Кракра приподигна едното си рамо, кривна дебелия си врат. Не каза нищо повече. Замълча и Самуил. Не искаше да говори с Кракра срещу брата си; те, Арон и Кракра, не се обичаха премного. Може би всичко ще мине добре. Но защо не искаше да говори повече и пернишкият войвода? Дали не криеше нещо? Самуил чувствуваше как помръдваше в самото му сърце студеното, живо кълбо.
Мойсей Мокри тръгна за Сер от Струмица със седем хиляди души. Той мина по стария път край река Струмешница, между Беласица и Огражден. Стигна до Струма и сви надолу по течението й, източи се войската през Рупелския проход между Беласица и Сенгел планина и навлезе в Серското гюле, където премина и границата с Византия, На самата граница Мойсей разпръсна един малък ромейски отред и чак до стените на Сер не срещна вече никакъв отпор от ромейска страна. Тук беше земята на струмците и още по на юг — на ринхините, та се дигнаха и тръгнаха с войската му мнозина мъже от тия две племена, Мойсей обсади Сер бързо, ала се видя още от първите дни, че яката твърдина нямаше да се даде лесно.
Ромеите бяха усетили раздвижването на българската войска още докато беше тя отвъд границата; те имаха свои очи и уши навсякъде и скоро узнаха накъде се бе насочил Мойсей Мокри. Лъв Мелисин, стратегът-дук на Македония и Тракия, като не разполагаше с големи сили по тия места, събра цялата войска от всички други селища наоколо и се затвори в Сер. Войниците му не бяха повече от три или четири хиляди души, но бяха добре въоръжени. Стратегът на Македония и Тракия имаше и друг легион в своя средищен град Одрин, но не се решаваше да го изтегли оттам, понеже ромеите очакваха българите да нахлуят и откъм Средец. Остави той един отред и в Мосинопол24, за да не открие съвсем големия път за Цариград, който идеше чак от Драч и минаваше през Солун. Голямата ромейска войска, която се върна с Йоана Цимисхий от Азия, продължаваше да стои в Цариград и трудно можеше да я изведе някой оттам сега, когато ие се знаеше кой е истинският господар на обширната империя. Самуил Мокри знаеше това, но той допущаше също, че една голяма опасност за империята би могла дз сложи край на всички разпри в Цариград и без друго би се намерил някой, който да поведе войската. Той знаеше, че сега би стигнал лесно може би и до стените на Цариград, ала не искаше да създава тъкмо такава опасност за империята и по тоя начин да обедини и насочи срещу себе си всичките й сили. Засега Самуил искаше да възстанови старите граници на България, като застраши само крайграничните византийски области. С тая цел той изпрати Мойсея срещу Сер, с тая цел пращаше Арона към Преслав, а сам той тръгваше на юг. Самуил смяташе, че това широко и разпръснато настъпление на българите, което явно не беше насочено срещу Цариград, нямаше да разтревожи върховните управници на Византия дотолкова, че да се опомнят в своите яростни междуособици.
Мойсей Мокри тръгна само със седем хиляди души и не беше нужно да поведе по-голяма войска, нито пък беше възможно. Той се яви пред вратите на Сер през първите дни на месец тревен. По това време в тия южни и крайморски краища на Македония започваха големи горещини. Като стегна града в жив обръч, Мойсей взе да напада високите му стени една след друга, дни наред, ала ромеите отблъсваха всеки негов пристъп. Той не се отказваше от желанието си да превземе града и в голямата си омраза към ромеите сам водеше войската при всеки пристъп, но скоро беше принуден да разреди своите нападения; войската му се уморяваше премного, а и бързо се топеше край яките крепостни стени. Непрестанно прииждаха в помощ на българската войска по-големи и по-малки дружини струмци и ринхини, пък и смоляни, които слизаха от планините на североизток от Сер, идеха чак и от долината па Места, но всички тия мъже трябваше да попълват вече опразнени редици във войската, бяха и лошо въоръжени. Въпреки неуспехите си Мойсей не се отчайваше и още повече се разгаряше неговата воинска ярост, ала трябваше все по-често да хапе големите си юмруци, вместо да препуска с изваден меч срещу залостените врати на обсадения град. Поукроти го едно писмо на Самуила, който познаваше неговия нрав. „Бъди по-търпелив, брате — пишеше му той, — и пази добре войската, която по-сетне ще ни бъде още повече нужна. Ти държиш Сер и това е достатъчно. Защо да си разбиваме главата пред първата ромейска стена, ето и аз стоя пред Лариса и не мога да отида по- нататък, но това засега нам не ни е нужно…“
Самуил потегли на юг по същото време — през първите дни на тревния месец. Той тръгна от Охрид с две хиляди, от Обител поведе още три хиляди, мина през Костур, където го очакваха други пет хиляди войници, но повечето от тях бяха доведени от Воден. За по-малкр от един месец той завладя цяла Тесалия и струпа всичките си сили около Лариса. Не можеше да отиде по-нататък, преди да превземе тая голяма крепост, която беше ключ за Тесалия — земята на велегизитите, а също и за цяла някогашна Елада.
Като видя Самуил Мокри след един, след два и три опита, че не ще може лесно да превземе града, устрои около стените му продължителна обсада. Дошъл бе с една войска от десет хиляди души, а също и тук непрестанно прииждаха на помощ дружини от околиите славянски племена, та се събра около крепостните стени голямо множество, може би до петнадесет хиляди въоръжени мъже. Людете от околните по-близки и по-далечни места идваха колкото от омраза към ромеите и техния император, толкова и от жажда за грабеж и плячка — градът и неговият император бяха ги ограбвали от векове, сега пък те се готвеха да ограбят града и да го сринат до самите му основи. Самуил не идваше за пръв път по тия места и познаваше мислите и желанията на тукашните люде. Както идваха при него на отделни дружини, той ги разпределяше по всички свои полкове, за да ги държи по-здраво и за да бъдат те по-добри войници. Избираше между тях и за началници, които бяха по-достойни, за да се чувствуват наистина в своя войска.
Както на изток, по посока на Сер и Цариград, така и тук ромеите навреме бяха усетили раздвижването на българската войска, узнали бяха по каква посока се насочваше тя. Стратегът на Елада, Кекавмен, също както стратегът на Македония и Тракия, нямаше на разположение много войска и като събра колкото беше възможно от всички твърдини по цялата тая страна, затвори се с около шест хиляди добре въоръжени войници в Лариса. Кекавмен знаеше с какви по-големи сили настъпва Самуил и намери, че е безполезно да влиза в открит бой, а се настани в Лариса, за да пресече пътя на българите, които мъчно можеха да се решат да продължат похода си още по на юг с такава силна вражеска крепост зад гърба си.
Самуил не повтори вече опитите си да превземе голямата твърдина със сила. Всичките му грижи тук бяха да заздрави повече обръча около нея, та да я държи по-дълго време и да може да смазва всеки опит на обсадените да разкъсат обсадата. Той разпредели войската си около крепостните стени според това, откъде беше по-възможно да удари срещу него врагът, пък и той да удари, когато станеше нужда; нареди да се изкопаят ровове и проходи, да се построят зад тях землянки, заслони и колиби за войниците, също навеси и огради за конете и добитъка, който служеше за превоз и за храна на войската. Разположи на сгодни места и бойните уреди, колкото ги имаше, а сам той с най-близките си помощници се настани на една височина, от която се виждаше целият град с високите си стени и кули, както и целият български лагер.
Едва-що бе започнала обсадата на Лариса, получи се на няколко пъти една и съща мисъл, че народът по Източна Мизия се дига и гони ромейските отреди, настанени по тамошните селища и твърдини да пазят ромейската власт. Не идваше никакъв глас само от Арона — тъкмо от този, който сега трябваше да води въстаналия народ в поробена Мизия. Самуил знаеше, че той прекарваше времето си в своята Разметаница, дори научи, че наредил тамошната му твърдина да се нарича Царичина и се досещаше какъв умисъл влагаше Арон в това ново име. Мина още цял един месец време, обсадата около Лариса се стегна и задържа и Самуил дни наред се бори с мисълта, дали да остави тукашната си войска на най-близките си помощници и да замине за Средец, пък ако е нужно, да отиде и по-нататък. Едно неочаквано писмо на Арона сложи край на мъчителните му грижи и колебания. Арон съобщаваше с гръмки и надменни думи, както беше по нрава му, че тръгва да освобождава Източна България и престолния град Преслав от византийска робия. Само това последното можеше да се разбере от цялото купище думи в писмото, докато всичко друго беше заплетено и неясно. Нови и какви ли не вече съмнения се породиха в сърцето на по-младия брат, но, слава богу, най-сетне Арон тръгваше. Все пак Самуил повика насаме в палатката си Симеона Илица, който наскоро бе въздигнат в сан тъмник25, и му рече със скръб и боязън в думите си:
— Моят брат Арон ми праща писмо, че тръгва за Преслав и по всички тия места. Отдавна трябваше да тръгне и може би наистина е тръгнал, но ето аз не мога да повярвам съвсем на писмото му. И не знам докъде ще стигне той и какво ще свърши. Ти знаеш, народът се дигна там, но трябва да застане някой пред него. Може би моят брат ще застане и ще го поведе, и ще го изведе на добър край, но в сърцето ми тежи голямо смущение. Иди, Симеоне, там. Вземи една стотица, колкото да не си без войска, и върви. Там е родното ти място и няма какво да ти говоря повече, ти знаеш какво ще искат людете от тебе. Аз те пращам и за брата си. Ако е тръгнал-вече, присъедини се към него. Ако още не е тръгнал, не го чакай и няма защо да го чакаш.
