— Лариса… Далеко.
— Нищо не ми е казано и не мога да реша сам. Казах да летят с конете до Лариса ден и нощ.
Той не издаваше тревогата си — така се бе научил своя господар, и пак влизаше и излизаше от църквата, би казал някой, без нужда. А като влизаше, той вдъхваше въздух с разширени ноздри и гледаше с втренчен поглед лицето и ръцете на умрелия си господар. Като наближи и днес да се стьмва, същият калугер пак зашепна в ухото му:
— Минава вторият ден… Човешката плът е тленна… Ние не искаме и не позволяваме да се чака повече.
— Аз ще чакам още. Аз съм негов слуга и по-добре знам господарската воля.
Вревеше и народът вън, пред църквата, и той за късното време. А слугата душеше въздуха в църквата като хрът и все дебнеше нещо по лицето на мъртвия си господар. Привечер монасите изнесоха вън двамата свои събратя и ги погребаха край източната стена на църквата. Слугата не даде да се докоснат до тялото на Давида Мокри.
Настана и третият ден. Зората завари стария слуга сам в църквата, до тялото на господаря му. Никакъв лош дъх не се разнасяше наоколо само ноктите на умрелия едва бяха посинели. Пред отворената врата пак се събираше народ. Старецът излезе вън и друго беше днес скръбното му лице.
— Влезте — каза той и посочи с две ръце. — Влезте при светеца! Три дни лежи мъртъв, а на темян и босилек ухае тялото му.
Първи се спуснаха в мрачната и студена църква монасите, които бяха дошли и тая сутрин. И първи те нададоха гласове, запяха молитви и славословия:
— Светец… Миро уханно тече от костите му! Слава тебе, боже, свят човек и мъченик за вярата Христова си изпратил между нас!…
Струпа се народът около тях, изпълни се църквата, паднаха всички на колена около мъртвото тяло:
— Смили се бог над нас… Слава тебе, господи!
През целия този трети ден клепалото на дъба би непрестанно, удар след удар, надалеко се разнасяха звуците му, сякаш чак до сините планини наоколо. През целия този ден люде се стичаха от всички страни, върволицата по кривата пътека не спря и беше чудно откъде се намираше толкова народ. Събраха се и други монаси от околните манастири, ходеха с гордо смирение между простия народ — още по-черни в дългите си раса и власеници сред пъстрилото на народното облекло. Замяркаха се между селските люде и граждани — стигнала бе вестта за мъртвия годподар чак в Костур.
Сега монасите не пущаха в църквата ни един от миряните, а сами ходеха сред народа и разправяха и повтаряха чудни думи за новия светец, за неговия праведен живот, за целебната сила на неговото свято тяло, което не гние, при все че е мъртво от три дни. Людете се заслушваха в думите им, въртяха очи, споглеждаха се, клатеха глави и пак слушаха с жадни очи, кръстеха се задъхани от набожен трепет, някои отпущаха колена върху твърдата земя, други напираха към църковната врата. И мнозина вече повтаряха думите на монасите, уверяваха се един друг, че с очите си са видели тона, което само бяха чули. Най-много от жените бяха тия, които не чули и видели всичко, блъскаха юмруци в гърдите си и късаха покривалата на главите си, надаваха писъци от набожен страх и възторг. Започнаха да водят по пътеката за малкия манастир болни и недъгави; които не можеха-да вървят сами, пренасяха ги на носилки и черги, слагаха ги пред вратата на църквата. Шумът и врявата навред около манастира се сливаше в някакъв общ глас, в общо молитвено песнопение — толкова често в общия говор и викот на людете се споменаваше името на бога, на Исуса, на Богородица и на повия свети цар Давид.
Привечер слугата па Давид Мокри дръпна вратата на църквата и сложи малкия дървен лост. Никой не му попречи, ни от народа, ни от монасите, като че ли той беше сам ключарят на небесния рай. Затвори той вратата и седна на камъка до нея с мрачно лице. Усетил бе нещо недобро във въздуха около мъртвото тяло, но ще чака той и тая нощ. Острият нощен хлад тук в планината може би ще спре за малко още разтлението. Чуваше старият човек и виждаше, че народът повярва в светителството на неговия господар и нямаше да допусне той, неговият верен слуга, да угасне нимбата, която засия около образа му. Той познаваше светия му живот; не беше ли истинско чудо и божи знак, че мъртвото тяло вече трети ден не показваше признак на разтление? Хладният въздух в полумрака на църквата, студените камъни под изсъхналото още приживе тяло — е, да… Но не лежеше ли Давид Мокри там мъртъв вече три дни и три нощи? Ще чака старият слуга до утре, ще чака до първия знак, че тялото е почнало да гние, и никой не ще може да го укори, че не е чакал достатъчно…
Самуил Мокри пристигна на другия ден след изгрев слънце. От коня му падаха парцали бяла пяна. Хриптяха задъхани и конете на войниците му. Като скочи от коня, нозете и ръцете му трепереха от умора; яздил бе от тъмно сутрин до късни полунощи. Гонила го бе насам скръбта му по любимия брат. Той се учуди, като видя толкова народ пред малката църква — мнозина бяха прекарали нощта тук и най-вече тия, които чакаха изцеление. Старият слуга го поведе към църквата и сам му отвори вратата. Щом влязоха вътре, слугата се обърна да я затвори. Удари ги тежък въздух, но това още не беше воня на гниеща човешка плът. Самуил се приближи към мъртвия си брат, погледа го, после се прекръсти и се отпусна на едно коляно до него, наведе смирено глава пред смъртта. В същото време слугата търсеше зорко следи по лицето на мъртвия, огледа се наоколо с мътните си старчески очи, зачервени и сълзливи от продължителното бдение, сякаш да провери дали другаде не са се показали противните следи на разтлението. И тозчас забеляза как се стрелнаха през светналото на ранното слънце прозорче две черни точки, звънна издебело във въздуха бръмчене на едри мухи. Той едва дочака Самуила да се изправи отново и макар да не беше позволено слугата да започва пръв, рече бързо:
— Трябва да го погребем… веднага. Тебе чаках досега аз, господарю.
Самуил кимна мълчаливо и попита:
— Къде? Не е ли споменавал, докато беше още жив…
— Тука. Тука да го погребем, в това свято място. Ей там, до стената. Не е казвал нищо преди. — И слугата добави задъхано, като че ли се боеше сега да не би нещо да попречи: — Веднага! Четвърти ден лежи тук.
— Не се ли знае нещо за убийците му?
Старият човек бръкна в пазвата си и сложи в ръката му един неголям кръст от потъмняла мед. Горният край на кръста беше продупчен и там висеше част от скъсана, също медна верижка. Слугата каза:
— Намерих го в шепата му. Стиснал го в шепата си. Преди да умре, види се…
Самуил Мокри разгледа кръста отблизу в разтворената си длан, обърна го и на другата му страна. Забеляза по него латински букви и беше писано на влашки език по дължината му: „Закриляй, боже, Йоана.“ Самуил погледна мъртвия и рече:
— Дава ми моят брат ключ някакъв… — Той скри кръста в малката кожена чанта, която висеше на широкия му колан под дясната ръка, и добави: — Повикай люде да изкопаят гроба.
Самуил Мокри поведе войниците си веднага след погребението и се спря в Костур. Още същия този ден, макар да беше доста късно след обед, излязоха глашатаи и викаха дълго по града да се съберат на средищната градска стъгда всички мъже власи и ромеи от петнайсет години нагоре. Повтаряха глашатаите също, че който от тия люде се намери след това другаде, ще бъде съсечен на самото място. Бързо се събраха на средищната стъгда може би до хиляда души. Войниците на Самуила хванаха всички улици наоколо, а стотникът им направи на една от тях проход с десетина войници и нареди събраните на стъгдата да минават един след друг през тоя жив проход. Струпаха се задържаните власи и ромеи и като минаваха един след друг, стотникът ги питаше за имената им. Който казваше, че името му е Йоан, войниците го задържаха, а другите отминаваха и се разотиваха. Мнозина се учудваха на тая проверка, но по едно време на другия край на стъгдата се надигна вик, зачу се тропот на копита и войниците заловиха един от власите, който се е опитвал да побегне, преди да мине прохода и да каже името си. Като минаха всички задържани през тая проверка, оказа се, че всеки четвърти човек между костурските ромеи и власи се казваше Йоан, но Самуил заповяда те всички да бъдат задържани в няколко от градските кули и на първо място тоя, който се опита да побегне. С него започна и разпитът на другия ден. Изведоха го пред вратата на кулата, в която беше затворен, застанал бе там градският съдия, а на един стол наблизу седеше Самуил Мокри и не изпущаше нищо от очите си. Съдията попита:
— Какъв си ти по вяра и език, как е името ти, също и презимето?
