Зачуха се викове от всички страни — мнозина бяха, които искаха да помогнат на войводата си или пък виждаха грешките му. Мойсей не можеше да обуздае своята сила и голямата си ярост. Той преследваше с още по-голяма стремителност противника, който беше принуден само да се защитава и по едно време се впусна в широк кръг по полесражението, негли да побегне, та и сънародниците му горе по стените замлъкнаха, спотаиха дъх от уплаха. Или пък това беше някаква ловка игра от негова страна? Той изеднаж спря коня и го обърна на такова място, че Мойсей Мокри се намери срещу слънцето. Мокри усети слънчевия блясък в очите си и разбра хитростта на ромееца, но като го видя толкова близу пред себе си, нито помисли да промени несгодното си положение, а както още в началото на битката, се втурна върху него с дългия си меч. Тоя път не отстъпи и ромеецът. Стана страшно сблъскване и тълпите от двете страни видяха за един миг как ромеецът се наведе, легна, прилепи се към коня си, за да избегне удара на тежкия меч, в същото време прободе със своя меч коня на българина. Белият кон понечи да скочи напред и в същия миг едрият кон на Мойсея рухна тук под развятата му опашка. Ромеецът, види се, бе очаквал това, извъртя послушния си кон и удари с меча Мойсея, както се бе извърнал с гръб към него, удари го по дебелата му шия, която се бе разголила доста изпод приподигнатия му шлем, изпод защитната желязна мрежа на шлема. Ромеецът удари с цялата си сила, та дори се приподигна на двете стремена. Едрата глава на Мойсея Мокри клюмна, отдалеко се виждаше как потече кръв по широкия му гръб, по рамото му, лъскавата ризница потъмня. Ромеецът завъртя коня около него и не го изпущаше от погледа си, сякаш очакваше да се просне на земята, но българинът с неочаквана бързина се подпря на меча си, издърпа едната си нога изпод падналия кон и се изправи с целия си гигантски ръст. Дали нямаше вече сили да дигне меч или да посегне за друго оръжие?… Двамата му оръженосци бяха и сега наблизу. Ала наблизу бяха и оръженосците на ромееца. Той захвтрли меча си — едва ли би му послужил така добре още един път срещу облечения в желязо българин, притича към него единият от оръжиносците и втикна в протегната му ръка дръжката на секирата. Мойсей изправи насреща му меча си, ала с колебливо движение, а ромеецът го удари по шлема с тежката секира. Чу се късият шум на съкрушения удар. Ромеите нададоха тържествуващ вик, сякаш от едно чудовищно гърло; глух рев и стон се разнесе откъм страната на българите. Дългият меч на Мойсей Мокри, както беше щръкнал нагоре, отеднаж падна като пречупен. Отпусна се на колената си и Мойсей с клюмнала на гърдите глава, после се дръпна и се търкулна на земята с вирната брада и широко разперени ръце. Край него лежеше и конят му. Поколебаха се за миг или два неговите оръженосци и току започнаха да се отдръпват заднишком към българската страна.
Застана на два разтега от поразения българин щастливият победител, седнал гордо на обшитото със злато седло, та дори и конят му презрително гребеше сухата земя с предното си копито, клатеше малката си глава и размахваше ту на една, ту на друга страна дългата опашка. Горди застанаха от двете страни на победителя оръженосците му. Той дигна тежката секира високо над извитата грива на шлема си, ала тълпата по крепостните стени и кули изпревари и заглуши със своя многоглас рев неговия победен вик. Не се чу никакъв вик й глас откъм българите — сякаш всички бяха занемели. Гордият победител замахна със секирата, обърна коня и се спусна към отворената градска порта. Припнаха след него и оръженосците му, но единият от тях внезапно се върна, дигна от земята захвърления меч на господаря си и пак припна след него. Когато тримата мъже изчезнаха в широкия отвор на градската порта, двете й тежки поли се заклатиха, засилиха се напред и се тласнаха плътно една до друга…
Българската войска дигна обсадата още през следващата нощ и се оттегли към границата нагоре срещу течението на Струма, понесла със себе си и тялото на мъртвия си началник. Разпръснаха се по всички посоки и притеклите се преди люде от околните български племена. Българите напуснаха Сер не поради уговореното за двубоя, а защото бяха останали без вожд и защото продължителната обсада им бе дотегнала.
Самуил Мокри стоя още две години край: стените из Лариса. По-късно внукът на стратега на Елада Кекавмен, който отбраняваше Лариса, писа в своя „Стратегнкон“, в параграф 169, под заглавие „За разумния началник на крепост“:
„Когато покойният ми дядо Кекавмен бил в Лариса, като имал властта над Елада, българският тиранин Самуил много пъти се опитвал ту с война, ту с хитрост да завладее Лариса и не можал (да постигне това), но (всеки път) той бивал отблъсван и посрамен от него. (От своя страна пък дядо ми) ту го преследвал с война, ту пък се стараел да смекчи него самия и близките му с подаръци. Като постъпвал така, той имал възможност без пречки да сее и жъне и (по тоя начин) спасявал своите люде чрез задоволство. А когато видял, че тиранинът съвсем надделял, той го прогласил (т.е. признал властта му) и по тоя начин, като го подвел, посеял и пожънал. Той писал до багрянородния кир Василия, какво, аз, свети мой господарю, принуден от отстъпника, заповядах на ларисчани и те го прославиха (признаха властта му) и с бога посеяха и пожънаха. И чрез застъпничеството на твоето царство събрах плодове (храна), които стигат за ларисчани за четири години, и ето те пак са роби на твоето царство. Като се научил за това, императорът одобрил хитростта на моя дядо.“
Тоя византийски велможа, който издига хитростта и лукавството като най-голяма добродетел, в своя „Стратегикон“ хитро и лукаво обръща истината в полза на своя дядо и във вреда на самата истина. Самуил стоя три години край Лариса и не можа да я превземе не поради силата или ловките измами на стратега Кекавмен, ами поради своята младост и мекосърдечие. Той и не мислеше да превзима на всяка цена тоя град; за него стигаше и това, че държеше Цариград в тревога и напрежение, та да не може да предприеме нещо против Мизия, която се отдели от Византия и се присъедини към новото западно българско царство. В битките, които се водиха около стените на Лариса, ромеите се държаха упорито, но само дебелите крепостни стени ги спасяваха от преобладаващата мощ на Самуила. Вярно е, че през тия години ларисчани на два пъти излязоха да сеят и на два пъти да жънат, но то ставаше, след като стратегът Кекавмен пращаше при Самуила жени и деца да го молят на колена и с обилни сълзи да им позволи да посеят нивите около обсадения град и после да ги ожънат, за да не измрат от глад. И Самуил Мокри имаше полза от тая жетва, понеже даваше от нея на ларисчани едно, а вземаше две за войската си. Кекавмен го отрупваше и с всякакви подаръци, караше ларнсчани да прославят Самуила като свой владетел, което и неговият надменен внук не скрива, като смята, че това не засяга болярското му и ромейско честолюбие. Тия унизителни лукавства на еладския стратег одобрил и Василий Втори, който от 976-а година седеше на императорския трон в Цариград.
И пак би взел града той без големи усилия през тая трета година от обсаждането му, но се случи нещо, което го накара да вдигне обсадата за някое време. Самуил получи неочаквана вест, че на границата с Византия са се появили цар Борис Втори и брат му Роман, че вторият Борис бил убит на самата граница. Той не можеше да се бави повече при Лариса.
Преди още да дигне обсадата, Самуил Мокри изпрати люде да повикат брата му Арона във Воден, който град сега беше седалище па патриарха и минаваше като столица на сегашна България. Тоя път Арон веднага се отзова на поканата му — види се, също бе узнал за станалото на границата. Той пристигна във Воден два дни преди Самуила, който пътуваше с войската си чак от Лариса, а после трябваше да разпредели кои от войниците му да се върнат по домовете си и кои да останат по разните твърдини. Най-сетне влезе във Воден и Самуил и двамата братя се срещнаха в двореца на патриарха, който минаваше и за царски дворец. Затвориха се те сами в една стая и Арон, преди да попита брата си за здравето му, за челядта му, извика разпалено:
— Ти трябва още днес да се прогласиш за цар… Или пък аз! Още днес.
Самуил нищо не отговори. Започваше това, от което се страхуваше.
Преди двадесет и три дни двама непознати люде преминали границата откъм Византия и на една тясна пътека били посрещнати от българската погранична стража. Пленени били в ромейски дрехи и стражата стреляла по тях. Непознатите вървели един след друг и първият паднал на пътеката, пронизан от стрела. Като се приближила стражата, той бил вече мъртъв, другият пък, коленичил до умрелия, прегръщал го и плакал горко над него. После той разказал през сълзи на стражата, че се казва Роман, син на цар Петра, и че убитият е неговият брат, зрочестият цар Борис Втори, който преди седем години бе пленен и развенчан от Цимисхия. Пограничната стража изпратила вест до Самуила и той се разпореди Роман да бъде доведен във Воден, а убитият цар да бъде погребан с царски почести в най-близката църква или манастир. Самуил повика веднага и Арона — станалото на границата беше важно събитие: убит бе законният български цар, а вторият законен наследник на престола се намираше на българска земя.
