Задържаният беше дребен и сух млад човек, с побеляло лице, малките му, хлътнали очи горяха с остър блясък. Той се позабави с отговора си и после рече колебливо:
— Ромеец съм аз, ромеец. Името, ми е Йоан. Нели…
— Йоан — прекъсна го съдията. — Кой Йоан?
— Йоаннн… — проточи той, като че ли не знаеше презимето си, после бързо отсече: — Манасос. Йоан Манасос.
Съдията погледна Самуила, не знаеше какво да реши сам за тоя човек. Самуил посочи с ръка:
— Там.
Съдията се обърна към ромееца:
— Застани там.
Задържаните ромеи и власи бяха редом извеждани пред съдията, той ги питаше едно и също, а Самуил му даваше знак кого да пусне и кого да задържи. Най-сетне останаха спрени само около петдесетина души, обкръжени от войници, насочили към тях дългите си копия. Самуил стана от стола, влезе между задържаните и се спря пред Йоана Манасос.
— Познава ли някой от вас тоя човек? — посочи го той на другите задържани.
— Познаваме го, да… — чуха се няколко гласа, някой побърза и да добави: — Добър човек.
Самуил потърси с поглед тъкмо последния и рече:
— Ти го познаваш добре… Кажи тогава как се казва и какъв е по език: влах или ромей.
— Влах — отговори оня. — Йоан Вакъ се казва, всички тука знаем.
— Тъй ли е? — попита Самуил и другите.
— Тъй, тъй…
Сега Самуил се обърна към нареклия се Манасос и видя как той даваше някакви знаци наоколо, лицето му бе побеляло още повече.
— Защо скри презимето си и рода си? — попита го Самуил. Без да сваля поглед от него, бръкна в чантичката си и протегна ръка към него: в разтворената му шепа се виждаше меденият кръст: — Твой ли е тоя кръст, Йоан Вакъ?
Влахът несъзнателно посегна към шията си, но се сепна и отговори рязко, дори сърдито на заваления си български език:
— Не, не! Нямам аз такова нещо.
И току се втурна пак да побегне през тълпата на задържаните, но войниците го хванаха. Самуил каза:
— Отведете го в кулата. Другите да си вървят.
Същия ден бяха изловенн и затворени всички мъже, роднини на Йоан Вакъ, и други, с които бе имал той някаква връзка. Самуил Мокри напусна Костур, като остави двадесет души от войниците си, за да засилят градската стража.
Още щом влезе в шатъра си край Лариса, Самуил прати да повикат богомила Рун, който беше сега тисящник във войската. Покани го край една маса:
— Седни да поговорим. Брата ми Давида са убили горе, в един манастир оттатък Костур. Не е за грабеж, от него нямаше какво да се ограби, нито по други такива причини. Това е вражда и удар срещу нашето царство. Свои врагове той нямаше. Врагове имаме ние всички вътре в царството, зли врагове и опасни за всички. Отдавна ги усещам аз, а сега и сами се показват. Те са по-опасни от тия там, по стените на Лариса, не знаеш откъде ще те ударят. От тебе искам да издириш всички скрити врагове на царството ни и да ги изловиш. Затова те повиках. Ще ти дам здрава нишка в ръцете, по нея ще тръгнеш най-напред.
Така седеше на стола си срещу него Яков Рун и така го гледаше, сякаш бе дошъл да се кара. То беше поради неговата припряност и лютивина, но откакто беше със Самуила, научи се донякъде да се сдържа. Така и заговори, със сдържан, затихнал глас, а изглеждаше, че ей сега ще скочи:
— И аз ги знам отдавна, войводо. И може би по-отдавна, още от рождението си. Попове и владици и нгумени, Христови служители. Боляри и всякакви величия и всякакви техни слуги, по-зли от тях. Кой както е взел власт над народа. И като да не са родени сред тоя народ, чужди са и врагове са негови зли и проклети. Знам ги аз, дай ми ти само воля.
— Не тъй — загледа се в него Самуил Мокри и като че ли се поколеба в решението си да го натовари с такава задача. — Не тъй, с една обща дума. Аз те пращам да ги издириш по съвест. Владици, боляри… Виждам ги аз ясно но и няма защо ти да ги издирваш. Аз ти говоря за враг, който ни дебне с нож в ръка, за да ни удари право в сърцето. Не мене и тебе или нещастния ми брат… то е нищо. Царството ни дебне да погуби и знае що върши. Може да е и болярин, и игумен, и най-прост селянин. Зад него стои и го насърчава Византион, царството ни иска да срине.
— Каква нишка ще дадеш в ръцете ми?
— Нишка, която ще те поведе правилно. Мене ми е нужна твоята строгост и честност; твоята твърдост към съблазните. Казах ти вече що трябва да вършиш, а и самата работа ще те учи и ще се разкрива пред тебе. Мисля, че ще предам в ръцете ти един от убийците на моя брат. Ще ти предам и най-близките му люде и може би между тях са помощниците му. Оттам ще тръгнеш. Те са затворени в Костур. — Той извади от чантата си медния кръст, подаде му го. — Намерен е в шепата на моя брат. Скъсал го, изглежда, от шията на своя убиец. Виж: пише по него на влашки, има там и едно име. Мисля, че е на тоя, когото задържах в Костур. Той носи същото име, опита се да го скрие, опита се да скрие, че е влах, опита се и да избяга на два пъти:
Рун мушна кръста в пазвата си. Самуил продължи:
— Тръгвай още днес. Давам ти воля. Искай от мене и всичко друго, което ти е нужно. Давам ти воля, но и над мене, и над тебе стои законът. Не забравяй и правдата, като ти давам такава власт и воля. Богомилът кимна едва забележимо.
Вторият от братята, Мойсей Мокри, загина през лятото на следващата година. През цялото време, докато стоеше с войската си при стените на Сер, той се бореше със себе си — със своя войнствен нрав и с голямата си обич и още по-голямата си вяра в Самуила. Той гледаше от своя шатър с дива ярост стените на обсадения град, с още по-голямо възбуждение чуваше виковете на вражеските войници, които се показваха по високите назъбени стени и се подиграваха с българите, ругаеха ги, проклинаха ги и предизвикваха с безсрамни думи и движения. А Мойсей, който всякога бе носил меч на кръста и признаваше само неговата сила, трябваше да гледа и да слуша това отдалеко и търпеливо. Самуил му пращаше чак от Лариса ту люде, ту писма с едни и същи поръчения и в паметта на Мойсея се бяха врязали няколко незаличими слова: „… Ние ще държим здраво тия два града и това стига засега. С тях ще държим ромеите нащрек и нерешителни, докато се съвземе и прилепне към царството ни Мизия. После ще дойде време да вземем по-лесно тия два града. Няма защо преди това да хабим сили, че като вземем тях, ще трябва да потеглим за следващите, но ние сега не можем да водим такава война с ромеите. За всичко е нужно сгодно време…“
И Мойсей Мокри чакаше да дойде такова време, макар с голяма мъка в сърцето си, но обичта му към Самуила беше по-голяма. Едвам се сдържа той да не нападне Сер, като получи вест за смъртта на Давида. За него нямаше съмнение, че Давида са убили ромеи и той искаше да отмъсти за смъртта му; примамваше го мисъл, че така по-лесно ще се оправдае, но пак надви неговата боязън пред Самуила. В това свое терзание той дори намрази войниците си, като ги виждаше да стоят без работа, макар всеки делничен ден да ги караше да се обучават, но това Мойсей Мокри не смяташе за истинска войнишка работа тук, край стените на един обсаден град. Видеше ли войници да почиват, или да се къпят през горещините по водите край града, викаше по тях и надалеко се чуваше гневният му глас:
— Биволи! Скотове! Лежите само и преживяте…
Калипсо му пишеше писмо след писмо от Охрид, искаше да дойде при него. Тя му липсваше, той дори страдаше за нея — толкова много се бе привързал към гъркиията, но се срамуваше да я повика във войнишкия стан. Той преследваше сурово войниците, които шареха по съседните села да търсят жени. За голяма негова изненада Калипсо по едно време му писа от Средец, като смутолеви причината за това свое пътуване, но повече не се обади. Желанието му да я вижда край себе си, постоянната му нужда от нея — да му сложи ядене, да му даде прана риза, сега се превърна в някаква свенлива, но дълбока и постоянна тъга.
Дали ромеите не бяха подушили след толкова време какъв човек имаха срещу себе си? Рано една сутрин
