стигне човек, а също и всички степени на греха.
Самуил обичаше простата, ясна мисъл и така отговори на брата си — просто и ясно:
— Даден ни е животът, за да го живеем. В него ще покаже човек и силата си, и всичките си слабости. Горе аз очаквам справедлив съд. Аз и не се моля много, не ходя по църквите. Повече се трудя да бъда справедлив, за да намеря и за себе си справедлив съд. Няма да се отрека от нищо и най-малко ще се отрека от царството ни. Ами то е… живи люде, хиляди и хиляди.
Давид го изгледа през полузатворени клепки и сякаш едвам го виждаше и може би не чу думите му — дотолкова се бе отдалечил, изглежда, и от най-любимия си човек.
Той наистина вярваше, че молитвите му са негови разговори със самия бог. Цялото си време напоследък прекарваше в молитва — едва ще поспи няколко часа през нощта, едва ще намери време да хапне няколко залъка хляб, та бе се изтощил и едвам се държеше на дългите си нозе. Молеше се и докато беше на път, от един манастир на друг, от една църква до друга. Докато се молеше тъй денонощно и навсякъде, той дори и от бога криеше един свой копнеж: да види още приживе, още тук на земята, божия образ, да се яви бог пред телесните му очи или да му даде знак някакъв. Тоя негов скрит копнеж беше във всяка негова молитва, във всяка негова дума към бога. От тялото си и от всичко земно той наистина се бе отрекъл, но чакаше с копнеж заслужената си награда и я чакаше още тук, на земята.
В деня, в който умря, той отиде в обора сам да оседлае коня си, както правеше често напоследък. Старият слуга, когото бе оставил единствен от слугите си божем да се грижи за него, като не знаеше и тоя път нищо за намеренията му, дойде късно и го видя чак когато вече се отдалечаваше от външната врата на малката твърдина. Поклати бялата си глава старият човек и въздъхна — не знаеше с какво друго да помогне на своя господар, но като го проследи още някое време с тъжния си поглед, той позна, че Давид Мокри и тоя път се бе запътил към манастирчето при Хубавите дъбове. Чудеше се слугата и на това постоянство на господаря си, както и на целия му сегашен живот. От всичко се бе отказал той, от царска власт се бе отказал — нели всички преди го почитаха като същински цар, оставаше само царски венец да сложи на главата си и сам да се нарече цар. В това манастярче, недалеч от пътя за двете езера, живееха само двама иноци. Какво го привличаше там с такава сила?
Пътят извиваше доста дълго време край един планински поток, намалял и позатихнал сега през най- горещите и най-сухи дни на лятото, и Давид преминаваше с коня си ту на едната му страна, ту на другата, къде по някое разкривено дървено мостче, къде направо през бистрата вода. Край двата бряга на потока, по-близу или малко по-далеч, се издигаха голи, скалисти ридове. После пътят се отдели и навлезе в гъста дъбова гора, шумът на водата бързо заглъхна някъде назад. Давид навлезе в местността на хубавите вековни дъбове. Той вървя още някое време през гората, сетне пътят излезе на една широка тревиста поляна, все още сочна и зелена сред гората, а насреща се изправи също тъй тревиста височина. На много места по височината се виждаха по един или по няколко дъба, изправили могъщи дънери, разперили нашироко гранки. Пътят завиваше край самото подножие на височината и се губеше нататък в гъстата гора, но на същото това място се отделяше от него тясна пътека чак до върха на височината. И там на самия й връх, високо над цяло море от гъста, зелена шума, се виждаше малка църквица, току до нея се тъмнееше ниска, прихлупена хижа, сякаш приклекнала на колена пред божия дом. Това беше малкият манастир, към който се бе запътил не за пръв път Давид Мокри.
Наоколо не се чуваше никакъв шум; гората се бе отдръпнала някак встрани и обграждаше поляната като стена, по дървесата не трепваше нито лист или може би така изглеждаше отдалеко. Конят на пътника сам сви по пътеката за манастира, пое нагоре по височината и това беше като някакво възхождане към небето. Колкото по-навнсоко се изкачваше задъханият кон, толкова гората наоколо оставаше по-ниско и небосклонът се разтваряше по-нашироко. От всички страни в разтворилата се далечина се показваха един след друг високи планински върхове — сини или тъмносини, или пък едвам видими по светлия небосвод. Между два върха на юг, като в синя рамка, блестеше къс от сребърно огледало и това бяха неподвижните в далечината води на Костурското езеро. Конят сам се спря на върха, недалеч от ниската сводеста врата на църквицата. Давид Мокри обхвана с поглед простора наоколо — гората ниско долу, като застинало зелено море, сините планински върхове по-близу и по-далеч, блясъка на неподвижните води, после дигна очи към небесния простор и повехналите му устни се размърдаха през провесените мустаки, които бяха започнали нагъсто да белеят. Давид пак се молеше.
Той преметна нога и бавно се смъкна от коня, озърна се по навик. Винаги откъм манастирската хижа се приближаваше по-младият от двамата иноци и поемаше юздата на коня. Сега никой ие се показваше оттам и Давид поведе коня да го върже на един стълп пред вратата на хижата, преди да влезе в църквата, както всякога, на продължителна молитва. Тъкмо посегна към дървения стълп с юздата в ръцете си, от хижата изскочиха един през друг четирима непознати мъже и се нахвърлиха върху него с голи мечове. Той наведе очи, но не успя да произнесе докрай предсмъртната си молитва. Нямаше и сили да се противи. Преди да падне вече, някак несвястно посегна към гърлото на единия от убийците и скъса ризата му. Те го сякоха, докато престана да се движи, проснат ничком пред вратата на манастирската хижа. Същият от убийците, към когото посегна Давид в последния си миг, спря другите трима с ръка и рече на влашки:
— Стига. Пукна и тоя… цар.
Последната дума той изрече на български, за да се погаври с жертвата си.
В същото време конят на Давид Мокри тичаше уплашен надолу по пътеката, повлякъл юздата си. Така дотича животното до вратата на малката Давидова твърдина и по него позна старият слуга, че се бе случило нещастие с господаря му. Той дигна всички мъже от селището там, колкото бяха останали, с тях тръгнаха и жени, та и деца, като се чу, че се е случила беда с господаря. Поведе ги слугата към манастирчето сред голямата дъбова гора — така знаеше той и така предчувствуваше. Селяните намериха убития си господар пред манастирската хижа, а вътре в хижата намериха и двамата иноци, също убити с меч. Пренесоха трите трупа в църквицата, сложиха ги на каменния под пред олтара — пред стъпалата на царските двери сложиха господаря си, до нозете му пък стъкмиха телата на иноците. Старият слуга се разпореди двама по-млади от мъжете да тръгнат с бързи коне за Лариса и те тръгнаха незабавно.
Но Лариса беше далеко. Оттатък Бистрица, оттатък Снежник планина и Олимп. Горе, при мъртвите, слугата заместваше брата и господаря, когото очакваха да дойде. Кандилцето над ниските царски двери гореше непрекъснато; жените доливаха елей, сменяваха навреме фитила. През тясната сводеста врата и пред прозорчетата от двете страни на църквицата проникваше бледа, синкава светлина — през прозорчетата, високо тук горе, се виждаше само синьото небе. Хладен сумрак пълнеше малката църква под ниския покрив, между дебелите каменни стени, хлад полъхваше сякаш и от трите неподвижни тела на каменния под. Дългото изтощено тяло на Давид Мокри като че ли бе изсъхнало още повече, също и пожълтялото му лице, както го бяха избърсали жените с мокра кърпа, та изглеждаше дори прозрачно в синкавата дрезгавина.
Шумът от босите селяшки нозе по каменния под или сухото стържене на някой опинък се чуваше непрестанно, докато взе да тъмнее над планините и малкото пламъче на кандилото започна да свети по- ярко в мрака, който изпълни църквата. През цялото време, доколкото бе останало още от дългия летен ден, селски люде непрестанно влизаха в църквата, поспираха се край убитите и се кръстеха, после излизаха с тихи стъпки. Старият слуга забеляза, че бяха дошли люде и от други селища наоколо, събираха се пред църквата и ставаха все повече, докато ги прогони лятната нощ. Ала още рано на другия ден започнаха пак да влизат в църквицата и се събраха още повече вън. И все тъй — мъже по-стари, които не бяха отишли на война, и жени много, и деца. Започнаха да се събират тая сутрин и монаси. Стичаха се от всички страни по един или по двама, навлязоха в църквата, обградиха мъртвите, като да бяха трите тела тяхна собственост, та не пропущаха вече никого по-близу до тях. Людете се кръстеха и надзъртаха иззад гърбовете им. Зашушнаха монасите, може да се събраха до двайсетина души, замънкаха, запяха молитви, а един излезе вън и взе да бие клепалото, което висеше на стар, изкорубен дъб пред църковната врата. Само слугата на Давида Мокри влизаше и излизаше от църквата без страх от черните братя, разкъсваше живата ограда около мъртвите, за да поглежда час по час умрелия си господар. Към него се обърна с тих шепот един от монасите, види се, техен старейшина:
— Иде час за погребение. Ти знаеш ли къде ще бъде гробът му, дали в твърдината му, ако вече е казана…
— Нищо не е казано и нищо не знам — отвърна слугата. — Пратих да съобщят на брата му в Лариса. Не може без негово знание и позволение.
