Пращам те и за себе си: като си ти там, все едно, че и аз съм там. Сега ще ми олекне, щом тръгнеш.
Симеон Илица — мълчаливец какъвто беше — само това отговори:
— Слушам, светли войводо, и ще изпълня.
По все още младежките му страни се надигна гъста червенина, ясните му сини очи се изпълниха с влага. Топ се развълнува, че тръгваше за родния си край, Самуил мълчаливо пристъпи и го прегърна. После извади от лявата си ръка сребърен пръстен с едър зелен камък и го подаде на младия тъмник.
— Вземи го. Да бъде връзка между нас, ако се случи да ми пратиш някаква вест.
Месечината показа още един път всичките си страни, изчезна съвсем и пак се появи. Едва след това се получи нова вест от север, която предизвика голям гняв у Самуила, но и бързо го успокои. Донесе му я пратеник чак от Великия Преслав и направо от Симеона Илица. Дойде пратеникът с два коня, за да ги сменява по пътя и да язди по-бързо; той беше човек от старите българи, в когото се бяха запазили всичките външни белези на прадедите му, пък и сам се бе погрижил да ги запази: беше по-скоро дребен и сух, с криви като обръч нозе, с коси, тесни и изпъкнали скули, с яка долна челюст, а бе обръснал главата си и бе оставил на върха кика, която се спущаше на къса плитка над дясното му рамо. Запазил бе може би и душевните отлики на прадедите си, тия степни люде, конто са прекарвали едва ли не целия си живот на коне — изглеждаше суров и твърд човек по лицето си, по говора, не се усмихна нито еднаж, не каза ни една излишна дума и, види се, не случайно Симеон Илица бе избрал тъкмо него за свой пратеник. Още щом скочи от коня, пратеникът попита за Самуила и като го поведоха към палатката на войводата, поведе той и двата коня със себе си. Щом стигна пред палатката, остави ги там и те стояха мирно през цялото време, чакаха го като разумни създания. Пред Самуила той не се преви да се поклони, а застана по войнишки с едва разкрачени нозе, сложил лявата ръка върху дръжката на меча си, който едва стигаше до прасеца на кривата му нога. Като го видя Самуил Мокри, поспря се да го погледа в неговата войнишка суровост и проста гордост. После го попита:
— Кой си ти и защо ме дириш?
Пратеникът му подаде пръстена със зеления камък и рече:
— Тъмвик Илица ме праща с тоя пръстен при тебе, оглутаркан26. Запомних всичко, което ми каза да ти предам, по само на четири очи.
— Говори. Тук няма кой да ни чуе.
— Като научихме, че ти и твоят брат Мойсей Мокри навлизате в ромейска земя, ние също се дигнахме селище по селище. Чакахме, както ни беше казано, да дойде с войска от Средец твоят брат Арон Мокри, но той не дойде. Ние останахме сами, но прогонихме ромеите. Побягнаха отвъд Маторие гори всички, които можеха да бягат. Не дойде твоят брат, а прати при нас свои люде да ни спират да не се дигаме против ромеите.
Самуил цял трепна:
— Ти знаеш ли що говориш! Видя ли, чу ли сам?
Пратеникът нищо не отговори на тия думи, само присви тъмните си прави вежди. Стана нужда Самуил да го подкани отново и смуглият българин изказа най-напред огорчението си, за да потвърди още по-добре думите си:
— Аз съм пратеник на тъмник Илица и говоря само истината. Твоят брат не дойде при нас, както ни бе казано и както очаквахме, а прати люде, които ние не очаквахме. Ние му върнахме назад само главите па тия негови люде. Сега той, Арон Мокри, иска да ни става цар, но ние ще го посрещнем с мечовете си.
— Това той сам ли казал, че иска да ви става цар? — попита Самуил Мокри с потъмняло лице.
— Прати други свои люде да ни кажат да го чакаме за свой цар и аз също ги чух с ушите си. Те, както и другите, тръгнаха и сред народа, за да го подучват. Но тъмник Илица ми заповяда и ми повтори да ти предам какво ни говориха тия люде за твоя брат Арон и от негово име. Сам той, твоят брат, е казал на тъмника: „Ще дойда в Преслав да се венчая за цар.“ Тъмникът му казал: „Трябваше да отидеш, докато бяха там ромеите и да ги прогониш.“ Твоят брат го е затворил.
Самуил стискаше зъби от гняв и сякаш от страх да не вика срещу всяка дума на пратеника, но сега не се сдържа:
— Кого затворил моят брат!
— Тъмника Илица затворил, И не го пуснал, а тьмникът сам избягал. Помогнали са войниците, които ти си му дал. И това ми каза тъмник Илица и ми повтори да ти предам. Трябваше да се промъквам като през чужда земя през земята на Арона Мокри, твоя…
— Няма ни тук, ни там негова или моя земя! — прекъсна го Самуил.
— Ти знаеш вече всичко, което трябваше да ти кажа, оглутаркан — заключи пратеникът и стисна въздебелите си устни. Самуил попита:
— Какво става сега там, по вашите места и по цяла Мизия, в Преслав?
— Няма ромеи.
— Това ли е всичко?
— Няма ромеи. Излязоха пак старите боляри, които бяха останали живи под таврите и после под ромеите. Всеки търси мястото си и каквото е загубил. Но то се знае: мъчно се намира, което еднаж се загуби. Народът не се покорява. Още при ромеите се чу там за тебе и за това, което вършиш.
Млъкна той пак, помълча и Самуил Мокри, след това каза:
— Сега наистина знам всичко, което трябваше да знам. Отдъхни си, войнико, пет дни — добави той. — Яж и пий доволно, а след това ще се върнеш при тъмника си като мой пратеник. — Той плесна с ръце и сочейки пратеника, рече на влезлия в палатката стотник: — Мой гост за пет дни. Когато дойде време да си тръгне, дайте му силни коне.
Пратеникът пристъпи половин крачка:
— Не… Моите два коня са добри, оглутаркан.
Самуил мълчаливо кимна, за да покаже своето одобрение.
На петия ден по същото време пратеникът влезе отново в палатката му. Самуил му подаде един свитък от заешка кожа, подпечатан с оловен печат, по който личаха знаците на името му и неговите войводски знаци:
— Предай го в ръцете на тъмник Симеон Илица. Но аз ще ти кажа какво е писано в него, за да го носиш в паметта си: пиша на Илица, че той е в Преслав мой заместник за всяко нещо. Пиша му и това, че те прогласявам за петдесетник за твоята вярна служба. Вземи и пръстена, който ми донесе, върни го на тъмника си.
Новият петдесетник надяна пръстена и притисна почтително свитъка към гърдите си, смуглото му лице едва-едва побледня.
Още преди да се върне пратеникът на Симеон Илица назад към Преслав, Самуил Мокри вече подготвяше едно свое пътуване до Средец, а може би и до Великия Преслав. Не беше възможно сега, при обсадата, да тръгне веднага, както пожела още щом чу тревожните думи на далечния пратеник. Ала докато се готвеше за път и предаваше заповедничеството на най-близките си помощници, Самуил получи нова нерадостна вест: най-старият му брат, Давид Мокри, бил намерен убит недалеч от Костур. Самуил тръгна за Костур още същия ден със сто души конници.
Давид Мокри все по-усърдно се отдаваше на своето отшелничество. Ден след ден той изоставяше управителската си работа и прекарваше все по-дълго време затворен в своята малка твърдина или отиваше да се моли по околните манастири и селски църкви, най-често в малкото манастирче в местността Хубавите дъбове, близу до пътя от Костур за двете Преспански езера. Последната негова грижа като управник на царството редом с тримата си братя беше грижата му около настаняването на патриарх Дамиян най-напред в Мъглен, където патриархът не хареса и не стоя дълго, и сетне във Воден. Най-трудно и най-късно се отдели Давид от Самуила, своя любим брат. И само пред него, най-младия, той се опитваше да разясни с думи своето поведение, като че ли само пред него дължеше някакво оправдание или пък това беше от преголяма обич. При една от последните им срещи той каза на Самуила:
— В земния живот всичко е с привидна стойност. Като се почне от царството, което е наше най-голямо притежание, и се стигне до собствената ни плът, всичко това има дотолкова истинска цена, доколкото може да ни послужи като изпитание. Ако ти понесеш смирено всяка телесни болка, ако се отречеш от всяка телесна наслада и от всички облаги, дори и от царския скиптър, пред тебе ще се отворят небесните врати и ще видиш бога. Между тия неща са всички степени на отречението и на блаженството, до което може да
