на крепостната стена тъкмо срещу шатъра на Мойсея Мокри се показа гърлест ромеец, а около него и други още от обсадените. Виждаха се там и големи техни началници — лъщяха на ранното слънце позлатените им доспехи.
— Хей, страхливци! — викаше гъркът с гороломния си глас. — И най-голям страхливец между вас е началникът ви! Няма ли да се намери между вас един по-сърцат, който да излезе на двубой с нашия герой и борец Рукас! Пръждосайте се тогава, щом никой от вас не смее да излезе срещу Рукас! Ще чакаме до утре по това време и ще излезем да ви прогоним като бесни кучета…
Българите бяха на един изстрел с лък от градските стени и чуха всяка дума на ромейския глашатай, чу думите му и Мойсей Мокри. Той скочи, както бе седнал пред шатъра си, но езикът му се бе сковал от ярост, само широкото му лице и голият му врат почервеняха като лъсната мед. Нямаше какво да стори в тоя първи миг и пак седна, та столът изпращя под едрото му тяло. Кого да накара от своите люде да излезе срещу тоя ромеец?… Но те казаха, че той, началникът на българите, е страхливец! То се знае, че ще излезе на двубой той самият, но какво ще каже Самуил, като се научи? Ами ето тъкмо него викат на двубой и може ли да откаже? Не ще посмее да го съди Самуил, ако излезе, да се бие честно, а ще го осъди, ако се скрие зад каквото и да е прикритие, дори и зад неговата забрана. Той скочи пак и се развика към людете около него:
— Скоро… Намерете човек да ми отговори… със силен глас: утре по същото това време излизам на двубой аз… аз излизам! Но ако надвия, ще отворят вратите на града, ще ми дадат града!
Слана срещу него мъдрият Лазарица:
— Не е много разумно, войводо…
— Не, не, не… — размаха дългите си ръце Мойсей и го прекъсна. — Никого не слушам! Страхливец ли съм аз, кажи ми ти?
Като се поуспокои Мойсей и седна отново на стола си, Лазарица продължи:
— Не казвам, че си страхливец. Щом си решил, нека така да бъде, излез утре на двубой, но срещу тебе да излезе равен по сан, нека излезе дукът им, стратегът на Македония и Тракия Лъв Мелисин. Ние не знаем кой е и какъв е тоя техен герой Рукас, а ти, войводо, не ще излезеш на двубой с когото и да е. Това исках да кажа.
Излезе глашатай от страна на българите и предаде, каквото му беше заповядано, а ромейският глашатай отговори от високата стена:
— Стратегът на Македония и Тракия дукът Лъв Мелисин не може да излезе на двубой, понеже е болен. Ще излезе от името на стратега на Македония и Тракия, както вече казахме, нашият славен герой Рукас, който също е стратег по сан. Двубоят ще стане, както вие искате, с всякакво оръжие и веднага след изгрев слънце, на полето пред източната градска врата. Стратегът на Македония и Тракия заявява тържествено и обещава честно, че ако в двубоя надвие българинът, ние ще отворим вратите на града. Ако пък надвие стратегът Рукас, българите трябва да се махнат до един и да се изтеглят оттатък границата. Ние приемаме вашите условия, приемете и вие нашите, за да се сключи почтено тая спогодба…
Мойсей Мокри нареди да му приготвят най-добрия кон и най-доброто оръжие и спа спокойно през нощта, както винаги; той спеше дълбоко и продължително, едвам го събуди слугата му и тая сутрин. Раздвижи се станът на българите още рано преди изгрев слънце и които бяха свободни от служба войници и началници, се струпаха на широкото място пред източната врата на обсадения град. Тъкмо на стотина разтега срещу вратата равнината леко се надигаше и там се събра най-много народ, като на амфитеатър. Струпа се много свят и по градските стени и кули насреща, но не само от ромейската войска, а мнозина и от гражданите бяха дошли да гледат двуборството. Глуха, но многогласа врява се чуваше от двете страни и като че ли изпълваше целия простор наоколо в ранното утро.
Тъкмо при изгрев — слънцето едва-що показваше крайчеца на огнения си диск иззад хоризонта — излязоха напред четиримата български тръбачи с дълги медни гръби и четири резки, но стройни звука се блъснаха във високите стени насреща и се понесоха надалеч по широкото поле наоколо. Не мина много време, зачуха се като ехо други такива звуци откъм насрещната крепостна стена, виждаха се високо там други четирима тръбачи, дигнали срещу слънцето лъскавите си тръби. Като че ли тъкмо това бе чакал и някак прибързано излезе откъм българската страна конник с блестяща стоманена ризница и също стоманен островръх шлем. Това беше Мойсей Мокри, а от двете страни на едрия му кон подтичваха двама оръженосци. Личеше отдалеко и неговата необикновено едра снага, наместена удобно и здраво върху седлото. Единият от оръженосците носеше дълго, тежко копие на рамо, другият — тежка бойна секира; край лявата нога на ездача или някак изпод корема на коня се мяркаше дългият му меч. Той яздеше бавно по предстоящото полесражение, отиде нагоре и пак се върна — българите гледаха с гордост своя войвода.
Но къде се бавеше противникът му? Тръбите бяха замлъкнали и от двете страни. Пак се чуваше ясно врявата на двете тълпи и тая на българите ставаше от час на час по-шумна: някои се подбиваха с ромееца, че не смее да излезе, други се гневяха и го ругаеха, че се големееше и караше да го чакат. Най-после двете поли на широката градска порта се дръпнаха назад, дръпнаха се още повече и бавно се разтвориха по цялата им ширина. Зейна градската порта, но очакваният противник все още не се показваше. Засили се още повече врявата сред българите. Най-после се втурна през разтворената крепостна порта бял кон и ездачът върху него блесна, като да беше цял от злато. Припна белият кон насам, сетне отеднаж се спря, приклекна, та опашката му легна върху земята и току рипна на задните си нозе, изправи се цял, докато пак се озова на четирите си тънки нозе, но като че ли стъпваше в огън. Дотичаха и край него двама оръженосци, дигнали и те копие и бойна, двуостра секира. На около тридесет разтега насреща седеше спокойно на коня си Мойсей Мокри и чакаше; двамата му оръженосци бяха до него. Първи дадоха знак българите, екнаха след тях и тръбите на ромеите горе на крепостната стена. Врявата на двете тълпи затихна, дори стана много тихо в широкия простор, когато замлъкнаха тръбите едни след други и от двете страни. Мойсей посегна и изтегли меча си. Гъркът не бързаше, само конят му пак се дигна на задните си нозе, после припна напред и в същото време ездачът също изтегли своя меч. Мойсей подкара тръс, движенията на коня му изглеждаха тежки и бавни поради едрия ръст на животното, докато белият кон на ромееца летеше напред и някак изеднаж се изпречи пред него. Като се приближиха така един срещу друг двамата противници, виждаше се ясно колко едър и силен, но и тромав беше единият и колко чевръст беше другят дори заедно с белия си кон. И мечовете, щръкнали иад главите им, изглеждаха различни — тоя на ромееца блестеше отдалеко като дълга тънка игла. Оръженосците и на двамата все смогваха да припнат току след разветите опашки на конете им. Наоколо стана толкова тихо, че се дочуваше задъханото дишане на двата коня и разбърканият тропот на подкованите им копита.
Чу се отеднаж остър къс удар и звън на стомана — двамата противници удариха мечовете си и сякаш в същия миг белият кон се намери на двадесет разкрача оттатък мястото, дето стана първото сблъскване. Докато Мойсей Мокри успя да обърне своя кон, ромеецът беше вече пак срещу него; виждаше се, че единият от конниците разчиташе на силата си, а другият — на своята бързина и ловкост. Мойсей се движеше много по-бавно, ала налиташе с голяма стремителност и застрашаваше противника си да го затисне, да го смаже ведно с белия му кои. Те се срещаха и разминаваха, удряха мечовете си вече няколко пъти. Белият кон все изтупуркваше и отскачаше далеко встрани, а Мойсей се въртеше и търсеше, преследваше противника си, налиташе върху него да се сгромоляса отгоре му с всичката си великанска сила, но той ловко се изплъзваше изпод огромния му меч. От двете страни на бойното поле долиташе на вълни силен викот и все повече се засилваше ту от едната, ту от другата страна, според това кой от ездачите вземаше връх за миг; двете страни взимаха живо участие в двуборството, а оръженосците, като по чудо, все не изоставаха. Само крепостната порта зееше широко разтворена между кръглите кули от двете й страни, сякаш чакаше да приеме под високия си свод победителя — своя или врага.
Слънцето се бе издигнало на един лакът на небосклона и огряваше цялото полесражение, стените и кулите насреща, пъстрата ромейска тълпа по тях; ослепително блестяха излъсканите железни и позлатени доспехи, развяваха се на утринния ветрец пера и гриви по високите шлемове. Българските войници и притеклите се тук мъже от околните славянски племена с еднообразното си облекло и огрени от слънцето откъм гърба, бяха като в сянка. Двубоят можеше да се следи и по настроение на тия две тълпи, по виковете им, по мълчанието им, по движенията им. Някой от българите нададе вик:
— Много налиташ, войводо… Налиташ, налиташ, Мокри! Остави го да се умори, като скача толкова около тебе!
