За Самуил беше ясно, че Борис Втори и брат му Роман бяха и тоя път с умисъл пуснати да избягат от Цариград. Държани бяха те там като пленници и сега изеднаж се бяха озовали на българската граница. Едва-що бе позакрепнала сегашна България и земите между Маторие гори и Дунав до Черно море бяха се изтръгнали от византийско робство, Василий Втори бе пуснал да избягат от Цариград двамата братя. Не много време преди това бе убит Давид, най-старият от четиримата братя-комитопули, който негласно бе признат за цар български, убит бе край стените на Сер и Мойсей, вторият от братята; срещу останалите двама братя Василий пращаше двамата Петрови синове, които по рождение имаха право да бъдат господари на българската земя. Ромеецът очевидно искаше чрез тях да предизвика междуособици в България. Планът на Василия беше ясен, но виждаше ли го Арон? Какво оставаше пък за другите боляри и войводи, които и досега едвам понасяха първенството на-двамата комитопули?…
Самуил продължаваше да мълчи. Арон не можеше да се задържи на едно място, ту сядаше, ту ставаше и се разхождаше наоколо, но не смееше да прекъсне мълчанието на брата си. Преди време той сам се бе опитвал да се прогласи за цар, а сега искаше от Самуила единият от тях да стане цар и се надяваше, че по-младият брат ще посочи него поради своята скромност и глуповатост, както си мислеше. Най-сетне Самуил проговори:
— Цар Борис е убит. Сега цар ще бъде Роман, неговият брат. Той сега е в България и друг освен него няма права да бъде цар български.
Арон присви големите си очи и протегна врат към брата си, сякаш не бе го чул добре. После избухна, задъхвайки се от възмущение:
— Ти все така, все правото търсиш, а не го знаеш де е! Защо Роман, а не ти или аз? Той има право по рождение, ние пък имаме право по заслуги. Кой спаси царството? Те ли — роби на ромеите, — или ние?
Арон викаше като безумен. Самуил сграбчи ръката му:
— Не викай! Ще те чуе целият град. Ти или аз! Но ако кажа, че аз искам да бъда цар? Знам какво ще ми отговориш, но знам и какво мислиш. И после: всички ли признават нашите заслуги? И между нашите най- приближени има люде, които признават само своето право и своите заслуги. Пътят към царския престол не е толкова гладък и къс, както си мислиш. Нека говорим открито: готов ли си да ми отстъпиш с чисто сърце царския престол? Аз пък не мога да оставя в твоите ръце съдбините на царството. — Той пусна ръката му и продължи: — Ти, аз, Роман — всеки от нас би могъл да събере около себе си люде, които ще му помогнат, за да му станат приближени. Но ще се намерят и други между болярите и войводите, които ще кажат: защо Самуил, Арон, Роман, а не аз? Василий това дебне, това очаква.
Арон махна гневно с ръка, но рече с примирение:
— Ти си упорит като…
С тоя недоизречен укор Арон лукаво прикри своята безсилна ярост. И без да каже ни дума повече, излезе от стаята.
Самуил пристъпи към един прозорец насреща и се загледа навън. Беше ведър, слънчев ден, но той гледаше с празни очи през отворения прозорец. Следейки бързия рой на мислите си, въздъхна:
— Най-сетне тая земя си намери господар…
В същия миг някъде дълбоко в него се обади и друг някакъв глас — по-ясен и по-твърд: „Не си ли е намерила българската земя вече отдавна своя господар. Какъв да е тоя, който иде сега?…“
— Дано да бъде достоен — изрече гласно Самуил Мокри, за да заглуши, за да не чува другия глас в себе си. Ала още по-ясно прозвуча тоя глас в него: „Ти не си ли достоен? Не си ли, не си ли… Кой е тоя, който иде? Син на цар и брат на цар! И после, още: кой е той?…“
— Аз ще му служа вярно — рече пак Самуил и току се втурна навън, да не чува вътрешния си глас, да избяга някъде от него. Вън, пред самата врата, той за малко не се сблъска с един млад багаин, който се изправи почтително пред него и каза:
— Той пристигна.
— Пристигна ли вече? — трепна Самуил. — Въведете го в двореца.
Младият човек погледна войводата учуден и се спусна да изпълни заповедта му. Някак прекалено се бе зарадвал Самуил на това известие. Но ни той, ни багаинът не назоваха с някаква титла или поне с името му току-що пристигналия Роман. Те не знаеха как да го назоват, както и никой друг във Воден не знаеше как да назове пристигналия неочаквано в България царски син и брат.
Роман бе въведен в преддверието на двореца. Скоро там пристигнаха началникът на воденската крепост, други неколцина боляри; излезе от покоите си и патриархът, дойде и Арон Мокри. Последен влезе Самуил. Той веднага съгледа Романа и лицето му видимо побледня. Виждал бе царския син още през годината 969-а в преславския дворец, но сега като да го виждаше за пръв път. Чувал бе и той за него, че е скопец, а през последните години брадата на Романа бе окапала още повече и се виждаха по няколко тъмни косъма над ъглите на устата му. Лицето му беше покрито с бръчки, жълто и подпухнало, беше с двойна, мека гушка и целият закръглен от тлъстини. Дрехите му сякаш не бяха скроени за него, стояха му неудобно, грозно. Щом влезе в преддверието Самуил, началникът на крепостта се обърна към Романа и рече с ясен глас:
— Войвода Самуил Мокри.
Роман се поколеба за миг със силно почервеняло лице, сетне пристъпи плах и несръчен, побърза да се приближи и Самуил. Роман каза:
— Ние не се виждаме за пръв път… Тогава ние не бяхме справедливи към тебе, войводо, и господ ни наказа…
Лицето на Самуила побледня още повече — тънкият като на жена и дрезгав глас на Романа прониза с болка ушите му. Но той си спомни, че някога в Преслав Роман се е опитвал да облекчи положението му; в същия миг погледна Арона и като видя тържествуващата злоба в очите му, неговите жлъчно изкривени устни, изеднаж надви обхваналото го отвращение, надви и себе си. Той застана по войнишки пред Романа и каза с почтителност:
— Скърбя за нещастието с цар Борис, твоя брат, а ти бъди добре дошъл в своята родна земх.
— Ах, нещастният ми брат… — проплака Роман с тънкия си глас. — С каква радост тръгнахме насам!…
Самуил стисна юмруци, сякаш да задържи самия себе си в такава близост с царския син поне още един миг. За да не се издаде пред Арона и пред всички събрани тук люде, които следяха всяка негова дума, всяко негово движение, той каза още няколко успокоителни думи на Романа и като му предложи да се оттегли на почивка, побърза да напусне преддверието.
Той се затвори в своите стаи в дясното крило на двореца и до вечерта не пусна никого при себе си, макар че Арон и други от болярите все се опитваха да влязат при него. Сега, когато бе видял наново Романа и вече пред самия царски престол, той трябваше да намери най-сигурния път, да види ясно и докрай трите пътища, които чертаеше в ума си. Роман, Арон или пък той? Един нещастен скопец, един лекомислен, надменен и алчен човек, какъвто беше Арон, и той — Самуил? Три пътища — еднакво тъмни, еднакво опасни. Той имаше по-голяма вяра в себе си. Арона можеше по-лесно да отстрани, но как ще отстрани Романа? Нима да го прогони от България или да го убие? Много жестоко би било и едното, и другото. И после — в тая жестокост биха намерили удобен и благовиден повод всички ония, които търсеха начин да се изскубнат от ръката му. Оставаше само едно: Роман да седне на престола, а той да застане до него. Да го подкрепя, да го насочва, да му служи. Чрез него да запази властта в ръцете си и дори да я засили над цялото царство. Но какъв беше Роман? Ще го търпи ли така близу до себе си, ще му се довери ли? Царският син и брат може би ще поиска да бъде наистина цар или може да приближи до престола някои от другите боляри и войводи…
Вече се мръкваше. Самуил се изправи и сега до отворения прозорец в стаята, като да не му стигаше въздух, Оттук се виждаше патриаршеската църква и част от града. Някъде нататък глухо тътнеха водите на многобройните водопади в тоя град и в близката му околност. Самуил се загледа в златния кръст върху ниския ъглест купол на църквата, кръстът едва светлееше срещу гаснещия залез.
— Боже, боже… — въздъхна неволно той и тъй, пред кръста, който светлееше в здрача, в мъката си, отчаян и уморен, пожела да се помоли. Да се помоли, да потърси помощ от бога, от Рилския чудотворец, от родния сн брат Давид, който живя като светец и от някое време неговата икона беше окачена в църквата насреща. Тоя път Самуил не можеше да се опре на своите собствени сили, а в това внезапно породило се
