пьтница. Откога още ме чака горе пресветлата ми господарка, майка ти.
Самуил улови ръката й, говори с нея, каза да я настанят в по-хубава стая, но тъкмо от нея научи, че наскоро бе умряло едно от децата му.
— Хвана ги лоша поредушка всичките ти деца, господарче, но само него си прибра господ.
Самуил побърза да я остави с няколко добри думи. Но тя го натъжи още един път тоя ден: едва-що бяха я преместили в друга стая, бяха я окъпали и преоблекли в чисти дрехи, въздъхнала с голямо облекчение старата жена и казала:
— Винаги от него са ми идвали всички добрини, като не ми даде бог свое чедо.
И щом казала това, клюмнала и умряла. Самуил нареди:
— Ще я погребете до гроба на майка ми, до нозете й.
Агата, жена му, го посрещна в дневната си стая и така, сякаш се бяха разделили едва преди малко време. Изправи се до стола си и мълчаливо му кимна с глава. Той не очакваше от нея радостни викове и прегръдки, но нейното безчувствие сега беше неприлично. Още повече го огорчи това, че той самият се бе притъкмил да се срещне с нея по-топло и остана като подлъган. А в стаята беше и дойката, която никога не бе могъл да търпи близу до себе си. Е, добре, добре, жено — кипна яд в сърцето му. — Стой си там настрана…
На вратата на съседната стая се бяха струпали децата му и той пристъпи към тях. Най-напред бе застанал единственият му син Радомир — по-едър от всички, дори и от по-старата си сестра Рипсимия. Като се приближи баща им, четирите момичета се подръпнаха плахо, а най-малкото се скри зад брата си. Не се уплаши само той, Гаврил-Радомир, не се и помръдна, но гледаше баща си учуден и повече разглеждаше воинското му облекло. Самуил го улови за ръката и го дръпна към себе си:
— Не познаваш ли баща си?
— Познавам те — отвърна момчето и добави заучени думи: — Ти не се свърташ у дома.
Самуил виждаше: децата му се бояха от него. Погледна гневно кърмачката, а не искаше да обърне същия поглед и към жена си. Той улови и другата ръка на сина си:
— Виж го ти колко е порасъл…
Детето едва-що бе навършило девет години, но беше необикновено едро, настигаше рамото на баща си. Самуил продължи:
— Като чичо си Мойсей… Помниш ли го?
Детето не долавяше ласкавите звуци в омекналия му глас и продължаваше да го разглежда някак глуповато, разтворило сините си очи, и току внезапно сграбчи с две ръце дръжката на меча му. Далечна, горчива мисъл помръдна някъде в съзнанието на Самуила. „Като чичо си Мойсей…“ — бе казал той, а сега неволно помисли за слабия ум на брата си. И току блъсна момчето доста грубо, негли да прогони от ума си тая мисъл:
— Ще дойдеш ли с мене на война?
Едва сега се вкопчи детето радостно, буйно в него:
— Ще дойда, ще дойда!…
Агата стоеше на същото място и той чувствуваше присъствието й, но не я поглеждаше. Не го поглеждаше и тя, Загледана някъде през прозорците с леко присвити вежди, тя като че ли очакваше да се свърши най-сетне тая продължителна среща на бащата с децата му. Двамата съпрузи отдавна не бяха се виждали. Такива бяха от години вече техните срещи — все по-редки и краткотрайни. Те не вълнуваха Агата Самуилова, колкото и да бяха редки, не променяха с нищо еднообразния й живот. Изчезнала бе в нея и ласкаещата я мисъл, че той я обича, че й е покорен в сърцето си, особено след раждането на последното им дете, тя се разболя тежко веднага след раждането и пролежа в легло цели месеци. Кръвта й се изцеждаше, изтичаше капка по капка, тялото й ден след ден се изтощаваше, ведно с него се изтощи и душата й. Когато се придигна, тя видя в сребърното огледало, че върху нея бе паднала първата сянка на старостта. Оная видима сянка, когато свежестта на кожата вече е изчезнала, косата започва да пада, когато блясъкът на очите става по-твърд, мускулите се отпущат и умората идва по-бързо. Агата наближаваше четиридесетте години, родила бе седем деца и две от тях погребала. Тя не очакваше вече нищо, на нищо не се надяваше и нищо не желаеше. Това не беше пресищане, а безразличие. Тя седеше дълго на едно и също място, мислите й блуждаеха. Децата си изостави в ръцете на дойната, която кърми първото й дете и остана завинаги при нея, Дойката бе приела покорно, че и двете са жертви на една обща немилостива съдба. Агата понякога сякаш не забелязваше и децата си; едва ще приласкае някое от тях, когато само ще притича към нея, ще се притисне до нея, ще сложи глава на колената й, ще си изпроси милувки или ще поиска да й се оплаче. Така беше вече с целия й живот. Когато влезе Самуил в стаята й, тя стана по навик — мъжът й влизаше в стаята, поздрави го едвам, стоеше сега и чакаше какво ще направи той по-нататък, чакаше с досада, че бяха нарушили всекидневното еднообразие на живота й. Тя не се развълнува, не се уплаши, не се и учуди, че Самуил бе й станал толкова чужд сега, след последната им, още по-продължителна раздяла. Най-после той се обърна и към нея, приближи се:
— Добре ли си със здравето, Агато?
— Слава богу — отвърна тя и като че ли отеднаж се сети, обърна се и тя към него, попита го: — А ти как си със здравето?
— Слава богу.
Той почувствува по гласа й, по израза на лицето й, по вдървената й стойка, че тя беше далеко, далеко от него; стори му се, че я вижда през дебело, студено стъкло. Не се учуди и той, че я виждаше така, не се развълнува, не се уплаши. Душите им бяха разделени. Оставаше само мисълта, че са съпрузи, оставаха децата, оставаха в паметта им спомени и следи от спомени, оставаше най-сетне и безразличието, което не свързва, но и не отблъсква…
И Самуил се върна пак при децата си, с едно ново, по-силно чувство, или това беше същото, вроденото бащинско чувство, изеднаж придобило още по-голяма сила и нов, по-силен тласък. Той седна на един стол сред стаята, повика сина си, притегли го между колената си и му беше драго, че трябваше да дига глава, за да го вижда добре.
— А ти какво правиш тук? — попита го той строго, ала очите му весело блестяха. — Яздиш ли, опъваш ли лък?…
Момчето опули очи, наду въздебелите си розови устни и посочи с глава дойката:
— Титти27 Анастасия не дава! Като избягам, праща всичките слуги по мене, и стражите от кулата праща.
— Ти нея няма да слушаш — и Самуил потърси с гневен поглед кърмачката. Тя стоеше до вратата отсреща, уловила за ръка най-малкото момиченце, и цяла се присви от уплаха. Той продължш — Ти няма да го спираш. Той е вече цял мъж. За него отсега ще се грижи десетникът на стражата, докато съм тук. А като тръгна, ще го взема със себе си — добави Самуил и последните му думи бяха за Агата, за майката на това момче.
— Малък е още, светли господарю — реши се да възрази дойката и повече заради Агата, любимата си господарка.
Агата нищо не продума. Тя седна на стола си и това беше израз на недоволството й.
Самуил повика и момичетата, едно по друго, по име:
— Рипсимия… Косара… Мирослава… Денница.
Двете, по-големите, се приближиха, поклониха се пред баща си. Пристъпи и третото девойче, поклони се и то, а кърмачката поведе към него най-малкото. То се вкопчи уплашено за дрехата й, скри лицето си в широките дипли.
— А вие какво правите? — попита Самуил, местейки ласкав поглед ту върху едно, ту върху друго от момичетата.
Рипсимия, най-голямата му дъщеря, беше дребна за възрастта си, с тясно, бледо личице. Тя едва помръдна устни, за да отговори на баща си, но третата, Мирослава, я изпревари. Тя го гледаше, трепкайки бързо-бързо с дългите си мигли, кипро начупила тънки още вежди, и отговори някак с престорен глас:
— Свирим на арфа… Четем книга. — И току добави смело: — Тук и няма какво да се прави.
Самуил Мокри побутна встрани сина си. Девойката не му хареса: кокетничеше глупаво и рано за своята възраст; бяха й внушили, виждаше се, и лоши мисли. Но още повече не хареса той езика й — тя говореше
