български като гъркиня. Попита я на гръцки:
— Каква книга четете?
— „Климакс“28 на Йоана — отговори Мирослава и като че ли се зарадва, че баща й обърна на тоя език, който, изглежда, й беше по-лек.
— А ти? — попита той втората си дъщеря, но пак на български.
Косара, която бе кръстена още и Теодора, отговори кротко, дори се поприведе към него, сякаш да може да я чуе по-добре, по нежните й страни се появи бледа руменина:
— Ние четем заедно, татко. И заедно свирим.
Като гъркиня говореше и тя. Девойчетата не се отделяха от майка си и от дойната, а те им говореха само на гръцки; български децата бяха научили от слугите. Гаврил-Радомир беше често с людете от стражата и говореше добре бащиния си език. Самуил стана бързо, със сърдито лице. Чу се неочаквано гласът на Агата, която бе прозряла мислите му:
— Тук не може иначе. В тая пустиня. Правим каквото можем за тях. Но те не виждат хора.
Тя едва го погледна, когато скочи той сърдито, но лесно позна мислите му чрез собствените си мисли; останала бе все още в изстиналото й сърце най-голямата й болка — че бе погребала най-хубавите си години в тая самотна твърдина. Загледа се в нея Самуил. Той също позна мислите й, познаваше и преди най- големия й копнеж. И още тоя миг реши да заведе децата си в Охрид, да настани там цялото семейство. Заради жена си най-малко, а много повече заради децата.
Тая мисъл остана в съзнанието му, ала не беше лесно аа него да напусне, може би завинаги бащиния си дом, като се премести със семейството си в Охрид. Родното му огнище трябваше да угасне, бащиният му дом трябваше да запустее. Тук, около старата твърдина, беше и голямата част от имотите на рода Мокри. А трябваше да отведе децата си. В родния му дом те не знаеха езика си.
Той не спа тая нощ в общата спалня. Петте деца бяха напълнили покоите на жена му, двете, по- малките, спяха в същата спалня. Той чу как се разпореждаше дойната да изнесат оттам леглата им, за да се освободи спалнята за двамата съпрузи, и каза:
— Оставете децата на мира.
Семейството се събра да вечеря в малката трапезария. Самуил повика Радомира до себе си на трапезата и вече не продума с никого. Мълчеше и Агата. Децата се споглеждаха плахо и също мълчаха. Сърцето на Самуила беше заключено и изстинало, мисълта му беше раздвоена, но те трябваше да седят на една трапеза, той и Агата, да седят с децата си и останаха там до края на вечерята. После Самуил отиде да нощува в своята отделна стая горе в една от кулите.
Прекара неспокойна нощ. И още щом се зазори, скочи от леглото. Малко по-късно той летеше на кон през старата гора. Всичко стана толкова бързо тая ранна сутрин, че сякаш само за това се бе върнал в родния дом след толкова време. Той оседла сам коня си от преголямо нетърпение, И полетя към воденицата на дедъц Дамян. Той бе мислил за тоя час от дълго време, но някак скрито и от себе си, мислил бе и копнеял за тоя час. Всичко, що бе държало мисълта му за младата воденичарка встрани, в сянка, дълбоко някъде в съзнанието му, сега отеднаж бе изчезнало. Като се събуди тая сутрин от късната си дрямка, в ума му бе останала само една мисъл — да я види, по-скоро, веднага. Не беше вече Агата пред очите му; тя сама се бе отстранила, а и той неусетно бе я отстранявал. Сега тя беше едва ли не вън от животи му, някъде встрани по пътя на живота му, неизбежна спътница. А се виждаше — не беше и той в живота й, между тях бяха само децата им, те бяха единствената жива още връзка. Свързваше ги още и съпружеският закон, ала сега Самуил Мокри не мислеше за него…
Конят летеше през гората, Самуил го стискаше с колената си и го бодеше с шпорите безмилостно. Искаше да види девойката и не мислеше какво ще стане по-нататък, какво ще й каже, какво ще направи. Той съгледа през разредилите се дървеса дола, в който беше воденицата, срита коня още по-жестоко с железните шипове.
Ала в следващия миг той дръпна юздата и едва не се скъсаха яките ремъци в ръката му. Уплашеното разранено животно се повлече напред на четирите си нозе по поляната пред воденицата, сетне се дръпна и скочи назад, сякаш на опашката си. Самуил видя всичко още в първия миг и всичко разбра.
Вратата на воденицата беше здраво затворена. Воденицата беше напусната. Така тихо и пусто беше наоколо, в дълбокия дол, обграден от зелената стена на гората. Чуваше се само хрипливото дишане на преуморения кон. И може би само бързите тежки удари на сърцето на ездача. Но той, обладан, скован изеднаж от ледено слокойствие, потупа коня по мократа шия, придръпна леко юздата му, да го подкара по- близу до вратата. Сякаш това търсеха очите му и той веднага забеляза в горния ляв ъгъл на затворената врата мрежата на паяк. Не бяха влизали скоро тук живи люде. Мина край воденицата и се спря на другата й страна. Тук беше още по-тихо и по-запустяло; малката градинка бе обрасла с бурени, едвам чуто бълбукаше водата, която бе пробила преградата на яза и се бе разляла през треволяка. Наоколо не се забелязваше никаква човешка следа, тишина изпълваше цялото долище. Самуил обиколи и другата страна на воденицата, мина през поляната пред нея, без да се спира, и отново навлезе в гората. Пуснал бе коня да върви сам и умореното животно пристъпваше по пътя нога за нога. Отпуснал се бе на седлото и Самуил, полюшваше се равномерно, с приведена глава.
Чудни мисли се задържаха в ума му, изчезваха някъде и пак се появяваха. Струваше му се, че от дълго, особено през последните няколко месеца, нищо друго не бе желал, а само това — да се върне тук, да види Биляна, да поседи с нея под сянката на някое дърво, да поговори с нея като с най-близък човек. Давид беше мъртъв. Мъртъв беше и Мойсей. Симеон Илица, верният другар, е далеко. С Радоя ли? Верен слуга е той и млечен брат, но се боиш от езика му и все присмехулни са думите му. В тия часове, когато сърцето на Самуила жадно търсеше близка душа, той нито си спомняше за Агата. Би искал, и колко пъти, да си поговори с близък човек за Лариса: за връщането на Романа; за неверния си брат; за врага, който дебне от всички страни; за неизяснения и тревожен тътнеж, който иде издълбоко и се носи по цялата страна; за всичките си грижи и тревоги, за голямата си тъга… В такъв един час на мъчителна самотност и сега Самуил Мокри бе потърсил воденичарката, но тя бе изчезнала. Тя беше може би в близкото село, в родното си село, но Самуил нямаше воля да отиде да я търси там. Той бе мислил да я срещне пак тук, както преди, мислил бе, че тя го чака, а не бе го дочакала… Но какво искаше наистина от тая проста девойка… И той пак подкара коня бързо през гората, назад към къщи.
Самуил остана в бащината си крепост още една неделя, докато подготви преместването на семейството в Охрид. Тук остави само управителя и неколцина от слугите.
А така се случи, че още на втория ден, откакто беше в Охрид, той срещна Биляна. Срещна я на една от градските улици — Охрид все пак не беше преголям град. Пръв я забеляза Радой.
— Ето я, го-грсподарю… — подвикна слугата. Що ли знаеше той за девойката и за господаря си?
Самуил усети, че сърцето му замря. Тя се бе спряла в началото на тясна, странична уличка, с две стомни в ръце. Наведе се и остави стомните. Самуил вече стоеше пред нея. Тоя път Радой бе останал по- назад, на главната улица по-нататък. Самуил гледаше девойката мълчаливо, разтворена беше в очите му негли цялата негова душа, а лицето му беше необикновено бледо. С такива очи, с разтворена душа го гледаше и Биляна. Пребледняло бе и нейното лице. Той скочи от коня, взе юздата в ръката си.
— Потърсих те във воденицата.
— Дядо умря — отвърна тя. — Миналата годни.
Бледността изчезна от лицето й, останаха да светят само очите, пълни с радост. Тая радост в очите й обичате той най-много, простите й, ясни думи също. Тя му каза всичко, с радостта в очите си, с тия няколко свои думи. Старецът умрял и как би стояла сама във воденицата… А ето те пак се срещнаха. Нели живееха на едно и също място? Тя бе го чакала и бе вярвала, че ще го види пак; сърцето й знае всичко за него. Тя го чака винаги, а той ще дойде, когато пожелае. Ами тя не забравя, че той е болярин, а тя е внучка на воденичаря! Това говореше ясният й поглед и Самуил попита по-нататък:
— Защо си тук? Помислих, че си във вашето село.
— Там нямам никого. Дойдох тука при своя тетка.
Роднина е на майка ми. Стара е, сляпа. Няма и тя никого.
— Заведи ме.
Тя мълчаливо дигна стомните си и тръгна. Поведе Самуил коня редом с нея. По уличката срещнаха само няколко заиграли се деца. Биляна влеае в една ниска портичка, обърна се да го дочака с двете стомни и
