Те вече бяха като ронлив бряг, който водата подмива и отнася. Българите налитаха все по-стремително. Ромеите неволно се събираха в полукръг и се отдръпваха заднишком към разтворената крепостна порта, а българите, струпани в широка дъга, ги обхващаха по-здраво. Сега ромеите изпаднаха в същото положение, в което бяха българите в началото на битката: бяха твърде много, твърде нагъсто пред самата порта, която не можеше да ги погълне отеднаж; те не можеха да се движат свободно, пречеха си и с нарастващ страх се притискаха към портата. Българите напираха току до тях, сечеха, мушкаха и предните редици на ромеите се сриваха една след друга, една върху друга.
Така продължи до широко разтворената порта. Когато пред нея останаха само двайсетина от ромеите, тя започна сякаш сама да се затваря с двете си тежки поли. Между тия двайсетина бойци беше и началникът със златния шлем. Портата продължаваше да се затваря и отворът между двете й поли ставаше все по-тесен. Изчезна от малката група пред портата и златният шлем, пред самия й праг останаха само десетина души, а българите напираха да ги пометат и да влязат в крепостта. Когато пред прага на портата останаха само трима-четирима, големите й обковани с желязо поли се блъснаха една в друга и се затвориха плътно зад гърба им. Те бяха оставени вън и бяха избити до един от българите, които, като нямаше вече кого да секат и мушкат, заблъскаха с палиците и секирите си, с мечовете си, та и с голи юмруци здраво затворената порта.
Там, пред портата, беше и Самуил. Сега той беше без кон и стоеше между войниците си. Приличаше па дървар, който едва-що е отсякъл дебел дънер и потта още тече от тялото му. Отпуснал бе голия си меч към земята и по лъскавата стомана се стичаше кръв на едри капки. С бързо движение, като че ли се задушаваше, той посегна под брадата си и дръпна, откачи ремъка, на който се крепеше островърхият му шлем, дръпна шлема, свали го в ръката си, тръсна глава и по яката му шия, по рамената му се разпиля сплъстена, мокра, та още по-тъмна коса, от кулите край двете страни на затворената порта и от стените по-нататък започнаха да летят нагъсто стрели и къси копия, започнаха да падат и камъни.
— Оттеглете се — рече Самуил с хриплив глас и сам се отдръпна по-надалеко.
— Оттеглете се! — пое се командата му нататък по бойното поле.
Земята наоколо беше едва ли не цяла покрита с мъртви тела — едно до друго, едно върху друго, избити бяха със стотици ромеи и българи. До нозете на Самуила се превиваха ранени, които не можеха да се отдалечат от полесражението или пък не знаеха къде да отидат. През глухата врява на живите войници наоколо се дочуваха мъчителни стенания и предсмъртни хъркания, ту плач, ту викове за помощ и много често се повтаряше един и същ зов и на ромейски, и на български:
— Майко… Майко!
Самуил стъпваше в локви кръв. Той бе прибрал меча си и ходеше между мъртвите и ранените с шлема в ръка, Като да търсеше някого между тях или искаше да познае кои бяха българи и кои ромеи, той спираше поглед ту върху един, ту върху друг. Ходеха наоколо войници, ровеха между убитите ромеи за по-добро оръжие или за някаква плячка, други дигаха ранени свои другари и ги отнасяха на ръце или на копия отвъд реката.
Полегнал бе там сякаш за почивка някакъв ромейскн началник и гледаше българския вожд с трескави очи. Беше млад човек, тънък и строен, както се бе изпружил, подпрял гръб и русата си глава върху мъртвото тяло на друг ромейски воин. Високият му шлем се бе търкулнал настрана или може би сам го бе захвърлил, до него лежеше и мечът му. Пропълзяла бе изпод него кръв и не беше много, но се виждаше, познаваше се, че той нямаше да стане вече никога. Види се и той знаеше това — в очите му нямаше ни омраза, ни болка, а се бе набрала скръб. Спря се пред него Самуил и го попита на езика му:
— Кой беше днес началникът ви?
Раненият помълча, като че ли не го чу или пък събираше сили, после отговори тихо, шеппешком:
— Ни-никулица…
Лариса беше някакво далечно подобие на Константинопол. Всеки град във Византия се стремеше да прилича на столицата, но то беше според числеността на жителите и тяхната мощ. Солун приличаше па Цариград повече, а Лариса много по-малко. И Лариса имаше форум, хиподром за нейните седем или осем хиляди жители и като главен град на Тесалия, имаше и две-три улици, постлани с едри кръгли камъни, стотина къщи на по-заможни граждани, строени с гранит или бял мрамор, правителствен дом, двайсетина църкви и най-голямата от тях имаше златен кръст на купола си по подобие на цариградската „Света София“, която пък имаше цял купол от злато. Това беше най-много около форума, дето личаха остатъци и от времето на древна Елада — някой полуразрушен портик, някоя пощадена от вековете мраморна колона или статуя с очукан нос или счупена ръка, някоя амфора от печена глина, по чудо запазени мраморни стъпала, между които расте трева и които не водят никъде. Не много далеко от форума започваха криви и много тесни улици, които се провираха между гъсти редици мрачни бедняшки домове, ниски, градени с грубо одялани камъни и кал или с непечени тухли, с дърво, с малки прозорчета и прихлупени покриви от зеленикави плочи, с тесни дворчета; рядко се виждаше да се зеленее между две дворчета някой кипарис или разкривена пиния, а на няколко места уличките се разширяваха в малки площадчета, сред които обикновено се издигаше на два-три лакътя над земята оградата на кладенец с твърда, възгорчива вода. Градът имаше и водопровод, който снабдяваше с вода от доста голямо разстояние няколко обществени чешми пак около форума, едно голямо водохранилище, а също и домовете на най-богатите ларисчани.
Сега жителите на Лариса бяха тройно по-многочислени с войниците и с бежанците от другите градове и твърдини по Тесалия и Епир. Животът на това нараснало население между градските стени се превърна в жива мъка още след първите няколко седмици от обсадата. Храните по пазарищата и хранилищата се взеха и се пазеха за войската; заможните имаха скрита храна, но бедният народ се трупаше по цял ден на няколко определени места из града, блъскаше се и се биеше, за да получи по няколко шепи пшеница или булгур, или ръж, или просо и по няколко маслини. Още през първите дни след обсадата българите разрушиха водопровода извън градските стени и слугите на заможните ларисчани се трупаха и се блъскаха заедно с бедния народ пред вратите на водохранилището и около няколкото кладенци в бедняшките квартали, за да вземат по една или две стомни вмирисана вода. А колкото се наливаше там по глинените стомни и гърнета, толкова и се разливаше по земята в бъркотията около кладенците, дето разгневените и уплашени люде газеха по цели купчини късове от изпочупени стомни…
След първия опит да разбие обсадата и да прогони обсадителите новият стратег на Елада Никулица вече не повтори, макар и не по своя воля. Това, което стана пред северната порта, стана и пред всички други порти на града: ромеите бяха върнати назад и дадоха много жертви, при все че паднаха мнозина и от българите. Никулица не се отчая от първия си неуспех и започна да подготвя второ излизане от стените, но се възпротиви цялата градска управа, също и всички заможни граждани, които имаха глас, ръмжеше недоволен и целият град, та и войската. Всички тия люде се надяваха, че ще им дойде помощ отвън, от Солун, та чак и от Цариград — императорът нямало да ги изостави на варварите. В страха си те се надяваха и на това, че императорът няма да остави в ръцете на Самуила поне данъците, които бяха събрани в града за последние години от цялата тая област. Градската управа изпрати свои люде за Солун, та чак и за Цариград, да молят за по-бърза помощ, ала тия люде не се върнаха вече в Лариса — българите ги заловиха и избиха. Като упорствуваше Никулица и искаше със сила да прогони българите, започнаха да се надигат срещу него и такива гласове:
— Той е славянин и българин, та иска да ни хвърли в ръцете на своите!
Това се говореше между людете из града, но се намериха някои и от управниците, които му казаха в очите:
— Ти не жалиш войската на императора, защото си българин и си с българите в сърцето си.
— С тях съм по кръв — отговори стратегът на Елада, — но аз съм се клел да служа на императора и това е по-силно от мене.
В такива разпри и очаквания минаваше времето, по-тежко и по-тежко за обсадения град. Българският водител още не предприемаше нищо, за да вземе града със сила, и само затегна по-добре обсадата. Той не бързаше — стоеше там и чакаше. За малко време дойде неочаквана радост и нова надежда за ларисчани: завикаха един ден български глашатаи пред градските стени да излязат от града работници за полето, но само жени и по-стари мъже. Беше време да се прекопават и плевят някои от засажденията и посевите из полето около града и ларисчани повярваха, че ще се повтори същото както при първата обсада: ще обработват свободно полето и ще надхитрят българите да приберат поне част от жетвата, като й дойде
