време. Наизлезе много свят да работи по нивите и градините. Ала тоя път обсадените останаха излъгани: глашатаите на Самуила ги извикаха да копаят и плевят, но не ги извикаха да жънат.
Същото се повтори и на следващата година — втората, откакто бе обсаден градът: българите повикаха работници да орат, да сеят и копаят, и те наизлязоха с нови надежди, но не ги повикаха да жънат това, което бяха посели; българите ожънаха и обраха за себе си всичко, което се роди и узря по полето. До края на тая втора година ларисчани се чудеха как са още живи без достатъчно храна и без достатъчно вода, но все някак живееха; успяха с много мъки и по чудни някакви начини да излязат и от втората зима. Започна и продължи нататък третата година на обсадата. Самуил стоеше там и чакаше.
По улиците на Лариса вървяха дрипави сенки и като да не бяха живи люде. Изпити, с потъмняла, набръчкана кожа, с очи откроени, помътени от мъка и ужас, те ходеха с изтънели, треперещи нозе и се подпираха по стените от изтощение. Угаснали бяха и гласовете им или бяха продрани, та някои едва шепнеха или ломотеха глухо, или хъркаха задавено и това не беше човешки говор. Още по-тънички, още по-глухи, още по-беззвучни бяха гласчетата на децата, а плачът им се чуваше по-жален. Ларисчани се събираха на тълпи пред празните хранилища, пред правителствения дом и чакаха там напразно по цели дни и нощи или скитаха по улиците и просеха един от друг, молеха се един на друг:
— Хляб… Децата ми умират…
Водохранилището беше отдавна пресушено, бързо се изчерпваше водата по кладенците, та управителите сложиха стражи и не даваха да се черпи нощем, за да се набира за през деня, доколкото можеше да се набере в една нощ.
— Хляб… Вода… Водица… — просеха ларисчани и се молеха един на друг.
През първите две години бяха изядени всички храни, които се намираха в града, изядено беше и всичко друго, което малко поне приличаше на храна, изровени бяха всички зърна и корени от земята, които можеха да се гълтат. Пазеше се по нещо храна за войниците, та най-много при тях ходеха ларисчани да молят и просят, висяха по цели дни край крепостните стени и кули, дето имаше войници. През тия години бяха изядени и всички животни в града — волове, крави, коне, магарета, после започнаха ларисчани да избиват и изяждат кучетата, котките, всякакви птици, каквито можеха да уловят. За храна на войската изклаха и конете на конницата.
Ларисчани ловяха жаби, змии, гущери, мишки, плъхове, доколкото бяха останали в изгладнелия град, търсеха бръмбари и червеи в земята, тикаха в устата си всякаква гад, каквато им попаднеше в ръцете. Ходеха да ровят и по бунищата, изяждаха всяка гнилоч, която намираха там.
Целият град беше затихнал. Тихо беше и денем, и нощем по улиците и площадите, по къщите, особено по къщите и градините на заможните, които дояждаха скришом, каквото имаха още за ядене, и по-трудно се решаваха да излязат на лов по жаби и червеи или по градските бунища. Тихо беше дори и по крепостните стени и кули, дето бяха събрани хиляди млади мъже. По целия град нямаше нито едно куче да залае, нито един петел да пропее. Не се чуваше ни песен, ни вик, ни врата да хлопне — людете се влачеха по улиците с безшумни стъпки и не бе останал в тях ни глас, ни каквато и да е сила…
Тая пролет не се изправиха български глашатаи да викат пред стените на обсадения град, да искат работници за полето. Вождът на варварите знаеше какво става в града и чакаше търпеливо. Нямаше да чака още дълго. Мнозина се чудеха защо българите не се и опитваха да влязат в града. Ромейските войници по стените на кулите нямаха много сили да държат копие и да въртят меч. То се виждаше и отвън, виждаше се и отдалеко: не се случваше вече ромейски войник да опъне лък по българите, които ходеха спокойно едва ли не край самите стени на града, не се намираше някой поне да ги изругае от високите кули. Обсадените не само бяха изтощени до такава степен, че пестяха всяко свое движение, но бяха и намалели по число от глад и всякакви болести. А Самуил Мокри не искаше да пролива кръв без нужда.
Из града се говореше, че управниците трябва да отворят градските порти. Между ромеите в Лариса имаше и славяни, стари жители на тоя град. Преди те и не показваха своя произход или пък се бяха загубили между по-многобройните тук ромеи. Тия прикрити и неприкрити славяни първи започнаха да говорят за предаване на града — някоя славянка най-напред на мъжа си ромеец или славянин на приятеля си ромеец, но скоро и мнозина от ромеите се поведоха по тая дума. Започнаха да се събират пред правителствения дом още по-големи тълпи от дрипави и изгладнели люде, стояха там и глух ропот нахлуваше по ходниците и стаите на голямата сграда. Людете не се решаваха отеднаж да дигнат силен глас, ала най-сетне започнаха по един, по двама, по неколцина тук и там, докато завикаха всички:
— Отворете градските порти!…
Не беше много силен тоя общ вик на стотици и хиляди люде, но така, заглъхнал и колеблив, беше още по-страшен. В правителствения дом се събираха всеки ден управниците и градските първенци, кога по неколцина от тях, кога всички, и те отпаднали, и те изгладнели и болни, събираха се да решават и пререшават без полза едни и същи неща. Те чуваха безпомощни виковете и воплите на живите мъртъвци, които се събираха всеки ден вън и викаха все по-отчаяно:
— Отворете градските порти! Нека влязат българите! Нека ни избият! А може да са и по-милостиви…
Събираха се тълпи и пред домовете на управниците, трупаха се люде денонощно по църквите и най-вече в главната градска църква, където бяха мощите на свети Ахил, който някога, още при Константина Велики, е бил епископ на Лариса, а сега беше почитан като покровител на Тесалия.
Като се събираха и пред домовете на управниците, на градските първенци, изгладнелите тълпи започнаха и да нахлуват в тия богати домове, да ги разграбват и разрушават с отчаяна ярост. Тогава започнаха да викат и управниците, които докрай бяха очаквали помощта на императора:
— Пуснете варварите в града, с тях ще бъде по-добре!…
Вече всички повтаряха тия думи, макар да въздишаха и охкаха, имаше и такива, които проплакваха с глас от мъка и унижение:
— Ще легнем в нозете на варварите, да ни прегазят, няма друг изход…
Стратегът на града Ннкулица излезе пак сам против всички:
— Не, не! Ще отсека ръката, която посегне да отвори някоя от градските порти!
Страшно беше лицето му, изпито, с провесени дълги мустаки, с остри сиви очи, изблещени и сякаш вече безумни. Той беше нисък на ръст, но като че ли враснал в земята и необикновено широк, целият изграден от едри кости, но сега измършавял, та беше като в желязна кутия в желязната си броня и мечът му изглеждаше огромен.
Колкото и да беше упорит и властен, той не би могъл да устои сам срещу всички, срещу целия град, но с него бяха и други някои от военачалниците, а и някои от войниците.
— Ти защо не излезе да прогониш с меч мизите29 — викаха някои по-смели срещу него, а той отговаряше:
— Аз излязох. Исках да изляза пак, но тогава вие ме спряхте, а сега българската сила е по-голяма и много по-голяма. Аз пак ще браня града, но сега от стените му, зад портите му.
Някои се осмеляваха да се присмиват на ромейския му език, понеже той говореше лошо по ромейски, но не смееха да му сторят нищо повече и с това изливаха яда си срещу него.
Това продължи още някое време и наистина беше вече истинско чудо, че имаше живи люде в Лариса. Но това, което не можеше да довърши гладът, довършваха го по-бързо болестите. Измираха по цели семейства и по града имаше празни къщи с разтворени врати и прозорци, по стаите им гниеха трупове. Трупове гниеха и по улиците, нямаше кой да ги прибере и погребе, от тях се разнасяха и болестите. Всеки ден измираха по десетки, та и по стотици ларисчани и най-после дойде последният предел на търпението. Една ранна сутрин няколко жени се запътиха към северната градска порта, макар да се казваше, че тя е по-добре пазена и може би тъкмо затова тия жени се отправиха нататък. Към тях се присъединиха и мъже, после още жени и още мъже. Събра се цяла тълпа, която все повече нарастваше, колкото повече се приближаваше към северната порта. Людете вървяха тихо, едва някой ще пророни дума, ще изохка; никой никого не викаше, не канеше, всички знаеха накъде вървят тия люде и всеки тръгваше с тях, доколкото можеше още да ходи, или поне ги изпращаше с поглед. Никой не излезе и да ги спре. Нито дори Никулица, стратегът на Елада, сломено бе и неговото упорство. Когато стигнаха тия люде и се събраха може би до двесте-триста души при северната порта, войниците горе по кулите и стените сякаш не ги и забелязваха; едва някой ще се понадигне, едва ще извърне глава и да ги погледне. Дошъл бе последният предел на
