търпението. Тия поде отвориха тежката порта и пак никой не излезе да ги спре. Блъснаха и двете й поли в дебелите каменни стени с последните си сили. Дошъл бе последният предел… Войници на Самуила Мокри тутакси завардиха разтворената порта. Като се чу за северната порта, намериха се люде, които разтвориха една след друга и другите градски порти. Лариса се предаде.
Бяха хубави пролетни дни, макар едва в началото на месец бръзосок30, и като че ли природата извръщаше лице от людските беди и неволи, от людската ярост ц взаимна омраза. По хълмищата и поляните около Лариса, до самите й стени и негли повече там, дето се бе проляла човешка кръв, избуяла бе гъста, зелена трева, раззеленили се бяха върбите и тополите, цъфтяха плодни дървеса на бели и розови валма по цялото поле наоколо, също и в самия град, по изоставените дворища и градини. Върнали се бяха и щъркелите и дълго се виха над града разтревожни, докато накацаха по старите си гнезда; прелитаха от дърво на дърво, от храст на храст пойни птички, унесени в любовните си песни и в своите радостни грижи. Блестеше на слънцето сребристият гръб на Пиней, проснала се на множество завои през зеленото поле. Най-голямата хубост в тия весели пролетни дни беше по небето, дето плаваха ту самотни, ту на цели върволици светнали на слънцето пролетни облаци, сякаш в самите дълбини на прозрачния лазур, и непрестанно променяха очертанията си, цвета си сутрин или в блясъка на пладнешкото слънце, или на залез. Не спираха своя ход небесните скитници и нощем, сега с друга хубост, в сребристата светлина на месечината, която по тия дни се издигаше цяла над далечните върхове на Олимп…
Самуил Мокри не бързаше и сега да влезе в покорения град, а и войниците му едва ще се поспрат да погледат от разтворените порти накъм затихналите улици. Заповяда се най-напред да излязат пред градските стени всички ромейски войници с началниците си, с оръжието си, също тъй и всички управници. Войниците излизаха и всеки оставяше безропотно оръжието си, преди да влезе в редиците край самата стена; пред всяка порта се натрупаха купища всякакво оръжие, а обезоръжените войници стигнаха сега едва до две хиляди. Мнозина от тях бяха измрели през последните три години, други пък лежаха болни по крепостните кули и не можеха да излезнат, за да сложат оръжие заедно с другарите си. Самуил Мокри дойде със сина си и с всички свои по-големи началници при предалите се ромейски войници, попита най-напред за Никулица. Чу стратегът на Елада и се отдели от войниците си, пристъпи към победителя. Тогава Самуил слезе от коня си, слязоха от конете всички, които го придружаваха. Никулица посегна да свали меча и да го сложи пред нозете му, както беше според неписани военни закони. Водителят на българите бързо протегна ръка, да го изпревари:
— Не. Задръж меча си.
Никулица въздъхна и едва сега подигна очи да погледне Самуила. Гледаше го и Самуил; те бяха може би на една и съща възраст. Като помълча някое време, българският вожд каза:
— Научих се, че ти си задържал града толкова време и против волята на всички в тоя град, а нели си и ти българин?
Никулица отговори с глух глас, но като да се гневеше, че гласът му бе ослабнал:
— Аз съм се заклел да служа вярно на императора. Кръвта е друго нещо и е на второ място. Но какво можех да сторя сам… Аз останах сам срещу тебе.
— Ти изпълни клетвата си, а императорът те изостави. Клетвата е по-здрава, когато е според гласа на кръвта. Ти помисли добре, войводо, кому трябва да служиш отсега нататък. Аз ще почакам отговора ти, доколкото е нужно.
Самуил Мокри влезе в Лариса чак на третия ден. Преди това заповяда да се поправи градският водопровод, изпрати в града цял керван двуколки, натоварени с брашно и сол, нареди също да бъдат погребани и всички мъртви, които гниеха на открито. Градът започна да се съживява още като зашумя и заклокочи вода в пресъхналите глинени тръби на водопровода…
След падането на Лариса, тая последна крепост на ромейската власт в Тесалия, Самуил не се бави много по тия места. През последните три години, докато стоя нред стените на Лариса, той затвърди българската власт по цялата северна част на някогашна Елада, чак до Синьото море с Епир. Той остави от своите войници по всички тукашни твърдини и най-много в Лариса, дето остави и един от своите най-верни люде — младия болярин и тъмник Ивац, като заместник на българския цар. Засили Самуил Мокри тая своя войска по Тесалия и Епир с мнозина от тукашните български славяни, които записа и въоръжи като български войници. За да ослаби още повече властта на императора над тия земи, той събра и изпрати навътре в България всички тукашни по-заможни ромеи със семействата им, като раздаде техните имоти и всякакви богатства на българите, които остави на тяхно място. Събра и изпрати далеко на север всички тукашни ромейски управници и началници, също със семействата им до новородените деца. Дигна той от главната църква в Лариса и мощите на свети Ахил — закрилника на Тесалия, и ги изпрати също нагоре. От тия две области, които присъедини към царството, Самуил забра и много коне за войската — цели стада от прочутата тесалийска и епирска порода.
Като се връщаше вече и самият той към север ведно с останалата си войска, настигна някъде към големия завой на Бистрица върволицата на изселниците, които бе изпратил от Лариса. Настигна той най- напред една вече доста възрастна жена и едно момиче на около седем-осем години; те бяха изостанали и вървяха сами далеко след другите изселници. Щом чуха зад себе си конски тропот, те се дръпнаха от пътя и жената дори посегна да защити с ръка момичето. Конят на Самуила забави ход под ръката му и се спря пред жената и малкото девойче. То беше дребничко и нежно, с бледо личице, но имаше необикновено големи тъмни очи и пълни със светлина. Виждаше се по облеклото му, че беше от знатно семейство, както и повечето от изселниците. Жената, която го придружаваше, беше по-бедно облечена и бе надянала на ръката си някакъв вързоп. Самуил попита на елински:
— Сами ли сте вие? Нямате ли други ваши люде? — Сами сме — отговори момичето преди жената, която, изглеждаше, се страхуваше повече от българите. Но тя веднага се съвзе и продължи вместо детето, дори с гняв в гласа си, макар гласът й да се давеше в сълзи: — Сами… Казаха да тръгваме и ние. А тя… самичка остана. Измря целият й род. И баща й комис31 Каматерос умря сега, няма две недели. Какво искате от това дете!
Самуил Мокри се извърна рязко към людете, които го придружаваха:
— Аз не съм казвал да се изселват сами жени, деца!
Той се обърна пак към момичето и сърцето му се нажали много за него. Както беше на коня си, приведе се, протегна ръце:
— Дай, жено, това дете. Ще го потърсиш в Охрид.
Жената отвори уплашено очи, придръпна момичето към себе си:
— Кой си ти? В чии ръце ще го предам… Аз съм му сега и майка, и баща и… Отгледала съм и него, и клетата му майка… Не ми го взимай!…
Българският вожд рече:
— Аз съм Самуил Мокри. — После, като видя какъв още по-голям страх се изписа по лицето на жената, протегна ръка надире, да покаже сина си, и добави:
— И аз съм баща. Ето сина ми.
Жената подигна момичето и му го подаде с разтреперани ръце. Самуил го сложи в скута си, попритисна го топло към себе си — усети той как трепереше и детето с цялото си телце. Той пак се обърна към людете си и посочи с глава жената долу:
— Кажете да я качат на кола. И всички жени и деца от тях да се качат на коли.
Самуил настани още по-удобно детето в скута си и тръгна. То се приведе да види къде остана дойката му, гласецът му звънна:
— Титти Фросо! Да ме потърсиш в Охрид… — Като отминаха малко по-нататък, то се извърна плахо към страшния български вожд, погледа го с големите си очи и рече, види се, както са го учили:
— Аз съм Ирина Каматерос. Ти имаш ли момичета като мене?
Самуил кимна мълчаливо; по устните му трепна усмивка.
XIX.
Новият император Василий Втори най-сетне разби своя опасен съперник Варда Склир и като остави на
