си, като някакво живо оръдие за любов. Когато не го искаше повече, тя се отдръпваше от него или се изплъзваше от ръцете му пак с хитрини и преструвки. С нея той беше винаги в някаква мъка, в мъчителна незадоволеност, животът им беше без обща радост и без искреност.
С Биляна се разтвори, изясни се и собствената му душа. С нея той наистина позна любовната радост, позна неизчерпаемата наслада от пълното и взаимно отдаване на две млади тела. Той не пропущаше ни един сгоден час дори и през студените зимни нощи, за да дойде на острова и остваше с Биляна до последния миг — такава неутолима и постоянна беше жаждата му за нея. И не бяха, не бяха само безпаметните мигове на любовните им среши — той изпитваше едно непознато, постоянно сега доволство от самата дружба с Биляна. Радваше се на откритата й хубост, на гласа й, на простите й думи, на грижите й за храната му, на всеки неин поглед, на всяко нейно движение; такива бяха погледите и, думите й, движенията й — ясни, непринудени, хубави. Тя имаше и здрав разсъдък, познаваше простата човешка мъдрост. Като забеляза Самуил, че тя беше схватлива и със здрав ум, започна да споделя с нея ту една, ту друга от своите многобройни грижи. Така и тя навлизаше в друг, по-сложен живот, а с това се изостряше и умът й, така и връзката между тях ставаше по-широка и още по-яка.
XVIII.
Рано още през пролетта на 985-а година Самуил Мокри започна да съсредоточава голяма войска във Воден и Костур. Той не извести на брата си Арона, за тоя нов свой поход не само защото смяташе, че не е нужно — нека Арон да пази горния дял на царството, но още и затова, че в сърцето му бе се загнездило недоверие към по-стария брат.
Насъбраната войска във Воден и Костур, до петнадесет хиляди души, прекара Великдена в тия два града и веднага след празника потегли по две посоки към Лариса, Воденската войска се насочи към град Бероя, премина по на юг Бистрица и се спря в Сервия; костурската войска тръгна по горното течение на Бистрица и продължи до най-южния й завой, където я премина, и се спря още по на юг, където трябваше да дочака войската от Сервия. Тук настигна войската си и Самуил.
Той хвана пак Лариса от всичките й страни. Виждаше се, че ларисчани бяха засели добре полето около града и Самуил нареди да се пазят всички посеви. Към войската му и тоя път се присъединиха мнозина от околните български племена, но тях той пращаше повече да обработват полето около града и по-далеко, когато имаше нужда. В тая грижа за посевите беше неговата мисъл да държи, доколкото беше нужно и възможно, обсадената вража твърдина в глад и жажда, а плодовете на полето да запази сега само за войската си. С тая мисъл той разруши и водопровода, който снабдяваше града с вода.
Но той бе дошъл тоя път да вземе града с оръжие и сила, ако се даде сам. Намери градските порти затворени, а горе крепостните стени и кули тежаха от войници. Главен началник на крепостта сега беше някой си Никулица, който още през първите дни на обсадата показа, че е по-друг човек, а се чу, и по името се виждаше, че е славянин по кръв. Като научи за това, Самуил Мокри каза:
— Сега той ще стои срещу нас с всичката ярост и омраза на брат срещу брата.
Не беше минала ни една неделя от обсаждането на града, когато една сутрин, тъкмо при изгрев слънце, се отвориха всичките градски порти и от тях потекоха гъсти редици войска, която още с излизането си на открито поле се подреди за бой. Голямата сила на ромеите излезе от северната порта и намеренията им веднага проличаха: недалеч от тая порта течеше Пиней и ромейският стратег искаше тъкмо тук да притисне българите, между крепостните стени и доста пълноводната река в тия пролетни дни, а излязлата от другите порти войска да захване другата част от българите, да разпокъса силите им, да ги разстрои, да разбие прикритията им, бойните им уреди. Самуил Мокри отговори по същия начин, като разчиташе и на численото надмощие на войските си.
Битката започна незабавно. Схванал целите на противника, Самуил бързо разпредели войската, като струпа повече войска главно пред северната порта, където бяха главните сили на ромеите. Той спря защитниците на обсадения град и те не успяха да стигнат каменния мост на реката тук, но се случи и нещо, което не беше предвидил и което задържа боя в колебание за доста дълго време. Самуил бе струпал тук много повече войници, отколкото беше нужно и отколкото позволяваше мястото между реката и градските стени, и те, гъсто един до друг, си пречеха. В същото време ромеите показваха по-добро бойно изкуство и по-голямо хладнокръвие. Боят се задържа и ту едните напредваха по няколко разтега, ту другите — срещаха се тук два упорити врага и силите им се уравновесяваха между численото надмощие и умението да се води бой. Затегнаха се сраженията и пред другите градски порти; там ромеите само се отбраняваха и задържаха българите, колкото и да бяха тия последните по-многобройни.
Полесражението пред северната порта бързо се покриваше с убити и от двете страни. Едновременно с това върволици ранени бойци се изтегляха и към отворената крепостна порта, и през моста отвъд реката. Във високите градски стени отекваше гръм и вик; чуваше се яростен рев, като да не бяха се изправили люде срещу люде, а диви зверове едни срещу други, чуваше се вой и предсмъртни стонове, звън на ударили се мечове, трясък на сблъскали се щитове, съскане на стрели, глух шум на врязала се в тялото секира, сух пукот на пречупило се копие и през целия този шум и викот се чуваше гъстият тропот на тежките войнишки стъпки, като бърз, едър дъжд по сухата, твърда земя.
Още в началото на битката се забеляза, че между ромеите беше някакъв голям техен началник. Мяркаше се позлатеният му шлем с високо извита грива навред между тяхната войска и най-често там, където битката беше най-гореща, и по това още се забелязваше участието му в боя, че където се втурваше с коня си, войниците му надаваха бойни викове, бързо се подреждаха около него и напираха с удвоени сили. Самуил Мокри стоеше на кон върху извития гръб на каменния мост и оттам наблюдаваше сражението. Голямата му грижа сега беше да поразреди войниците си и повели да се оттегли част от тях към брега на реката. До него беше също на кон и малкият му син. Полесражението започваше от самия мост и час по час току писваше някоя стрела близу край тях, но Самуил държеше детето все до себе си. По едно време той се извърна към него и каза:
— Виждаш ли къде сбъркахме: нашите са много нагъсто.
Тук беше и Радой. Той проследяваше с очи и уши всяка прелетяла наблизу стрела, току поглеждаше детето с отчаяно лице:
— Ама тука не е за де-деца! Дете е още най-сетне…
Самуил следеше ромейския началник в боя и това каза на сина си:
— Виждаш ли началника им? Тоя на коня, със златния шлем. Следи го. Да се учиш.
По едно време българите започнаха да се отдръпват към реката, стъпка, по стъпка. Ромеите вземаха надмощие, а в предните им редици блестеше на слънцето златният шлем на безстрашния им началник. Самуил каза на детето си:
— Ти стой тук.
Той изтегли меча си и конят му се втурна напред с вирнати уши.
— Татко! — викна след него Гаврил-Радомир и също размаха късите си стремена. Радой улови юздата на коня му:
— Ти… ту-тука. Нели каза баща ти!
— И аз искам… И аз! — крещеше момчето и се мъчеше да подкара коня си към полесражението.
Изблещи срещу него очи слугата:
— Дадена ти е повеля! Тука ще стоиш. Какъв войник си ти, щом… Дадена ти е повеля, чу-чуваш ли!
Детето плачеше, хлипаше с глас, но отпусна юздата и вече не се помръдна. Успокои се и Радой:
— Ка-какво… още мокриш гащите си, а… Няма да останеш по-назад, не бой се. Вълкът ражда вълк… Ама чакай, човече! Имаш ти време…
Двете войски се спряха на едно място, като живи стени, вплетоха се една в друга и се блъскаха, сечеха се, мушкаха се, ръфаха се, но и се топяха една срещу друга, сриваха се, чезнеха. Слънцето бе се издигнало високо и се виждаше там, дето тия две живи стени се блъскаха една в друга, как святкаха и блестяха, сплитаха се и се разплитаха, дигаха се и се сваляха, удряха се и се чупеха мечове и копия, секири и палици, лъкове и стрели; също и голи ръце. Всеки удар, вик и стон се сливаше в един общ трясък и тътнеж, който бе позатихнал сега, но беше по-плътен, по-дълбок, сякаш започваше изпод земята, и беше по-страшен.
Ромеите взеха да отстъпват. Бавно, едва се помръдваха назад и повечето гърбом към градските стени.
