Изеднаж той долови насочен върху себе си нечий поглед и сякаш го усети, преди да го срещне. Между две стебла недалеч от скалата стоеше някакъв черноризец, който бе подпрял длани на стеблата от двете си страни и го гледате, без да се помръдне. „Човек никъде не може да остане сам“ — помисли си Самуил и току чу, като ехо, гласа па черноризеца, тих и спокоен:
— Никъде не можеш да се скриеш, никъде не можеш да побегнеш, докато си на тоя спят, войводо Самуиле Мокри. И не е нужно…
Самуил долови някакви познати звуци в гласа на черноризеца и му отвърна:
— Качи се горе, при мене. Можеш ли?
— Не, не. Ти ела при мене, ти си мой гост на тоя остров сред водата. Пък и скоро ще се стъмни.
Черноризецът, изглежда, бързаше за някъде. Щом слезна Самуил долу, той веднага го поведе, като му отваряше път с ръце между надвисналите клони:
— Върви, върви с мене. Искам да ти покажа, докато е светло. Аз те видях още като влезе в чуна. Искам да знаеш какво правя. Всички да знаят, всички.
Самуил вървеше след него мълчалив и любопитен, Изчезна и тъгата от сърцето му, като чу човешки глас в тази самотия.
Скоро излязоха на една поляна сред гората и монахът леко го докосна с ръка, за да го спре. Сред поляната се издигаха каменните стени на малка, недовършена още сграда и се виждаше по очертанията й, че беше църква, но още без покрив, със зееща врата и празни прозорци. Черноризецът се загледа в лицето му, негли да прочете мислите му, преди да заговори, и каза:
— Строя църква сред водата, а повече за това, че наоколо по бреговете има много села, живее много беден народ наблизу. Сам я строя, но ги викам и те да помагат. Идват в празнични дни и винаги когато не са по лов във водата.
Самуил гледаше лицето му — сухо и потъмняло от слънцето, и пак му се стори, че долавя нещо познато в тоя черноризец. А черноризецът не можеше да откъсне поглед от недовършената църква и продължаваше:
— … Такава е истинската, живата вяра: да направиш нещо с нея, дело да сътвориш някакво според нея и тя да бъде в него. Учиха ме някога да бягам от людете, да ходя окъсан, да гладувам и да се моля. Така и правех, но сам проумях каква е истинската вяра. Тя е да живееш с нея на земята, между людете.
Самуил гледаше недовършената му църква, следеше и мислите му, чакаше го да се доизкаже. Черноризецът не спираше, макар да помълчаваше час по час. Някои думи оставаха в ума му недоизказани, като че ли не искаше да знае дали слушателят му ще го разбере, или пък не умееше да говори по-ясно:
— Тук е нашият живот, затова сме и създадени. Като отидем горе, ние сме само дух безплътен. Ние там се връщаме при своя създател и нищо не се иска от нас, и нищо не можем да дадем. Нищо не е нужно там, а тук е всичко. Тук ще покажеш вярата см, тук ще вземеш и ще дадеш… Това разбрах аз… Трябва да живееш с людете, не да бягаш от тях и да търсиш бога и наградата му, преди да те е повикал. А той е навсякъде, навсякъде ще го намериш. Той те е изпратил тук, а ти къде искаш да бягаш против волята му?… Не можеш да го надхитриш да получиш наградата му, без да вършиш нещо, само с празни молитви и отречение. Аз правя църква и се моля само когато наистина е нужно, също и преди лягане вечер… да не би да ме завари смъртта насън и без молитва.
— В думите ти дочувам думи на богомилите — рече Самуил.
— Не, не! — обърна се той живо към него. — В тях има много гняв и омраза. Те мразят и собствената си плът. И тъмнина има много в тях. Аз казвам: превърни вярата си в дело и каквато е вярата ти, такива ще бъдат и делата ти. И още нещо: всели своята вяра в сърцата на другите. Това ще рече да живееш по закона, който те е създал… Някога по тия места е ходил приснопаметния светител Климент, също и неговият брат Наум. Те са учили простите люде да орат земята по-дълбоко и да пресаждат плодни дървеса. Това е истинската, живата вяра… Не, не богомилите! Даден ти е животът и не го отричей, а приеми го и живей с добро.
— Ти строиш църква, място за молитви — подхвърли Самуил.
— Не! Моята църква ще бъде сборище. И трябва дд направят тия, които ще се събират в нето, ще се срещат в него и ще се виждат… На това искам да ги науча: да направят с ръцете си свой общ лом. В това е пак моята вяра, която е истинската вяра. По-лесно е да направиш свой собствен дом. Аз уча простия народ да си направи общ дом. Водя ги тук, зова ги и им заповядвам и ги уча повече с вярата си…
— Делото ти е добро — рече Самуил.
Черноризецът още повече се съживи.
— Не знам нито да ора земята, нито да пресаждам дървеса, нито да щавя кожи, нито… Ида от манастир, учеха ме да правя църкви, но моята църква ще бъде общ дом и сборище на всякакви люде.
Самуил извади от кожената торбичка на колана си една много по-малка, също кожена торбичка и му я подаде. Черноризецът усети в потъмнялата си, изранена шепа необикновената й тежина и попита:
— Що е това?
— В нея има златици. С тях искам да помогна на доброто ти дело.
— Аз говоря за вярата, която движи ръката и я насочва. Силата на златото не ми е нужна. Тя е нечиста сила.
— С тия златици ти ще изградиш по-скоро църквата си и ще я украсиш.
— Със силата на златото си служат царете и всички, които имат власт и богатство. Аз ти говорих за силата на вярата… Ела да нареждаш камъни, Самуиле Мокри, за да станат стените на църквата по-високи. Вземи си златиците, не ми са нужни.
Самуил мълчаливо побутна ръката му назад, после дигна очи, огледа тъмнеещото небе: — Късно е вече…
Той се отправи към брега, тръгна след него и черноризецът с торбичката в ръката си и я носеше така, сякаш беше нещо чупливо. Великият войвода скочи в чуна, замаха с веслото, черноризецът остана на брега. Водата тихо припляскваше в каменистия бряг. Черноризецът следеше с очи как се отдалечаваше Самуил в сгъстяващия се мрак и продължаваше да изрича гласно мислите си, както бе свикнал в своята самота:
— … Имаш злато и власт… а кое те е накарало да потърсиш тоя остров, да се отбиваш от пътя си…
Той погледна торбичката в ръката си и току я хвърли във водата: — Не ме разбра ти, Самуиле Мокри.
Черноризецът беше същият отец Емилиян, който преди десетина години се бе молил цяла нощ край мъртвото тяло на комит Никола Мокри. Великият войвода не го позна.
Самуил бързаше да стигне в своя дом, ала щом прекрачи прага му, отблъсна го най-напред прекомерното раболепие на слугите. През последните години той живееше повече между войници и бе отвикнал да му се покланят до пояс от всички страни, да изпълняват желанията му едва ли не преди още да ги е изрекъл. Такова беше сега името и славата му, че никой и нищо не се решаваше да му се противи, още по-малко собствените му слуги. Забеляза тяхното рабско покорство и Радой, та каза още като влезе в голямата готварница, дето се бяха събрали всички слуги, мъже и жени:
— Какво вие пред господаря, все на че-четири пълзите.
А и той също, колкото да беше дързък към господаря си, от някое време все повече му се прибоянаше. Но това беше в него, че колкото повече нарастваше страхът му от господаря, толкова повече растеше и дързостта му или пък гледаше да покаже по-голяма дързост. Иначе, все току трепваше нещо под лъжичката му, когато срещнеше погледа на господаря си или чуеше гласа му. Нараснала бе много силата на Самуила Мокри и всички се бояха от него, но той се бе променил и външно. Стигнал бе и надминал вече възрастта на Исуса, навлязъл беше в тридесет и четвъртата си година, възмъжал бе и като да бе наедрял, брадата му се бе сгъстила и блестяха тук-там по нея бели жички. И погледът му бе станал по-тежък, по-властен, та и целият израз на възбледото му сухо лице, който идеше най-много от правите тъмни вежди, почти винаги сключени сега от грижовни мисли.
Не се уплаши от него само баба Босилка, макар и тя да беше от слугите. Тя не излезе да му се поклони, не можеше вече и да ходи от старост, но поиска да го извикат при нея и един от по-старите слуги едвам се реши да му каже. Самуил начаса отиде да я види. Бяха я захвърлили в една малка стая, в една мрачна дупка на долния кат.
— Е, сине — посрещна го старата жена, — е, господарче, ела да ме видиш още един път, че съм вече
