желание беше нестихналата горест по любимия брат.
Той излезе незабелязано от двореца и бързо прекоси малката стъгда пред църквата, но църковната врата беше затворена. В сгъстилия се мрак изникна отнякъде клисарят, погледна го учуден и побърза да му отвори вратата. В църквата беше тъмно, едва се синееха високите и тесни прозорчета, само пред кръста пад царските двери мъждукаше кандило. Клисарят донесе запалена свещ, даде я на войводата и побърза да го остави сам. Самуил свали мекия си кожен шлем и пристъпи към големия иконостас, прекръсти се пред иконите на Исуса и на Богородица, после премина към десния край на иконостаса, където бяха иконите на Йоан Рилски и на Давид, цар български. Той и тук се прекръсти, залепи свещта на свещника пред двете икони и се изправи пред новата икона на своя брат.
Приликата между живия доскоро Давид Мокри и образа на иконата беше далечна и Самуил виждаше образа на светеца през спомена за неговия благочестив живот, за неговата мъченическа смърт, през тихо полюляващия се пламък на свещта. Кротко гледаше светецът от иконостаса с големи очи, в които изкусен положки майстор-иконописец бе запалил тих, неземен блясък на обич и скръб, на чистота душевна. От едната ръка на невенчания цар-светец се спущаше развит бял свитък и погледът на Самуила се спря върху него. Там бяха написани с едри черни букви следните слова: „Всяко царство, което се разделя, запустява“.
Още дълго стоя тук Самуил Мокри и не отклони поглед от тоя къс надпис. Като жива светлина се преляха тия няколко слова и тяхната истина, тяхната мъдрост в душата му.
— Прости ми ти, общителю с бога и брате мой — прошепна той. — Прости ми за моите колебания и за изкушенията, на които се поддавах… Аз няма да разделя нашето царство нито за царски венец, нито за никакви други блага, за да не запустее то и с него да запустее нашият живот и животът на децата ни и на техните деца. Дойде цар в нашата земя и нека бъде цар… Аз ще стоя до него и ще го пазя, ако той е слаб и ако аз съм по-силен от него. За да няма кой да разделя царството ни, защото щом се каже за един цар, че е недостоен, мнозина други ще помислят, че те са достойните… Моли се пред бога за мене брате мой, за да не изпадам вече никога в слабост… Амин…
Самуил Мокри се прекръсти още три пъти с наведена глава и излезе от църквата с облекчено сърце, с твърди стъпки. Той се върна в двореца и отиде да се храни заедно с Романа. Докато бяха заедно, Самуил виждаше, че Роман беше плах и слаб човек, но беше с бистър ум и богат с мъдрост. Когато се разделяха за нощна почивка, Роман му каза:
— Бъди ми брат.
— Царю… — назова го за пръв път така и го прогласи Самуил. — Ще ти служа вярно с делата си и ще ти бъда брат в мислите си.
Самуил забеляза между людете на Арона някакъв познат образ. Но тоя човек беше между последните, които придружаваха Арона, между слугите му, и Самуил вече не го и поглеждаше. Тая нощ той го видя пред вратата на своите покои и помисли, че иде с някаква поръка от Арона. Ала щом проговори, Самуил веднага позна в него предрешения и преправен богомил Рун. Влязоха в предната стая. Войводата отпрати Радоя, който го посрещна със свещ в ръка, и се обърна нетърпеливо към богомила:
— Ти какво… Но говори, — говори!
— Изпълнявам твоята заповед — отговори Яков Руи.
Самуил кимна мълчаливо. Богомилът не го остави да чака:
— Залових убийците на твоя брат, ти вече знаеш. Но те са много повече. Те са по цялата страна. Все люде на Византия. В Костур са затворени двайсетина души; чакат в затвора. Тук, във Воден, единайсет души. В Меглен — двама, в Охрид — също единайсет души, в Обител — трима, в Прилеп — седем, в Просек — двама, в Сгрумица — шест, в Щип — трима, в Скопие също седем, във Велбъжд — двама. Забелязваш ли накъде вървя, войводо?
Той млъкна, опулил очи, и погледът му застина. Самуил не обичаше тоя човек. Чувствуваше силата му, но не го обичаше. Рун продължи с позаглъхнал глас:
Всички пътеки, през които трябваше да мина по дирите им, ме заведоха в Средец. При твоя брат Арон, войводо.
Самуил бързо пристъпи към него:
— Какво има там? Говори!
Рун пристисна устни, приподигна рамена.
— Нищо… Засега нищо. Но казах: всички пътеки водят там. В Средец. В дома на Арона Мокри.
— Говори по-ясно — тръсна юмрук Самуил. — Кажи всичко!
Рун наведе очи и на Самуила се стори, че това беше от престорено смирение, а богомилът всъщност щадеше братските му чувства и неговата гордост. Той пое дъх и започна с още по-затихнал глас:
— Ти право каза, че медният кръст на единия от убийците на твоя брат Давид е ключ. Започнах с него и той ми разтвори първата врата. В Костур разкрих цяла глутница ромейски песове. Някои се разбягаха и скриха, но другите са в затвора и чакат съд. Да не се бърза с тоя съд, докато не разкрием всички следи; може някоя да ни върне пак към Костур или на друго място, където вече сме минали.
Самуил се заслуша в думите му с голямо внимание. Богомилът продължи:
— За Костур това не е чудно. В Костур има много власи и ромеи. Убийците на Давида Мокри са власи.
От двама между задържаните узнах, че имат свои приятели по цялата страна. Що работят всички тия, каква цел имат? Най-напред са ги потърсили от Цариград, а по-късно някои сами са се присламчили, по своя воля да бъдат слуги на императора. Между тия последните повечето са българи и твои врагове. Боляри, попове, управници всякакви. Управниците повечето за пари служат, пари получават от императора.
— Да седнем — прекъсна го Самуил забързано и му посочи стол. Седнаха и двамата. Богомилът заплете ръце в скута си и се загледа в тях, като че ли там виждаше това, което продължаваше да разказва:
— В Охрид попаднах на слугинята на твоя брат Мойсей Мокри. Ромейка е тя. Калипсо се казва. Не я залових веднага, а я оставих да ме води, тръгнах по следите й.
Чрез нея узнах за други двама в Охрид, за друг един в Прилеп, за друг един в Скопие, чрез нея стигнах в Средец и до твоята снаха Варвара Аронова. А от нея, от Варвара Аронова, узнах за твоя брат, Арон Мокри.
— И те ли — трепна Самуил, и те ли са слуги на императора!
— Още не мога да кажа такова нещо. Но те двамата са много благосклонни към някои от тия наши слуги на императора. Съпругата Аронова покани на гости Калипсо, когато Мойсей, твоят брат, беше при Сер, и я прибра в дома си, като да беше някаква болярка. Тук аз не можех да следя Калипсо и за да не пакости повече, наредих да й метнат въже на шията. Такива свои приятели Варвара и Арон Мокри имат между ромейските слуги и по другите градове. Докъде са стигнали, не знам, но когато задържах едни и други, срещах тяхното застъпничество и защита чак от Средец. Затова казвам: всички пътеки ме водят към Средец, към дома на Арона Мокри. Сега съм между слугите на твоя брат. Не знам защо нищо повече за него, но ми се чини, че около него ще узнаем всичко.
Той млъкна, като продължаваше да гледа ръцете сн в скута. С наведени очи седеше срещу него и Самуил; той си спомняше за всички видими и невидими пречки, които бе срещал, за Калипсо, която бе заварил да подслушва пред вратата в Охрид, за Арона и Варвара, за някои техни думи, за отказа на Арона да тръгне към Преслав. Самият той, Арон, застана пред очите му, какъвто беше открай време… В сърцето му оживяха всичките подозрения и съмнения, но сега като че ли виждаше всичко с очите си. Той дигна поглед към Рун, сякаш да се убеди дали наистина седеше срещу него. Да, той беше там, пред очите му. И цялата тази грозна и страшна истина беше пред него. Рун се бе променил още повече напоследък. Научил се бе да говори по-спокойно, по-хубаво. В сърцето на Самуила се надигаше старата му злоба към тоя човек: „Той знае силата си, тоя нищи човек. Намерила е обилна храна омразата му към болярина, към попа и управника, той разкрива тяхната низост, той ги държи в ръцете си, той ще ги преследва докрай като рис и ще ги доведе до палача… Той тържествува в своята селяшка, паришка гордост…“ Ала в същото време Самуил чувствуваше силата на думите му, горчивата и страшна истина в тях, правдивата сила на паришката му омраза към тия, които преследваше и изобличаваше… боляри, попове, управители и началници. „Той мрази и мене — мислеше си още Самуил. — За моето болярство, както и аз го мразя за робската му сила сега, но…
