Но не бива да го мразя. Несправедлива е тая омраза в мене, а неговата е омраза справедлива, признавам и ще призная…“
Погледите им се срещнаха. Нужно беше Самуил Мокри да напрегне сили, за да издържи погледа на богомила, а тоя каза някак стеснително:
— Това е самата истина, вярвай. — После добави: — Кажи какво да правя по-нататък.
Самуил си помисли: „Той ме жали. Заради брат ми.“ И каза гласно:
— Ще продължиш работата си, както си решил. Никого няма да жалиш, никого. Всички ще изправим пред съда, пред закона. — Той стана, стана и богомилът. — Няма да пожалиш и родния ми брат. Но пази се, ако очерниш някого незаслужено!
Богомилът рязко поклати глава.
Самуил Мокри пожела да отиде до Охрид, до родния си дом. Сърцето му пожела. Но трябваше да попита царя за това пътуване, да помоли за позволение. Докато беше войвода, той не можеше да върши вече нищо без позволението на царя. И това легна на сърцето му като дотеглива грижа. Трудно му беше да отиде и да помоли за такова нещо, па макар и царя да помоли. Трябваше да си потърси и друго жилище, докато беше тук, при царя, който оставаше да живее сам в двореца.
Поиска от Радоя да му донесе нови дрехи, позлатена ризница и шлем, и меч, както беше нужно, за да се яви пред царя. Слугата не беше свикнал с такива промени и не се сдържа:
— Като на Ве-великден… или да не отиваш на сватба…
Ала докато се обличаше Самуил, дойде същият млад багаин да го помоли от името на царя да обядва днес с него. До обед имаше още време и Самуил трябваше да чака. Беше му досадно. Виж какъв нов живот започваше…
Щом дойде време за обед, той слезе в преддверието на двореца. Тук завари всички най-първи люде във Воден, до двайсетина души; тук беше и патриархът, беше и Арон, който ходеше между другите царски гости и шумеше най-много от всички. Щом се появи Самуил в преддверието, а може би бяха чакали тъкмо него, насреща се отвори врата и се показа Роман, следван от двама писари. Които знаеха как се посреща цар, поклониха се дълбоко пред него, а след тях и другите, конто не знаеха; неколцина се отпуснаха и на колена. Арон Мокри се поклони най-дълбоко, ала като на подбив — такава беше усмивката на безсрамното му лице. Цар Роман се спря насреща и също се поклони, сетне посегна и единият от писарите му подаде свитък! Царят го разви и прочете с тъничкия си глас, че той, царят на българите, прогласява за велик войвода на царството Самуила Мокри. Той върна свитъка на писаря, пристъпи и прегърна Самуила:
— Това е най-малкото, брате мой, за твоите заслуги…
Така царят нарече за втори път Самуила свой брат.
Приближиха се към великия войвода и патриархът, я всички други там, прегръщаха го, покланяха му се. Силен шум прекъсна тихата врява около Самуила — Арон бе излязъл разгневен и бе дръпнал с все сила вратата след себе си, без да дочака да я затвори застаналият до нея слуга.
На трапезата цар Роман покани от дясната си страна патриарха, а от лявата — Самуила. Към края на обеда Самуил помоли царя да му позволи да отиде за някое време в Охрид и до родната си твърдина. В първия миг по голобрадото, жълто и набръчкано лице на царя се изписа уплаха, сетне той бързо каза:
— Разбира се, велики войводо… Твои воля… Имаш ли депа, твоя светлост?
— Шест — усмихна се едва Самуил Мокри…
— О… Желая да ги видя някой път…
Самуил изпитваше към царя съжаление и мъчителна тегота от неговата близост. А той, цар Роман, когато вече се разделяха след обеда, посегна пак да го прегърне и каза нато плахо дете:
— Върни се по-скоро…
През време на обеда не се спомена гласно нищо за бягството на Арона Мокри, макар сътрапезниците през пятото време да си шушукаха и едно, и друго за него, за Самуила, за царя-скопец.
Самуил потегли на другия ден и пак само с Радоя.
Той препускаше по пътя и стигна до Обител за по-малко от два дни. На всяка спирка, докато сменят конете или за да преспят няколко часа, Радой повтаряше едно и също:
— Ду-душата ми в зъбите… Нямаш милост, го-господарю…
Това препускане по пътищата не беше само от нетърпение да стигне по-скоро у дома си, а беше и бягство, макар Самуил Мокри да носеше в сърцето си всичките свои грижи. Като отмина Обител и планинските стръмнини след тоя град, изправи се пред него Петринската планина, а вляво от пътя му светнаха водите на голямото Преспанско езеро. Тук той изеднаж спря коня, после го плесна по влажната му шия и го обърна накъм езерото. Обърна и Радой своя кон след него, но едва ли не проплака: — Сега пък накъде…
Лутаха се те дълго по брега на голямото езеро, прегазиха много потоци и реки, които се стичаха от околните планини, изкачваха се по стръмнини, слизаха в долища през гори и камънаци, докато спряха привечер край брега на малкото Преспанско езеро. Тук бяха вързани чунове на селата Ръмби и Герман, мяркаха се на брега и рибари. Самуил остави конете на Радоя и скочи в един чун. Сред водата насреща се зеленееше островът, дето се бе отбивал той и преди, натам бе насочил чуна си и сега.
Той върза малкия плоскодън чун за едно дърво на самия бряг на острова и се шмугна в зелената гора, цяла преплетена от виещи се растения и храсталаци. В прогнилата ланшна шума и между разголените коренища прошумоляха гъмжило водни змии, жаби и всякакви други гадове, които наскачаха и запръскаха в дълбоката вода край стръмния бряг на острова. Провирайки се с лакти и колена през мрачния и влажен гъсталак, между разкривени стебла и преплетени клони, Самуил стигна до позната скала и се покатери на извития й гръб.
Наоколо грееха и трептяха всякакви светлини, но не се чуваше никакъв звук; само гората шушнеше при всеки повей на вечерника и тоя тих шепот правеше тишината наоколо още по-дълбока. Водата в сянката на скалистия бряг беше тъмнозелена, веднага след кривата черта на сянката ставаше светлозелена, а още по-нататък започваше да се синее и чак до брега отсреща, където се точеше неравната ивица на крайбрежните пясъци. Оттатък широкия песъчлив провлак, който по това време на годината разделяше двете езера, Голямото езеро беше цяло синьо, отразило високо ведро небе между далечните брегове, вече потъмнели в предвечерните сенки. Блеснал под все още светлото небе, жълтеникавият пясъчен провлак сякаш се извиваше високо във въздуха и беше като златен мост между двете сини води. В далечината се издигаха, току над самата вода, високи брегове и, още по-нагоре, планински стръмнини, които ограждаха езерата — зелени и тъмнозелени или почти черни, където растяха гъсти гори и храсталаци, сиви и тъмносини, където стърчаха оголени скали и сипеи. Където хлътналият бряг се изравняваше с водата, разкриваха се още по-надалеко други планини, бледосинкави, като сенки по самото небе, слязло нататък до самата земя. Над тоя гигантски венец около двете езера се издигаха още по-високи планински върхове, които се оглеждаха във водата, в дълбините й. Над цялата околност, над водата и сушата, се издигаше бездънно небе, цяло светнало от залязващото слънце или може би от едно облаче, което пламтеше алено високо над Галичица.
Самуил виждаше разноцветните светлини наоколо, усещаше и тишината над водната шир и му се струваше, че бе попаднал в друг свят. Над острова прелетяха ято птици. Крилата им проблясваха сребристосиви и фиюкаха остро във въздуха. Чу се и самотен грак високо горе, но птиците бързо изчезнаха към брега насреща, широкият простор пак затихна. Самуил приседна върху затоплената през деня скала с облекчено сърце. И само една тиха, спокойна тъга бе останала в сърцето му. Той не бе забравил двамата си братя, които бяха преминали в другия свят; виждаше Арона, цар Романа, дори и злобното лице на Рун; като сива сянка беше в паметта му споменът за трите години край стените на Лариса, но всичко това — и живи, и мъртви, бе останало някъде оттатък, зад някаква преграда. И сякаш от целия му досегашен живот — със смъртта на двамата му братя, с нечестивия живот на Арона, с отмъстителната ярост на богомила, с безкрайната обсада на далечна Лариса и най-сетне с тоя жалък цар, от целия му досегашен живот — бе останала само тая неизлечима тъга в сърцето. В нея беше и Агата, и децата му, и… всичко. В тоя час на дълбока и като че ли вечна тишина той си спомняше за своите тежки грижи по царството без мъка и без гняв, без възбуда — тишината наоколо бе обладала и душата му. Добре добре… Нека това да продължи още малко, поне още един миг. И не можеше да продължи повече: далеко някъде в съзнанието му отново се надигаха и оживяваха всичките спотаени, затихнали грижи и болки…
