той, любимият, чаканият, не биваше с нищо да се смущава и огорчава… Пък може би и сам ще попита за детето си, то беше и негово.
Навътре в къщата пак се чу гласът на сляпата:
— Има ли някой в къщи, Биляно? Да не би войникът ти да е дошъл?
— Да, тетко…
Гласът на Биляна беше тих, беззвучен — какво ще стане сега? И старата жена живо продължи отвътре:
— Елате, елате и двамата тука, да ви благословя за рожбата ви. Жив и здрав да ти е синът, войнико, внуци и правнуци да дочакаш с него!
Старата тетка и досега не знаеше кой беше войникът на внучката й; светът беше затворен в слепотата й, тя не отиваше никъде, не се срещаше с никого. По едно време Биляна я излъга, че се е венчала за своя войник и тя приемаше посещенията на Самуила като редно нещо, както и отсъствията му, щом беше войник. Преди тя все питаше за войника и Биляна трябваше да я излъже. Това не беше много лесно за младата жена — тя не искаше да има никаква лъжа между нея и Самуила, не се успокои напълно дори когато Самуил прие лъжата й като необходима. Биляна беше доволна от връзката си със Самуила и такава, каквато беше тя. Той идваше при нея, обичаше я, хранеше я и я обличаше — нищо повече не искаше тя от него. Той беше женен, беше болярин. Само идването на детето промени много нещо и много повече, отколкото бе очаквала. Промените идваха една след друга.
Биляна нададе ухо да чуе какво ще отговори Самуил на сляпата. Той нищо не отговори, по лицето му се изписа недоволство. Не можа и тя да скрие болката си в тоя миг. Самуил видя в широко разтворените й очи нейното трепетно очакване, после главата й клюмна като отсечена. Той подръпна стремително ръката й:
— Ела да го видим.
Това беше само заради нея, а той самият не би пожелал, не би се сетил да погледне новороденото. Едва го докосна с поглед и сега, но каза:
— Давид ще го кръстим. На името на моя най-стар брат.
Биляна мълчаливо се притисна към него, от очите и бликнаха сълзи, сълзи на благодарност. По-сложно беше безредието в мислите и чувствата на Самуила. Той не искаше, боеше се да приеме това дете за свое, а знаеше, че е негово и искаше да бъде справедлив към неговата майка, към своята любима.
Не беше много радостна тая среща между тях — първа след раждането на детето им. Биляна не обичаше Самуила по-малко в тоя час, тя и не помисли да го укори в нещо, ала в обичта й сега имаше и скръб. Още по-голяма беше скръбта на Самуила, като виждаше, че тя оставаше неизменно привързана към него, а беше и някак нова, още по-чиста и още по-хубава. Той не можеше да й отвърне по същия начин, със същата топлина, със същия поглед поради една унизителна боязън на сърцето си, поради мъчителна слабост. И не можеше да продължи много тая среща, не можеше да изтрае по-дълго той в това мъчително за него колебание. Самуил Мокри си тръгна с чувство, че иска да избяга. Биляна, както винаги, тръгна след него да го изпрати. На прага той я спря и видя в големите й очи познатия блясък, познатата усмивка. Тсй я докосна едва и каза:
— Върни се. Може да настинеш. Хладна е нощта, а ти сега…
В това докосване и в гласа му имаше много обич, но той не можа да направи, не можа да каже нищо повече.
Глава IV
Тая нощ Самуил Мокри не спа добре и стана от леглото си още с пукването на зората. Малко по-късно той поведе по улицата, която стигаше до каменните стъпала на брега, петима от първите технитари, които ръководеха всяка работа в неговия град, на острова и по всички места наоколо. Повлече се след тях и Радой — неотлъчната сянка на великия войвода. Влязоха всички в един чун и тук Самуил помисли да върне слугата си, ала още в същия миг стисна устни да не изрече ненужна, нежелана дума. Радой винаги и навсякъде бе вървял с него, а сега, за един миг, Самуил пожела да го отстрани от себе си, да отстрани с него и всичко друго, което беше лично негово — Биляна, новороденото, децата му в Охрид, Агата и цялата бъркотия, която настана в душата му, в личния негов живот. Но той не продума, не направи ни най-малко движение, за да отстрани слугата си, другаря си. Не би могъл…
Чунът мина на отсрещния бряг, където чакаха малка дружина конни войници и коне, готови за езда. Самуил Мокри поведе всички по брега на Малкото езеро. Не след много време дружината мина край селото Опая и като стигни до реката, която се вливаше в езерото под самото село, се отправи нагоре срещу течението й. Песъчлива, камениста пътека прекосваше на много места бързите бистри води на планинската река и преминаваше ту на единия, ту на другия й бряг. Конниците навлязоха между отсамните разклонения на Баба планина и се озоваха в едно дълго долище, от което се разклоняваха други по-малки долчинки и трапища. Високите брегове на дола бяха на много места разкопани, няколко дружинки мъже в селско облекло копаеха и сега. Към горния край на дола пушеше самоков, разперил стряха ниско над земята, а и куминът му едва се издигаше над разкривения покрив. Като видяха приближаващите се конници, копачите спряха да работят един след друг, извърнаха се всички насам, показа се някакъв човек и пред вратата на самокова. Самуил спря коня си, както и всички други след него. Той дълго гледа нататък, сякаш разглеждаше всеки камък по долището после се извърна към петимата технитари:
— Това тук е нищо. Ровят, каквото могат да изровят. Доведох ви да познаете има ли много желязо под земята. Желязо ни е нужно.
И петимата майстори гледаха нататък мълчаливо, един и двама пристиснаха устни, приподигнаха рамена. Нито един от тях не беше копал руда. Това се виждаше и по лицата им, по учудените им погледи. Самуил ги гледаше упорито с втренчените си очи и продължи:
— Вие може и да не сте копали, но аз ви доведох като люде остроумни, изкусни, досетливи. Каквото, човек не знае, с ума си може да прозре. Знам аз, че тук отдавна се копае, но да не би пък ние да загубим напразно времето си. Погледайте и да видим вашият ум какво ще отсече.
Негли да им даде възможност да погледат, да помислят, Самуил Мокри подкара коня и поведе отново петимата майстори. Спираха се те тук, спираха се по-нататък, гледаха, мислиха, разменяха по някоя дума. Не се решаваха майсторите да кажат на великия войвода нещо по-сигурно и по-определено. Спря се Самуил, а и другите с него пред самокова на горния край на големия дол. Стар, порутен беше самоковът, но се виждаше през разтворената му врата, че вътре гореше огън, мяркаха се там люде, чуваше се тропот и звън на чукове. Под широката му стряха вън бяха наредени цели камари желязо на продълговати пити и някои от тях, ниско на земята или които бяха по на открито, се червенееха от ръжда. По-нататък и вече на открито бяха струпани купища шуплеста сгурия. Пред вратата на самокова стоеше стар човек с дрипава похабена кожена престилка и целият беше изцапан със сажди и ръжда, та дори и брадата му, която на едната си страна беше по-къса, може би близната от пламък.
— Какво става тук? — попита великият войвода.
Старецът го гледа мълчаливо още някое време, като че ли се мъчеше да го познае или обмисляше отговора си, после каза:
— Вижда се. Желязо правим.
— Желязо правите… А как го правите?
— Господ го е дал. Ние с огън го пречистваме.
— Има ли го много по тия места? — попита пак Самуил Мокри.
Старецът врътна рошавата си глава, като да се чудеше на въпроса му.
— Още моят дядо е ровил тука — рече той. — Където и да задълбаеш, все руда излиза, само по-дълбоко трябва да се копае. — Сетне изеднаж добави: — Не ще да е на трохи, щом го е скрил господ под планината.
Самуил се обърна към петимата майстори:
— Чувате ли? Той също не е копал навсякъде, но умът му показва. — Той дигна сухата си възмургава ръка и посочи един от майсторите, после и друг — Кондо, и ти, Куцияне… ще останете тук и ще вадите желязо. Много желязо ни е нужно, колкото цялата тази планина.
Кондо, по-старият от двамата, мълчаливо наведе очи, мълчаливо прие повелята на великия войвода. Но
