другият, Куциян, каза:
— Как така отеднаж, господарю…
— Умът ще ви учи. А от мене искайте, каквото ви е нужно. Почнете с тия люде тук. Кой е старейшината ви? — се обърна той пак към стария рудокопач: — Ти ли?
— Старейшина ние нямаме. Аз съм най-старият тука.
От самокова бяха излезли и други двама рудари, виждаха се наблизу още неколцина. Великият войвода огледа всички и каза:
— Тия двама майстори ще останат тук по царска повеля и всички вие тях ще слушате за всяко нещо. Желязото, което ще вадите от земята, ще бъде за царски нужди и за труда царството ще ви плаща.
Когато вече си тръгваше с останалите свои люде, Самуил Мокри нареди и на двамина от войниците да останат с майсторите, за да имат те по-голяма сила и власт.
Същия ден и на другия ден, докато се стъмни, Самуил Мокри обходи всички места в новия град на острова и по няколко селца в подножията на Баба насреща, където имаше царски или воински писалища и управи, където имаше царски хранилища и работилници. Той разместваше някакви невидими лостове, дигаше прегради, проправяше улеи и пътеки, та всичко се съживи и раздвижи. Едва сега можеше да се види колко люде се бяха насъбрали напоследък по всички тия места и селища — предишни и по-нови, които се бяха дигнали откакто Самуил Мокри се настани на острова в Малкото езеро.
Вече по тъмно на втория ден той пак се отправи по познатата пътека към къщата на Биляна. Сега вървеше с облекчено сърце и с ясни, бодри мисли. Както и преди, когато предприемаше нещо, Самуил като че ли плуваще в буен, дълбок поток, който го носеше бързо и леко, а той виждаше ясно дъното му през бистрите води, виждаше и далеко напред. Не можеше нищо да го изненада и да ге уплаши. Непреодолима сила го тласкаше все по-нататък и с всяко свое дело, по-малко или по-голямо, утоляваше някаква непрестанна жажда на душата си.
Самуил мина през двора, бутна леко вратата на малкия дом и тя веднага се отвори, тихо, без всякакъв шум. В преддверието трептеше мъжделива светлина. Той се озърна — търсеше Биляна и веднага я съгледа. Насреща, в десния ъгъл на преддверието, беше сложено на каменна подставка едно негово изображение от дърво, високо около три лакти. Изработил го бе преди известно време един от резбарите на острова. Самуил бе изобразен във войводско облекло, но без шлем и самият той не намираше почти никаква прилика с истинския му образ. Нареди, като на шега, да донесат ивображението в къщата на Биляна. Тя също не намери голяма прилика в това доста грубовато изображение, но много му се зарадва и поиска да го сложат в същия този ъгъл на къщата й. Скоро те и двамата го забравиха там, в ъгъла. А сега Биляна стоеше пред него с гръб към вратата.
Тя бе сложила и двете си ръце върху гърдите на дървената статуя леко, сякаш се боеше да не я повреди, и бе се загледала в нея, в лицето й, цяла вдадена в изображението. Това продължи няколко мига. Сетне Биляна притисна по-здраво длани върху гърдите на статуята, приподигна се на пръсти; двете тъмни плитки на гърба й помръднаха и тя протегна врат, за да стигне лицето на статуята, която беше малко по- висока от нея върху каменната си подставка. Чу се тих шум на целувка. Младата жена целуваше дървеното изображение. След това тя се попридръпна, отпусна и двете си ръце, наведе глава, сякаш беше пред икона, и смирено очакваше молитвата й да бъде приета.
В следващия миг тя можеше да се обърне насам и Самуил бързо се отдръпна, придръпна и вратата безшумно. Той не искаше да го види тя, да види, че бе я наблюдавал. Не искаше да го види в тоя миг, когато бе разголила самата си душа. Неудържим порив напираше гърдите му, той почука нетърпеливо на вратата и едвам се сдържаше да не се втурне вътре. Зад вратата се чу лек шум, после там, на прага, се показа Биляна със светилник в ръка.
— Ти никога не чукащ…
Люлеещата се светлина на малкия светилник озаряваше лицето й, ръката й, разголена до лакътя, блестеше в косата й, а още по-ярко, като други два светилника, дълбоко в очите й. Самуил прошепна задъхан:
— Пусни ме да вляза…
За една неделя време Самуил Мокри завъртя и засили всички колела, които движеха живота в новия град и около него. По работилниците за оръжие и за войнишко облекло той удвои и утрои работниците, по хранилищата спираха цели кервани от коне и двуколки, които се стичаха към Преспа от разни страни. Надойдоха и нови люде, колкото за работници, много повече за войници. Той ходи още два пъти и към рудниците. Двамата майстори бяха навлезли в новата си работа много повече, отколкото се очакваше. Те бяха събрали още стотина рудари, а наблизу до стария самоков се строеше друг и много по-голям. Сегашните копачи не ровеха земята отгоре, както преди, а прекопаваха дълбоки и широки проходи към недрата й.
— Рудата ни тегли нататък, светли войводо — поиска да се пошегува Куциян, единият от майсторите.
Самуил се усмихна, но не на шегата му, ами на неговото ново въодушевение.
Късно вечер Самуил се прибираше на почивка не в своята голяма къща, а в отдалечената къща на Биляна. Там той нощуваше и мнозина го виждаха рано сутрин да излиза от гората около Билянината къща, запътил се към новия град, за да почне всекидневната си работа.
Биляна беше още родилка и спеше в отделна стая с детето си. Самуил никога не влизаше в тази стая и никога не попита за новороденото, чийто плач често изпълваше цялата къща. Той се намираше постоянно в трескава възбуда около своите дела и колкото между людете беше сдържан и строг, за да не се отпущат те в работата си, толкова беше отворен и приказлив пред Биляна. Той я задържаше в своята стая до късно през нощта. В неговото силно душевно напрежение нужен му беше отдушник. Той споделяше с младата си приятелка свои планове, размишляваше гласно пред нея, спореше с нея и се караше, изливаше гнева си, набран през деня, или даваше воля на сърцето си да се порадва на всеки успех и на всяка хубава надежда. Биляна го хранеше добре, постилаше му всяка нощ чисто легло, а вкусната храна и удобното легло бяха добри за почивката му. Ала тя умееше й да го слуша съчувствено, да го насърчава с поглед, с израза на лицето си, с всяко свое движение. С живия си ум тя бързо навлезе и в самата му работа, в кроежите, в стремежите му. Той все по-често и сам се заслушваше в думите й, изненадан от нейната схватливост, от трезвия й разум. Имаше и някаква чудесна хубост в тия техни продължителни срещи и разговори. Поради нейното положение те лесно, мълчаливо се въздържаха от по-горещи телесни сношения и късно през нощта, когато се разделяха за сън, той едва ще докосне с устни челото й, а тя току ще се наведе и ще целуне ръката му. И непрестанно, през цялото време, докато бяха заедно, около тях се чувствуваше топлият дъх на тяхната обич…
На края на същата седмица Самуил Мокри замина за Воден, следван от петдесет души конни войници. Тръгна отново и с тая войнишка дружина отново беше на бойна нога. Още щом пристигна във Воден, той избра трима опитни мъже, които, заедно с всичко друго, знаеха ромейски език като ромеи, и ги изпрати в Цариград по три различни посоки. И не седна да чака завръщането им, но продължи онова, което вече бе започнал в Преспа. Бърз беше той и нетърпелив всякога, сега пък не се и съмняваше във вестите, които се получиха от Цариград.
Както от близу двадесет години насам, Самуил Мокри пръв посегна да започне и пръв тръгна, а след него и всички други — някои бързо и безстрашно, сякаш да го изпреварят, други колебливо, със страх, та и със скрити свои мисли, трети по същия този стар вече навик и с вяра във вожда, докато се раздвижи, зашумя целият народ. Като знаеше Самуил, че очите на всички бяха обърнати към него, гледаше да бъде навсякъде и сред всички. Започна се с войската, започна се от твърдините и стражниците, от войнишките помещения, от хранилищата и оръжейните работилници, но беше време и за прибиране на есенните плодове по полетата и горите, за събиране на зимнина, та кипна работа навред и всеки трябваше да намери своето място. За десетина или двадесет дни размири се цялата земя българска и вече не позна тя покой и мир за още много години.
Самуил изпрати гонци в Средец да доведат оттам Якова Рун. Богомилът шеташе по цялото царство, ала постоянно негово място беше Средец. Такава беше неговата работа — да бъде все наблизу, където и да се забележеше по широкото царство следа на скрит враг. Остана той в Средец и след смъртта на Арона —
