дочула какви ли не думи за греховния живот на баща си, който почти бе изоставил своята жена и живееше с друга, но колкото и да беше праведно нейното сърце, тя не можеше да осъди баща си и от дълго време се бореше с някаква смътна своя мисъл как да го избави от неговия голям грях.
На няколко разтега след по-малката кочия, в която се возеха Рипсимия Самуилова и Косара Самуилова, яздеха техният брат Гаврил-Радомир и братовчедът им Иван-Владислав, синът Аронов. Радомир Самуилов беше причислен като хилядник към охридския полк и живееше с цялото Самуилово семейство в Охрид. Двамата вуйчовци поканиха и Радомира на това пътуване до Преспа, те не искаха да предизвикват никакво подозрение — нека цялото семейство на Самуила да влезе в неговия град и, мислеха си те, нека цялото негово семейство види позора му. Гаврил-Радомир не се заглеждаше много в живота около себе си, може би защото се вдаваше прекалено много там, където го теглеше сърцето му. Към нередовния живот на баща си той се отнасяше едва ли не с безразличие, може би поради още младата си възраст, а може би и затова, че в него се сблъскваха противоречиви мисли и чувства, които взаимно се обезсилваха. Той обичаше майка си и я жалеше, че беше изоставена, но майка му като че ли никак не страдаше от това; той се гневеше на баща си, но и много го обичаше. Израсналият юноша, който вече се заглеждаше, съзнателно или още несъзнателно, подир младите прислужнички на майка си и по други млади жени, понякога си мислеше, че няма нищо нередно в живота на баща му. Гневеше го и го обиждаше това, че изоставена беше тъкмо неговата майка. Сега той яздеше в пълно въоръжение, както подобава на всеки добър войник, постоянно се оглеждаше на разни страни, готов да изтегли меч и да се спусне срещу всяка опасност, която би застрашила майка му или сестрите му по дългия път. Той се чувствуваше като техен покровител и никак не разчиташе на вуйчовците си, които бяха ромеи и му бяха чужди, дори омразни, въпреки че бяха родни братя на неговата майка.
На една стъпка след него яздеше Ароновият син. Двамата Хрисилиевци бяха настояли да замине за Преспа и той, за да им бъде също удобно прикритие: тръгнало бе на тая весела разходка цялото семейство, та и той, прибраният по милост племенник — повели са го развеселените му братовчедки. Теодор Хрисилий при това бе поискал да тръгне и Владислав, за да го има и сега под око, но също и по някакво неясно чувство, че ще бъде добре синът на Арона да надзърне и в другия живот на убиеца на своя баща. Самият Иван-Владислав тръгна с голяма готовност за Преспа и знаеше по-добре от братовчеда си защо отива там. Доколкото неговият недозрял още ум можеше да схваща човешкия живот и всяко нещо в него, той виждаше света ясно и още по-ясно определяше своето отношение към нещата. Във всичко изхождаше от себе си, от ползата, която очакваше за себе си, и от едно непреклонно желание да държи всяко нещо, целия свят в ръцете си, да бъде по-силен от всички, да стои над всички и да ги натиска с нозете си. Поради младата му възраст в неговия жив ум често се пораждаха и заплитаха какви ли не недомислия, но той все по-сигурно се отправяше към една определена цел, която растеше все по-ясна пред очите му. Ароновият син носеше в себе си някаква голяма сила, но беше още дете. Сега той нищо не можеше да върши по своя воля, не можеше да иска нищо и тъмната сила в сърцето му се превръщаше в недоволство и озлобение, в ненавист и склонност към язвително поругание с когото и да е. В кръвта на този юноша бе останало много от лютата, отровна мътилка, която носеха в душите си неговата майка и недостойният му баща. А той, синът им, ненавиждаше и тях, презираше и тяхната памет. Той мразеше чичо си, който ги уби, но го мразеше не зарад тях, а някак за себе си — винеше го, че с тяхната смърт бе го превърнал в безпомощен, жалък сирак. В озлобението си към всички Иван-Владислав често си повтаряше:
— Ще дойде ден… Ще дойде и моят ден!
В тая закана към всички, която задоволяваше неговото необуздано, ала потиснато сега честолюбие, беше цялата зла сила на сърцето му. В любопитството му да види другия живот на чичо си беше и омразата му, и неговата постоянна, дълбаеща мозъка му мисъл за мъст и задоволение.
На десетина разтега след тия две коли вървяха други четири двуколки, в които бяха насядали слугите, мъже и жени, натоварени бяха също и разни ковчези и вързопи с нужни и ненужни вещи на господарките. Между слугите, макар и някак отделено от тях, беше и малката ларисчанка Ирина Каматерос. На връщане от превзетата вече Лариса преди четири години Самуил Мокри бе пренесъл на коня си чак до Охрид малката щерка на лариския комис Каматерос. Хубавото дете бе му се понравило с живия си ум и с голямата си смелост. В Охрид той нареди Ирина Каматерос да живее в дома му, каза да приберат при слугите и нейната стара дойка, но дойката скоро умря. Самуил искаше малката пленница от Лариса да живее с децата му, ала тсй не се задържаше много в охридския си дом и чуждото момиче бе отстранено. То беше повече между Самуиловите щерки и не го караха да върши никаква по-трудна работа, но се хранеше в готварницата. Агата търпеше неговото присъствие — Ирина Каматерос беше нейна сънародничка, но Мирослава Самуилова не можеше да понася момичето, та Косара трябваше постоянно да го пази от преследванията на сестра си. Още повече се привърза към ларисчанката най-малката Самуилова щерка, Денница, която беше почти на една възраст с нея и я търсеше в игрите си. Тъкмо тя, Денница, поиска да дойде и Ирина с тях в Преспа…
Агата Самуилова скоро започна да въздиша, да охка и да се оплаква от продължителното, уморително за нея пътуване, та пътниците често се спираха да почиват. Малкото шествие навлезе в песъчливия провлак между двете Преспански езера чак привечер, но още отдалеко бе привлякло то вниманието на тукашните жители, които бяха свикнали да виждат по тия места повече войници и воинско облекло или шарените ризи на селските люде от близките села. Пред широките каменни стъпала на отсамния бряг настана бъркотия. Гостите искаха веднага да преминат на острова, пък нямаше достатъчно чунове. Дигна се врява и викот. По-младият Хрисилий, какъвто беше надменен и нетърпелив, посегна и да бие. Така, с шум и врява, гостите навлязоха в новия град, в тукашния Самуилов дом.
И още доста рано на другия ден те се разшаваха из целия остров. Двамата Хрисилиевци дигнаха рано от леглото дори и Агата. Те не тръгнаха да ходят сами из тая нова българска твърдина, но като искаха да проникнат навсякъде и за да не предизвикват подозрения, поведоха и сестра си. Агата влачеше с големи усилия натежалите си нозе и следеше с мъченически поглед по-младия си брат, който сякаш никога нямаше да спре, Теодор, по-големият, беше все до нея и се мъчеше да я развлича, да я насърчава в тоя неин тежък поход. След тях вървяха децата — Рипсимия и Косара веднага след майка си, сдържани в любопитството си, следвани от дойката, която държеше близу до себе си Денница, а тя току дърпаше и зовеше малката ларисчанка. Последна от момичетата вървеше Мирослава, която ту едва пристъпваше отегчена, ту внезапно съживена и развеселена надаваше пискливи възклицания. Още по-назад вървяха двете момчета — Радомир, буен и нетърпелив, все искаше да се шмугне някъде и да избърза, а по-малкият, Ароновият син, се оглеждаше на всички страни с бдителен поглед. Там наблизу бяха двамата лъжливи слуги на Хрисилиевците, друга една цяла купчина слуги следяха господарите си по-отдалеко.
Тая голяма и пъстра дружина обходи целия остров. Навлезе по всички сгради, по работилниците, спираше се пред затворените хранилища и двамата Хрисилиевци искаха да проникнат и там, но пазачите бяха изчезнали някъде; загубили се бяха някак чудно затворачите на други няколко сгради и двамата ромеи обикаляха около тях, сякаш с очи да проникнат през стените им. Самуил бе забранил да се влиза по хранилищата и по тия сгради, та пазачите им, като се бояха, че съпругата на великия войвода и децата му ще искат да влязат, бяха се разбягали и скрили. Гостите минаха и край ниската, несръчно изградена църква на отец Емилиян. Монахът се поклони мълчаливо пред съпругата Самуилова, но не покани никого от тия люде да влезе в църквата му, нито спомена, че в тая малка, неугледна свята сграда се пазеха мощите на тесалийския застъпник свети Ахил, които преди четири години Самуил бе пренесъл от Лариса. Нечаканите гости минаха навсякъде и разглеждаха всичко с голямо любопитство, ала където и да бяха, те всички мислеха за жената, която живееше скрита на тоя остров. Никой не се решаваше да попита за нея, но всеки търсеше скривалището й, оглеждаше се да види тъкмо нея. Теодор Хрисилий със загатвания за тая жена подмамваше и насърчаваше сестра си да не спира при това продължително и трудно за нея ходене из острова.
— Да видим най-сетне — ще каже ромеецът — какво привлича и задържа толкова на тоя див остров нашия любим зет… Трябва да е тук някъде наблизу това чудо. Хайде, сестрице, още малко — ще прихване той по-нататък Агата през широкия й кръст. — Ти трябва да видиш тук всичко с очите си. Виж, цяло царство е направил Мокри тук, сред водата, и всичко за… да, да.
Една доста широка пътека ги насочи през гората към другия край на острова. Те бяха обиколили вече навсякъде и Николай Хрисилий ги поведе по тая пътека. Полъхна ги дъх на зряла есенна шума, покри ги
