полъх на разкъсани или прегорени човешки тела.
Той преседя близу две денонощия край стената под единствения прозорец в ниското мрачно помещение на приземния кат на кулата. Тук му донасяха и храна, но той едва се докосваше до нея и по-често посягаше към гърнето с медовина — навикна да сърба по две-три глътки през време на злокобната си работа. На лявата му страна край стената седеше пред ниската си тясна маса писец (смениха се те трима през тия две денонощия, не беше по силите им да седят като него по цял ден и цяла нощ на едно място). Прел вратата насреща стражите въвеждаха задържания и го оставяха с лице към прозореца или срещу големия светилник на масата на писаря, та да може богомилът да вижда добре лицето му и най-малкото негово движение. Като питаше и разпитваше, Рун вярваше повече на очите си, отколкото на думите на задържания и колкото задържаният изглеждаше по-виновен, толкова той по-малко му вярваше. Яков Рун работеше, вече от години и работата му го бе научила, че много често лицето на човека говори по-добре, отколкото лъжливият му език.
Задържани бяха и тоя път неколцина охридчани, които бяха задържани и след убийството на Самуиловия най-стар брат Давид Мокри. Рун започна с тях. Тогава пръв между тях беше Янкул Побит. Неговите тогавашни другари сега бяха задържани поради неговото убийство. Тогава Янкул Побит бе излязъл от тъмницата като невинен и не враг, а крепител на царството. Дали не бяха го убили тъкмо затова неговите тогавашни другари? Те мразеха Самуила Мокри и общата им омраза ги събираше на едно място. Само Побит се бе отделил от тях. Богомилът ги събра и в тъмницата. Със своята голяма омраза те вършеха нещо или знаеха нещо. Сега пръв между тях беше Михаил Кукул. Той още на времето излезе открито срещу Самуила и не престана да злослови против него, а който говори, може и да извърши. Или пък знае кой ще извърши. Но защо Михаил Кукул ще посегне на Побит? Това ще каже Кукул. Може той да го е убил или да знае кой го е убил. Ето през такива криволици минаваше мъсълта на богомила като хрът по криволичещите следи на заяка. Той ходеше подир подозрителната си мисъл с настървение, което идеше и от неговата омраза към болярите, към всеки враг на царството и на Самуила Мокри.
Рун започна с Михаил Кукул. Боляринът влезе при съдника си с такова лице, че трудно можеше да се прочете по него скрита мисъл. То беше много бледо и не можеше да побледнее повече; беше изопнато и като че ли вкаменено — никакво обвинение не можеше да го накара да трепне, да се изкриви, да се промени. Рун си помисли: болярска надменност, но може би и преголяма уплаха, която може да се превърне в прикритие и щит. Той гледа дълго болярина от стола си край стената и после отеднаж попита:
— Кога видя за последен път Янкула Побит?
Михаил Кукул бавно отговори:
— На погребението му.
Богомилът скочи и застана близу пред него, очи в очи.
— Ти ми се присмиваш, а? — И после пак отеднаж: — Кажи кой го уби!
Михаил Кукул знаеше кой уби Побит, но не беше видял и скрит зад тая тъничка преграда, спокойно, отговори:
— Не знам.
Рун се върна на мястото си и оттам, отдалеко, рече:
— Ти, болярино, не може да не знаеш кой уби Побит. Ако и самият ти нямаш пръст в това убийство, тебе са ти казали кои са убийците. — Богомилът дигна ръка, за да спре болярина, макар той да не даде никакъв знак, че иска да говори, и продължи тихо, спокойно: — Знам какво ще ми кажеш, но ето и аз какво ще ти кажа: вие двамата с убития бяхте заедно, а после се разделихте. Не сте могли да бъдете повече приятели. Станали сте врагове и може би до убийство. Или неговите врагове са станали твои приятели. Още на другата заран са ти казали кои са извършили убийството му, ако ти самият не си го извършил.
Боляринът пак отговори спокойно:
— За убийството научих още на другата заран. Както всички в тоя град. Кои са убили Янкула Побит, аз не знам.
Перото на писеца заскърца; той знаеше по-добре от съдника какво да запише на пергамента и записа каквото беше нужно да се знае. Рун се изправи отново и махна на писаря да спре, без да го погледне. Той гледаше болярина и каза:
— Ще слезем долу. Там ти ще кажеш всичко, болярино.
Той плесна два пъти с ръце и в помещението веднага влязоха двама стражи с мечове на бедрото. Те застанаха от двете страни на болярина и дори посегнаха да го уловят за ръцете. Михаил Кукул ги отблъсна с лакти, но брадата му започна да трепери. Той рече хрипливо:
— Къде искаш да ме водиш, душегубецо…
„Той се уплаши“ — помисли си богомилът и плесна още два пъти с ръце, без да му отговори. Влязоха още двама стражи. Рун каза:
— Свалете го долу.
След къса, безполезна борба Михаил Кукул се остави в ръцете на четиримата стражи. Те го поведоха надолу по стръмна каменна стълба. През една тясна врата на долния й край проникваше насам червена треперлива светлина и топъл полъх, който се засилваше след всяко стъпало. От вратата се откри доста широко помещение с нисък таван и влажни каменни стени. На тавана беше окачен на верига двоен светилник, ала помещението сякаш повече се осветяваше от огнището в единия му ъгъл, дето сияеше цяло купище жар. Озарени от огъня, там стояха двама губители, голи до пояс и с къси кожени престилки. В червеното сияние на огъня се очертаваха силните им мускули и широките им лапи с пръсти, присвити като куки. По-младият от тях едвам се въздържаше да не се нахвърли тутакси върху болярина и лицето му беше цяло нагърчено от зла усмивка. В огъня стърчаха набучени железа с дълги дървени ръчки — куки, щипци, клещи, шила. На няколко стъпки пред огнището беше сложен нисък дървен одър, по който бяха закачени дълги вериги и въжета, железни халки и куки. Михаил Кукул се спря близу до вратата и мигом съгледа всички тия злокобни уреди, двамата нетърпеливи губители, а огънят в огнището изгаряше погледа му. От края на пръстите му, през цялото тяло и чак до самото му сърце запъплиха болезнени тръпки. Мъките започваха, при все че палачите още да не бяха го и докоснали.
Изпод големия болярски калпак потече обилна пот по лицето, по врата на болярина. Той посегна към калпака си, свали го несъзнателно и в същото време премисли: „Помагай, боже… Ако призная, Мокрият ще ми вземе главата. Да му кажа, че шуреите му убиха Побит, после пък те мене ще издадат. А добре е да му кажа: твоите шуреи! Губителите му ще ме попитат: ти откъде знаеш, ти си с тях! И щом еднаж езикът се развърже… Трябва да се изтърпи. И откъде знам аз за Побит? Не съм видял нищо с очите си…“ Зад него се чу гласът на Яков Рун:
— Е, ще проговориш ли?
Боляринът изрече гласно последната си мисъл:
— Не съм видял нищо с очите си.
— А нищо ли не си чул, нищо ли не знаеш?
— Нищо не знам — отговори Михаил Кукул твърдо и се извърна да погледне богомила, който бе застанал на вратата зад него.
— Накарайте го да заговори по-иначе — каза Рун със спокоен глас.
Четиримата стражи избутаха болярина към дървения одър, пристъпиха към него и губителите. По- старият от тях изръмжа:
— Съблечете го. Връзвайте!
Не бяха големи силите на Михаил Кукул и какво можеше да стори срещу шестима млади, силни мъже, но започна той отчаяна барба с тях. Не даваше да го съблекат, да го съборят на одъра, блъскаше с ръце, риташе с нозе и викаше, крещеше:
— Пуснете ме! Убийци! Мъчители! Нищо не знам… не съм видял! Пуснете ме… проклети, проклети да сте!
Той започна и да хапе, да дращи с нокти. Богомилът виждаше отчаяната му борба и големия му гняв, чуваше гласа му, всяка негова дума и повтаряше в ума си: „Той знае, той знае всичко. Спасява душата си!“
Михаил Кукул бе съблечен до пояс и вързан на одъра — нозете и ръцете му на едно място, с извит навън гол, жълтеникав и влажен гръб. Един от стражите натисна към одъра и косматата му глава, но той не преставаше да се дърпа, да вика, макар вече с отпаднал глас. „Той се бори за душата си“ — повтаряше в
