ума си Рун. И кимна на по-стария палач да започва. Сега заговори той, губителят:
— Думай, думай, болярино. По-добре преди огъня, отколкото след огъня. Ти и без това ще проговориш. Езикът ти сам ще се развърже. Кажи какво те питат…
Губителят говореше като на себе си с прегракнал глас и в същото време приготвяше около огъня страшните оръдия. Той се спря пред голия гръб на болярина с едно дълго, нажежено до бяло желязно шило, коете бързо потъмняваше:
— Е, болярче?
Михаил Кукул и сега не преставаше да се дърпа, да стене гневно:
— Мъчители… проклети да сте!…
Силен вик, сякаш сам излетял от гърдите му, пресече гневния му говор. Той дръпна главата си назад и замря от болка. Наоколо се разнесе миризма на изгоряла плът. Палачът бе прокарал по гърба му с нагорещеното желязо, от врата и чак близу до кръста, дълбока, тъмночервена черта. И не преставаше да ръмжи, но сякаш да успокоява жертвата си:
— Това е само за начало. Колкото да опиташ…
Той пристъпи към огъня, мушна там шилото и извади друго едно широко нажежено желязо също с дървена ръчка. Върна се пак към жертвата си:
— Сега ще те затопля още повече…
Много време прележа боляринът Михаил Кукул на дървения одър в ръцете на губителя, който нашари целия му гръб с нагорещените железа. Кукул се бореше с яростно отчаяние, викаше, виеше проточено, стенеше, дърпаше се и се превиваше, но не се оставяше болките да го надвият, да сломят волята му, да го накарат да говори против себе си. Богомилът се приближи до самия одър, надвеси се над болярина, та и посегна несвястно да вземе той железата от ръцете на мъчителя. И колкато викаше боляринът, викаше над него и богомилът, за да го принуди да проговори за убийството на Янкул Побит, да каже какво крояха и вършеха скришом враговете на царството и на Самуила Мокри. Боляринът нищо не издаваше. Той като че ли претърпя болките още в началото, после те се притъпиха някак, пък и беше повече в безсъзнание. Умориха се в края на краищата всички. Само в сърцето на болярина оставаше все още воля да се бори за живота си, оставаше страх да не би езикът му сам да го издаде и тоя страх беше също голяма сила в него.
— Стига — махна с ръка Рун към палачите. И като се надвеси над болярина, рече задъхан от ярост: — Утре пак. Чуваш ли! Докато окапят месата от кокалите ти? Всички задържани, към седемдесет души, минаха през съда на Яков Рун, мнозина свали той и долу, на дървения одър, под нагорещените железа. На няколко пъти доведоха и нови задържани, минаваха и те по реда си през страшния съд на богомила и през ръцете на губителите. Рун и пусна някои от задържаните, пусна неколцина и с горени гърбове. Към края на второто денонощие не изтрая и той самият. Не се насити да съди и да мъчи, не се отчая, но бяха минали вече всички задържани през съда му и му се стори, че бе попаднал на погрешна следа. Излезе да се разходи с кон — да се стопи някак тежкият камък, който бе легнал на сърцето му.
Беше късно след обед, по оня час, когато стърмецът1 набира на ситни бръчки сребристосинкавата повърхност на езерото, прелита над града и тихо шуми през завехналите вече листа на дървесата. Небето беше светлосиньо, проникнато надълбоко от мекия блясък на есенното слънце, което приближаваше към края на всекидневния си път. Богомилът не поглеждаше синьото прозрачно небе, не усещаше и ласкавите милувки на вечерника по разгорещеното си лице. Не долавяше и тишината, която лягаше над всяка улица, където навлизаше той с другите неколцина конници, които го следваха и как остро и самотно кънтяха по едрата каменна настилка бързите удари на подкованите конски копита. Богомилът привличаше погледите на минувачите, на работниците и продавачите по работилниците; спираха те разговорите си, поспираха се и да го погледат отдалеко, а някои по-плахи и се завълнуваха, да не се мяркат пред очите му. Той яздеше лошо, цял увиснал на високото седло, и току въртеше глава, зли очи ту на една, ту на друга страна, сякаш търсеше някого между людете, които срещаше. Ала нямаше как да види, как да срещне тия, които търсеше. Да можеше да преведе всички тия люде край дървения одър в подземието на кулата!…
Рун ядно пришпори коня си и го насочи към източната градска порта. Стражите дигнаха почтително пред него дългите си копия, а той мина край тях навъсен и излезе вън от града с малката си дружина. Не беше отминал ни стотина разтега по широкия път за Обител, когато срещу него са зададе едно малко шествие от коли и конници: Агата Самуилова се връщаше с цялата си дружина в Охрид. Като се приближи още повече, богомилът позна съпругата Самуилова, също и сина му, но неговият поглед бе привлечен от четиримата ромеи, които придружаваха Агата и децата й заедно с другите люде около нея. И вече погледът на богомила не се откъсна от четиримата чужденци, докато мина край тях и се размина, та и се обърна назад още два пъти, да ги погледа. Той не поздрави съпругата на великия войвода, нито показа с нещо, че я познава — не беше говорил никога с нея. Пък и четиримата ромеи отеднаж грабнаха вниманието му. Когато пътниците отминаха по-далеко, Рун обърна коня срещу своите спътници:
— Кои са тия?
— Жената на великия войвода, децата му… — отговори единият от конниците, който беше тукашен човек. Сетне той прибави досетливо: — И братята й са с нея. Двама. Дошли са от Драч.
Богомилът пак обърна коня си нагоре по пътя, но в ума му остана мисълта за двамата братя на Агата Самуилова. То беше поради преголяма подозрителност, особено в тия няколко дни на разпити и търсения, беше и поради същата преголяма негова ненавист към всеки враг на царството, особено ако беше от по- горните слоеве, към всеки чужденец, който сам по себе си е враг и зложелател. Той се извърна и попита през рамо:
— Кога са дошли? Идват ли често в Охрид?
— Не са много отдавна тука — подвикна конникът. — Не съм ги виждал друг път в Охрид.
Неспокойната, подозрителна мисъл на богомила заброди в ума му още по-бързо. Какво търсеха тия ромеи в Охрид? Заради сестра си. Може, може, но може и поради друго нещо, за зло някакво и пакост. Дошли са тук и ето някой убива болярина Янкул Побит в тъмнината, някой раздвижва скритите врагове. Може тия двамата да не знаят нищо, но може и да знаят всичко. И що от това, че са братя на съпругата на великия войвода? За врага няма ни род, ни братство. Най-добре ще бъде човек да ги поразпита. Те сами няма да дойдат, няма да ти кажат нищо. Конят, на богомила забави ход — ръката, която стискаше юздата му, се бе отпуснала. Рун си мислеше по-нататък: „Щом ми се виждат съмнителни, аз трябва да узная всичко за тях, трябва и тях самите да поразпитам…“
Той внезапно обърна коня към града и го заблъска нетърпеливо с железните стремена. Върна се пак в кулата, на долния й кат.
— Доведете отново болярина Кукул! — прогърмя гласът му. — Свалете го долу.
Още като чу — Михаил Кукул името си и стражите го задърпаха надолу, отпадна съвсем и се отпусна. Като си помисли, че пак ще го сложат на ниския одър, че нагорещените железа пак ще минат по дълбоките рани, които горяха като жив огън по снагата му, той се остави в ръцете на стражите като мъртва вещ, изчезна в него всяка воля за съпротивление. Което човек може да претърпи един път, не винаги може да претърпи и втори път. Когато го сложиха на дървения одър в подземието и чу звъна на веригите, на железните куки и клещи, Кукул промълви че разтреперан, плачлив глас:
— Не… не ме връзвайте…
А Рун беше пак над главата му. Той каза с провлечен глас:
— Поздрав от братята на почтената съпруга на великия войвода.
Михаил Кукул изхлипа и цял потрепера като от силен студ. Богомилът го сграбчи за рамото и продължи:
— Говори! Разкажи ми всичко! Ако ти е мил животът, човече…
Боляринът се полюшна под тежестта на ръката му и като въздъхна хрипливо, започна със същия изтънял, плачлив глас:
— По-големия Хрисилий познавам от по-рано… Другия, по-младия, за пръв път го виждам… Аз… аз не видях кой уби Янкул Побит. Но когато Побит каза, че няма да застане против царството ни и си отиде, един от ромеите излезе веднага подире му и… и на другата сутрин го намериха убит на улицата… промушен с мечица.
