едва сега забеляза, че монахът си бе отишъл. Плачът на детето се засилваше, но той не побърза да го вземе; тъжната мисъл за Биляна бе обладала ума му, притиснала бе сякаш и раменете му.
Той дигна детето от люлката и едва когато усети малкото тяло в ръцете си, неговата жива тежест, наведе очи да го погледне. Детето, види се, почувствува, че го дигат от люлката и бързо се успокои. Колкото и да беше улисан в мислите си, Самуил се изненада, като срещна вече доста живия поглед на детските очички, който все още блуждаеше, но като че ли търсеше неговия поглед. Лицето на детето беше вече избистрено, с нежно лъскава кожа, на челцето се тъмнееха коси. Долавяше се и някаква прилика в образа на малкото, който също бе започнал да се изяснява. И на това се учуди Самуил, като видя, че малкият Давид приличаше на майка си. С тия думи, с тая радостна почуда се приближи той към леглото на Биляна:
— То на тебе прилича. Още такова малко… Човек!
Зарадва се и Биляна на това негово любопитство спрямо детето им, на бащинската му радост. Тя живо се изправи, както преди, като че ли нищо не беше се случило с нея, примъкна се към възглавницата, подпря се там, протегна ръце с лице, озарено от усмивка:
— Аз се молех на тебе да прилича. Какво човече е то, хитро. Щом го вземеш на ръце, веднага млъква.
Тя приближи гърдата си до зиналата влажна устица на малкото. Самуил се отдръпна и седна на един стол наблизу. Настана тишина в стаята, тихо беше и по цялата къща. Чуваше се само гладното, сладко смучене и мляскане на детето. В бързината си то изпущаше зърното на майчината си гърда, ръмжеше недоволно, търсеше го задъхано, докато го залапваше пак и започваше шумно да гълта млечната струя. Биляна час по час поглеждаше изпод вежди Самуила, да види дали той чуваше тия радостни за майчиното й сърце звуци на милата детска уста.
Самуил седеше, подпрял глава на свития си юмрук, сгъстилата се вече, леко раздвоена брада лежеше превита, притисната на гърдите му. Той гледаше пред себе си, затворено беше цялото му лице. Не беше свикнал да се заслушва, да се радва на тия домашни шумове и звуци, на тая тишина в къщата, сега пък и съвсем не ги чуваше. Мъката за Биляна беше в сърцето му, гризеха го с болка и подозренията му за причината на това нараняване, за людете, които го бяха извършили. Той чувствуваше тая мъка и тия мъчителни съмнения всеки миг, когато се връщаше към себе си, но мислите му и против неговата воля го носеха далеко оттук, от тая къща, дето бе преживял най-хубавите си дни. Беда бе дошла в тоя тих, щастлив дом, свършили се бяха може би завинаги радостните дни и цялата тази горест беше в самото му сърце. Ала по-друга и много по-голяма беше силата, която грабваше сякаш от самия него мислите му и ги понасяше далеко оттук, по разните градища и твърдини низ цялото царство, по безкрайните пътища, по които препускаше през последните дни и месеци.
От изпратените в Цариград съгледвачи се бяха върнали двама. Великият войвода веднага бе изпратил други двама с повеля да се връщат в България по-бързо, когато имаше какво да съобщават, за да се поддържа постоянна връзка с престолнината на ромейската империя. Вестите на съгледвачите, които отиваха и се връщаха често, бяха радостни: в големия далечен град на василевсите и все по-нашироко низ цялата империя кипеше недоволство против Василия Втори и против близките му люде. Колкото недоволството сред ромеите от всички слоеве растеше и се засилваше само по себе, толкова повече го предизвикваше и сам василевсът със своята необуздана дързост и най-вече спрямо разните велможи в царството си. Василий Втори презираше народа, бедността му, простотията и вонята му, но го чувствуваше като почва под нозете си и искаше да бъде тя здрава, твърда. А понеже почвата под нозете му беше от живи люде, василевсът искаше да бъдат те търпеливи и правеше, каквото можеше, каквото му даваше сърце и го подучваше умът му, за да ги държи в подчинение, в едно тъпо, животинско задоволство. Какъвто беше дързък и в приказките си, той казваше:
— Тълпата, това е едно мръсно, вонещо черво, вечно алчно. — Или: — Гад безбройна. Плоди се от собствения си тор. Но нека, нека — задавяше се той в своя хубав, звучен смях. — Нека се развъждат, да имам аз повече войници… Да живеят народите ми, да ядат и да се множат!…
От велможите, от тия, които бяха по-близу до трона му, той се боеше. Нито един василевс преди него, дори и най-мощният, не бе спал спокойно в позлатените си покои, не бе посягал към чашата си, без да не потрепне ръката му от страх да не би някой да е сипе смъртоносен яд в нея. Колко пъти се бе случвало вече това с други венценосци преди него, дори и собствената му майка бе пуснала в спалнята на мъжа си убийците му. Нямаше ромей, който да не мечтае да стане император, щом като вече и коняри бяха сядали на златния трон, а приближените до него смятаха това и за свое право. Василий се боеше от тях, искаше да ги покори със силата си. Откакто седна на императорския стол, той беше в непрестанна борба с тях и не се блазнеше да ги спечели с милостите си, а искаше да ги държи в страх и покорство. Между полководците имаше неколцина, които държеха цялата войска; между управителите на отделните теми2 имаше някои, които се чувствуваха по-силни и от него, василевса, а между големите земевладелци имаше и такива, които притежаваха цели области, цели царства вътре в империята. Вторият Василий искаше да стъпи върху всички тия свои съперници, ала и те знаеха силата си. Каквото ставаше по върховете на империята, предаваше се като подземен трус през всичките обществени слоеве. Трепереше, люлееше се под нозете на василевса и самата почва — тъмната, неизброимата тълпа на простолюдието, което живееше по своите вонещи бордеи, в дрипите си, множеше се, все тъй алчно за хляб и зрелища.
Такива бяха известията, които получаваше Самуил Мокри от империята. В тях имаше и много познати вече неща, имаше и такива, които съществуваха там, откакто съществуваше й самата империя. Бунтът на Варда Фока и Евстати Малеин, който избухна още през месец август, продължаваше, разрастваше се и това беше сега най-важното. От вестите, които имаше, великият войвода очакваше, че тоя бунт ще се превърне във вътрешна война между Василия и дигналите се открито срещу него велможи. Самуил се готвеше да използува добре тия размирия в ромейското царство. Тъкмо това и сега повличаше неговите мисли далеко оттук и в друга посока. Той бе изоставил за малко големите си грижи и бе долетял, но бе отделил скъпернически най-малко време за своите лични тревоги и болки, крал бе от съня и почивката си. Това си мислеше и сега, че в Преспа не можеше да се бави повече от два дни, а през това време трябваше да обиколи и тукашните твърдини, също рудниците и самоковите. Много малко бяха часовете, които можеше да прекара с Биляна, и му беше тъжно за нея, още повече сега, като видя несретата й. Това беше и негова несрета, дошла сред най-големите му грижи.
Биляна продължаваше да държи детето си в ръце, а погледът й беше насочен към Самуила; ярко сияеха тъмните й очи изпод гъстите вежди. С всичката сила на душата си, с всичката болка на сърцето си се бе устремила към него, искаше да проникне в мислите му, да разбули лицето му, да разгадае всяко негово движение. Тя не се решаваше да го попита какво мислеше сега за нея, колко време ще останат заедно или каквото и да било? Преди тя никога не се боеше за своята обич, не се стремеше изкусно да запази с едно и друго връзката си с болярина.
Което правеше за него, идеше само и направо от сърцето й; правеше го и за себе си, за своя голяма радост. Което правеше той за нея, идеше в ръцете й, в сърцето й като скъп и сладък дар. А сега ето що се случи! Тя беше много болна. Не можеше да стане, да го посрещне. Не можеше да се хвърли на шията му. Не можеше да му даде даровете си и да получи неговите. Той седеше насреща, далеко от нея и какво ли мислеше? Лицето му беше потъмняло, затворено, погледът му беше другаде и нищо не й казваше. Той не беше разговорлив, но сега и съвсем замлъкна.
Не му беше повече нужна — това виждаше Биляна с очите си, това четеше по затвореното му лице, в неподвижното му тяло, това чуваше в мълчанието му. Болеше я самото сърце, но в сърцето си тя не го съдеше за нищо. Той дойде при нея, обичаше я и тя му беше благодарна. Сега тя беше саката и той я оставяше, отиваше си. Тя не му се сърдеше, не го съдеше за нищо… Всичко ще бъде според неговата воля. Той беше болярин, велик господар, неин господар. Ами ако оздравее, ако се раздвижат отново мъртвите й нозе? Ето поради тая нейна скрита надежда светеха толкова много очите й. Това би искала да му каже тя, да му каже две думи за надеждата си…
Малкото в ръцете й се раздвижи, отпусна гърдата, после се опита, пак да я улови, загъгна, замрънка сито и доволно. Трябваше да го сложи пак в люлката му, но ето, не можеше да стане. Трябваше да го сложи там Самуил, но тя не се решаваше да му каже. Боеше се от него тя сега. Боеше се да не го събуди от неговия унес, да не би той да стане и да си отиде. Нека седи така срещу нея, да го погледа. Ако си отиде, може би не ще го види вече никога. Ала мрънкането на детето полека се превърна в подмилкващ се плач
