по-дълго върху младия и хубав великан, светна и усмивка в бащините очи. После той се обърна към племенника, тихо попита:
— Какво четеш?
Иван-Владислав неохотно му подаде свитъка, по-гледът му стана още по-бдителен. Самуил прочете, помръдвайки едва-едва устни: „Сказание за Нил, който е слизал седем пъти в пъкъла.“ Той присви вежди и се озърна да потърси стол, седна до свещника с пергамента в ръце. Писанието беше богомилско, неясно в словата и в смисъла си, но това разбра великият войвода в него, че човек е повече във властта на сатаната, отколкото на бога. Той дигна строг поглед от пергамента и попита с остър шепот:
— Защо четеш това нечестиво писание?
— Искам да знам… — започна смело Ароновият син, но не посмя да се изкаже докрай.
— Ти не можеш да знаеш всичко, на твоята възраст. Може да те подмами и да те повлече всяко слово.
Самуил долови някаква игрива светлинка в погледа на племенника си. Кому се присмиваше той или на какво се радваше? Великият войвода не искаше да говори повече с него — побоя се да не би да чуе някое неприятно признание. Но той не върна вече пергамента на момчето, а го взе със себе си.
Тая нощ Самуил Мокри дълго не можа да заспи, като да бе легнал върху тръне и бодили. Тръне и бодили измъчваха сърцето му, заседнала бе там и тъмна горест. Струваше му се, че върви по някакво нанадолнище, навлиза в някаква тъмна пропаст като Нил от сказанието, нозете му тежат като оловени, оловена планина тежи и на рамената му. Спомни си за Агата, за братята й, за Михаил Кукул… и там, на дъното на тая тъмна пропаст, беше брат му Арон, неговата проклета жена… Защо бяха оживели около него сега тия мрачни сенки, дошли бяха от самия пъкъл, повикал ги бе негли техният син… Ето сега той би желал да лежи до Биляна в тихата горска къща. Но Биляна беше много болна. Далеко някъде остана и Радомир, синът му — толкова дълбоко бе заспал той и не усети, че баща му бе застанал до него. Още по-далеко беше най- любимата му щерка Теодора-Косара — спомни си той как се притисна тя към него при последната им среща; далеко беше и най-малката, Денница, далеко беше и Мирослава, също Рипсимия, още по-дадеко със своите тънки, бледи, стиснати устни. Сам беше той сега в стаята си, отдалечили се бяха от него и най-милите му люде.
С тия мисли заспа тая нощ Самуил Мокри. И не спа много. Такъв бе и късият му сън — не почивка в забрава, а мъка за тялото и душата. Във всичко — в неспокойния сън, в мрачните му спомени и мисли — беше голямата му тъга за Биляна. Той се забърза, разтича се, като да се готвеше за бягство. Накара да събудят двете момчета, богомила и всички войници, които трябваше да го придружат, та и Радоя, който също често се успиваше сутрин, накара да приготвят всичко за път и по-бързо, по-бързо…
Когато преминаха на отвъдния бряг, той се хвърли нетърпеливо на коня и го срита, подгони го от самото място. Животното скочи уплашено на задните си нозе и се втурна по песъчливия провлак между двете езера.
Не спа тая нощ и Биляна Маркова. Но тя нямаше къде да избяга, не можеше дори да излезе от малката си къща. В нощната тишина тя преброди, ден след ден, целия си живот, още от ония дни в родното си село, когато беше жива клетата й майка. Спомни си и за воденицата на дедъц Дамян, ала всичките й мисли и спомени бързаха като живи и се събираха все около Самуила. Истинският й живот започваше от деня, когато го видя за пръв път, и бе хубав животът й с него. Сега всичко се бе променило. Още като се съвзе след припадъка от удара на злодейската стрела, тя почувствува, че ще се промени целият й живот. Някаква страшна сила се намесваше в нейния живот и ето най-напред се опита да я убие. После Биляна видя, че не ще се изправи вече никога на нозете си. Дойде и първата й среща със Самуила след раняването. Тя видя, което вече знаеше: животът й се бе променил. Досегашният й живот бе преминал, дошъл бе нов живот за нея, макар много неща около нея да оставаха същите. И Самукл изглеждгше същият. Той я обичаше, искаше да й помогне, жалеше я, но тя, Биляна, не беше същата.
Тя не можеше да се изправи на нозете си. Да излезе вън, пред вратата, да посрещне милия си болярин. Да му сложи трапеза, да седне и тя до него. Да го погали, да легне до него в тяхното легло, да го приспи на гърдите си. Ами това бе тя преди — Биляна, милата на Самуила Мокри! Сега изчезна всичко това, изчезна, загуби се и самата Биляна Маркова. На леглото сега лежеше друга Биляна и боляринът не можеше да я обича. Не му беше нужна. Останала бе добрината му, но какво можеше да му даде тя за нея? С връщането й към живота бяха дошли и всичките й надежди за живот. Ала после те една след друга бяха изчезнали. Подлъгваше я само сърцето й — как се съживи то и как се разтуптя, когато сам нейният болярин отиде и донесе детето, сложи го в ръцете й. Сега вече нямаше никакви надежди, всичко беше ясно. Казаха го и врачовете. А той, боляринът, ще доведе при нея и други лечители от неговата добрина.
Милият… Той ще мисли, ще скърби за нея, ще идва да я види. Такова е сърцето му, при все че е болярин и такъв строг, силен. А тя, лудата, защо ще бъде като камък в нозете му? Не, тя ще си отиде. Ще се върне там, откъдето бе дошла, откъдето я изведе нейният болярин. Там ще си отиде и оттам ще го обича, там ще го помни. Мъчно й е, боли я самото сърце, като да премина през него проклетата стрела. Тежко й е и никога няма да й олекне… Ама не може, не може иначе! Защо ще бъде тя като камък… Оставаше само да помисли как ще си отиде оттука, с детето, със сляпата леля. Къщата ще остави на стопанина й, на болярина. Той ще дойде някой ден, ще види, че е празна, и ще си отиде… Колко дълго се бори тя с тия свои мисли и колко много се измъчи с лъжливите си надежди! Сега е всичко ясно…
И тая сутрин детето се събуди още в зори, мокро в гладно, с плач. Биляна накара прислужницата да го донесе в леглото, да смени там пелените му. И докато прислужницата й го подаваше, Биляна каза:
— Аз ще замина тия дни с детето и с бабата. Ти трябва да се върнеш в селото си.
Прислужницата не биваше да знае къде ще отиде Биляна с детето. Никой не биваше да знае. Вдън земя ще потъне. Иначе той, милият, нейният болярин, може пак да се тревожи за нея, да я търси. А като намери къщата затворена, като изчезне тя и се загуби, той по-лесно ще я забрави.
Като се раздени добре и слънцето отскочи над горските вършини, в къщата влезе отец Емилиян. Биляна Маркова тая сутрин го очакваше нетърпеливо. Забързал се бе и монахът, та още от вратата каза:
— Великият войвода замина. Рано още.
— Замина ли… — повтори след него Биляна тихо, като че ли само за да провери дали бе чула добре. Носът и страните й побеляха. Тя облиза устните си и продължи задъхано: — Седни, седни, отец. По- близу.
Тя знаеше, че Самуил ще замине тая сутрин, но сърцето й пак се разтуптя, запърха уплашено. Монахът видя всичко и наведе очи, за да не гледа повече. Сепна го закрепналият глас на младата жена:
— Тъкмо искам да поговоря с тебе, отче. — Несгодно й беше да говори легнала, раздвижите и, както бе свикнала от някое време, дигна се на лакти, придръпна се към възглавницата, подпря се с гръб на нея. Не дочака да се съберат отново силите й след тия трудни движения и каза: — Искам да си отида на село. С детето. Монахът се придръпна, очите му се откроиха още повече в дълбоките си дупки, разтвориха се широко, та се виждаха цели тъмните им зеници, бляскави и втренчени в младата жена. Тя нищо не виждаше, загледана пред себе си. Духовникът бързо се овладя от голямата изненада и прикри вълнението си от неочакваните думи на Биляна. Бързо даде той и отговор, като да бе готов на езика му:
— Да. На село. Върни се в гнездото си, върни се.
Биляна се обърна живо към него, насърчена от одобрението му:
— В моето си гнездо. Там, откъдето дойдох. Там си е моето място.
Отец Емилиян седеше спокойно на ниския стол, ала в същото време сърцето му биеше с бързи и тежки удари от голяма радост. Той се радваше, че Биляна искаше да напусне великия войвода, и не мислеше каква полза би имал от това. Така беше в сърцето на самотния човек, но нели винаги идва човешкият разум, който осмисля, разяснява и хитро оправдава вълненията на човешкото сърце?
— Ти добре си наумила и решила, сестро — заговори вразумително монахът, — Трябва да промениш досегашния си живот. Дошла си от село, върни се на село. Вихрушка те е откъснала от корена ти. До смърт те доведе тоя живот, който не е твой, а е чужд, по чужда воля. Превисоко те издигна вихрушката, пък ти си прост човек, с прости мисли и желания. Върни се там, откъдето си дошла, и сърцето ти пак ще намери своето спокойствие.
Биляна слушаше внимателно. Не побърза и с отговора си тя, когато монахът млъкна. Мълчаха и двамата яяколко мига — той все тъй, с разтуптяно сърце, а тя вдадена в своите си мисли. Такъв беше и отговорът
