й — противен на това, което очакваше той с прикрито нетърпение:
— Не, не. Аз не се оплаквам от сегашния си живот и не бягам от него, макар да ме откъсна вихрушка от корена ми, както казващ. Не ме уплаши и смъртта. Аз искам да живея според волята на моя болярин и най- добре е за мене да бъда с него. Но това не е добре за него и затова искам да си отида, да се отстраня от пътя му.
Замълчаха пак. Сега по-дълго. Тя със своята тъга поради предстоящата раздяла, той — със скритата си радост, а мисълта му в същото време градеше нейния бъдеш, живот, в който би намерил място и за себе си. Струваше му се, че те тръгваха заедно и по своя отделна пътека. Биляна пак се обърна към него, погледът й беше избистрен и строг:
— Ти ще ми помогнеш, отче, аз съм, ето, недъгав човек… Никой друг да не знае. Той ще дойде тук някой ден, ще ме потърси, но като няма кой да му каже… ще си отиде и — потрепера гласът й — скоро ще ме забрави.
Очите й плувнаха в сълзи и каквито бяха с избистрен строг поглед, станаха още по-хубави със своята храбра горест. Монахът продължи вместо нея — подаваше й ръка, за да я поведе към новия й живот:
— Ти трябва да се скриеш добре. Той може и да те забрави, но ще потърси детето си някой ден. Аз ще ти помогна в името божие. Ще те заведа не в твоето село, а в друго по-далечно село и в друга посока, за да не може да те намери. Ако те потърси той някога, най-напред в твоето село ще те потърси.
— Там аз нямам никого, в моето село — добави тя според неговите мисли, за да му покаже съгласието си, докато гласът й все още трепереше. — Ще взема и сляпата с нас. Ще взема и някои вещи, които ще ни бъдат нужни, ще взема няколко накити, имам и няколко парици, нели ще трябва да живеем ние тримата… мъничкото, сляпата и аз ето… без нозе. Той ми ги е давал от сърце и няма да ми се сърди, че ще ги взема.
— Няма защо да губим повече време — каза монахът и стана.
Биляна го погледна уплашена — нима вече?…
— Тръгваш ли, отче…
Той кимна мълчаливо и се отправи забързано към вратата. Биляна дигна двете си ръце и обърса потеклите сълзи. Обърса сълзите си с ръце, както някога, а не с кърпа, както се бе научила от някое време.
Щом излезе с дружината си на пътя за Обител, Самуил Мокри се почувствува понесен от могъща вълна. Много пъти дотук си спомни той за Биляна с мъчителна тъга, но то бе като извръщане към родния бряг, който остава все по-далеч, докато изчезне от жадния поглед, и само тъгата по него не престава да гори в сърцето.
По широкия път, постлан с едри камъни от времето на Рим, имаше голямо оживение. Есенно време беше, людете пренасяха и прибираха всяко зърно и плод, всеки полезен стрък, но не беше само това. По пътя се движеха колкото селяци във везаните си облекла и всякакви други мирни люде, също толкова, а може би и повече войници с оръжията си, с конете, с бойните си уреди и тежко натоварени коли с дебели железни шини. От няколко недели по цялото царство, от Бистрица и Девол чак до Дръстър и устието на Дунав, се събираше войска по стражевите и болярските кули, по големите средищни твърдини.
Което виждаше великият войвода по пътя за Обител, взе не само погледа му, но завладя и всичките му мисли. Людете се отдръпваха да му правят път, ала той надаваше ухо към всяка тяхна дума, взираше се да види по-добре, пък и се поспираше да нареди нещо, да поговори. Както навсякъде, така и тук, преди него и по-бързо от коня му вървеше неговото прославено име, но и мнозина от тия люде бяха го виждали — къде ли не бе ходил той по цялото царство, къде ли не бе спирал.
Настигна Самуил Мокри дружина селяци, може да имаше до двайсет души, водеше ги сам старейшината им, човек вече на преклонна възраст. Те бяха млади люде, повечето докъм тридесет години, но имаше и до четиридесет, както беше според наредбите за войската и опълчението. Пътуваха бавно и тихо, проточени по пътя по двама и трима или един след друг, не викаха, не пееха, не махаха с ръце, а бяха съсредоточени, угрижени. Току-що бяха напуснали селата си, близките си люде, жените, децата си и те бяха още в мислите им, пред очите им, в ушите им още звучаха техните плачове и викове. Облечени бяха в дрипи — пък и кой ще тръгне за войската с по-нова дреха, само торбите им бяха здрави и нови, с яки пращила, някои пък носеха и по две, по три торби за храната си и за плячка. Носеха и по-здрави опинци — така е по-добре за войската, — дето малцина имаха щастие да получат подковани с железа войнишки обуща и ботуши. Времето беше още топло и сухо, та някои ходеха боси, опинците си бяха навързали по торбите и по ремъците, за да не ги хабят, пък нозете не се хабят от ходене. Погледа ги Самуил Мокри и всичко забеляза. Не се зарадва сърцето му на дрипите им, на босите им нозе. Изравни се той със старейшината, който ходеше негде по средата на дружината, и го попита:
— Чии люде сте вие? Кой е войводата ви?
Старейшината се придръпна, като го видя толкова близу и го позна, дигна тоягата в ръката си от смущение и така, смутено, отговори:
— Ние сме от горишките3 села и сме с горишкия войвода, от неговия полк сме всички.
— А защо сте се разтъжили тъй? — продължи Самуил от коня си, без да поглежда селяците. И току се обърна към тях, изпревари отговора им: — На война… Нека бъде на война! За мъжа то е като да иде на нивата, или на лов в планината.
— Тъй е… — наведе глава старейшината; той не знаеше какво да отговори на великия войвода или не се решаваше да му каже, което мислеше. Приближиха се и други от дружината да чуят разговора му с великия войвода, когото и някои от тях бяха познали. Един вече към тридесетгодишен мъж с гъста, светлоруса брада дигна към Самуила глава и рече смело:
— Ние не се плашим от войната. Човек не знае от къде ще му дойде смъртта. От меч са умрели и двамата ми дядовци, а баща ми пък дърво го преби в гората. То на война, ама за добро да бъде.
— Ако надвиеш, ще бъде за добро — загледа се в него великият войвода. — Ако те надвият, добро няма да видиш.
Брадатият селяк, види се, обичаше пренията. Разбута, другарите си, сториха му и те място, изравни се той с коня на Самуил и пак вирна брадата си:
— Тъй е за надвиването, светли войводо, не отказвам. Ама като отидеш на нивата, зърно ще събереш, в планината лов ще уловиш. За такова добро говоря. А сега ние всички за децата си мислим… как ли ще поминуват без нас. Пък някои от нас няма и да се върнат. От войната не сме се уплашили, ама мисли всякакви в човешката глава, не можеш да ги спреш.
Самуил не отговори веднага; премисляше думите на селянина. Така мислеше и говореше целият народ. Спомняше си той тия думи и други подобни на тях винаги, когато решаваше нещо за царството, за народа, за войната. Що повече можеш да искаш от простия човек? Справедливо е да мисли той за децата си, за техния залък. Обърна се Самуил, изгледа цялата дружина, човек по човек, и каза:
— Вие може да не знаете, но старейшината ви трябва да знае: наредено е да се взема повече от болярина, а много по-малко от селяка. Така ли е сега по вашите села?
— Така е.
— Така е, така е — дочуха се гласове.
Великият войвода продължи:
— Слушайте сега добре: децата да не гладуват, но и войската не може да стои гладна. Ето тръгнали сте в дрипи, искате войводата да ви облече. Така и трябва, но трябва да помогнеш и ти. Царството сме аз и ти! Наредено е всеки болярин и войвода да облече и въоръжи войниците си, както и досега, да напълни торбите им. Ала така ще бъде, докато си в царството. Като преминеш в чужда земя, тя ще те храни, чуждата земя. Иначе ти ще изпразниш и селяшкия кош, ще вземеш и залъка на децата си. Това искам да ви кажа: като сме тръгнали на война, трябва да надвиваме. И за царството, и за твое добро. Иначе ще дойде чуждият и ще се храни от твоя кош.
Той смушка коня и остави селяците да съдят, и пресъждат думите му. Настигна и отмина с дружината си и други пътници, но се поспря да поговори с неколцина войници, които също пътуваха към Обител или към някое друго войнишко средище. Забеляза той и сега, че селякът или който и да е човек се преобразява, шом облече войнишко облекло, щом препаше меч, и не само с облеклото и с меча. Променя се често и умът му,
