та и приказката му. Петима от войниците бяха пешаци, а двама яздеха коне. Говореха те високо и дръзко само един от тях, по-стар войник, стъпвайте мълчалив и навъсен е подкованите си обуща, види се, отегчен от разговорите им, които и сам е водил някога със същото леко сърце, но вече им се наситил. Те говореха за блаженството на конника върху гърба на коня и за теглото на пешия войник. Самуил Мокри послуша по- отдалеко разговора им, преди да се намеси и той. Единият от пешаците — шегобиец, който и сам се смееше сладко на шегите си — избърза напред, за да го чуят всички:
— С коня е славно, то се знай. Яздиш и плячката си ще натовариш. А можеш — вече се надуваше от смях той, — можеш отпред на седлото една ромейка, отзад друга… беличка, ме-мекичка…
Засмя се той гръмко, засмяха се и други от войниците. Остроумието на шегобиеца не беше голямо, но другарите му, пък и той самият, се смееха за двете мекички ромейки повече от похотлив гъдел. Чу се гласът на великия войвода:
— А две, юнако, няма ли да ти са много?
Той се изравни с войниците, които се поотдръпнаха от коня му. Те го гледаха със засмени лица, както ги бе настигнал, но неговото лице беше строго, при все че думите му бяха закачливи. Той продължи:
— И една ти стига, ако иска да дойде с тебе. Но, юнаци — прозвуча по-остро гласът му, — ако ние влезем в ромейското царство, то не ще бъде, за да натоварим с жени конете си.
Той отмина и като се отдалечи от войниците, махна на двете момчета да се приближат. Те се изравниха с конете си от двете му страни, приближи се зад него и Радой; откога още дебнеше слугата да заеме мястото си след господаря, но двете момчета му пречеха.
— Вие виждате — каза Самуил, но не се обърна да погледне ни сина си, ни племенника си, — виждате какво говори селякът и какво говори войникът, а то е все един и същ човек. Единият не може да се отдели от хижата си, а другият има по-други мисли. Но е все същият човек и началникът му трябва да го познава добре, да познава и двата му различни образа, та да знае как да го държи и как да го води.
Същия ден привечер той наближаваше вече Обител; конете, макар да бяха уморени от дългия път, тропотеха бодро по стръмнината, която се спущаше от Баба планина към града. Ниско надолу се виждаше градът, опасан почти до стените му с гори и храсталаци, чиято шума бе започнала да редее и да се шари с есенните си багри. — Самуил Мокри бе виждал много пъти тоя град и околностите му, но сякаш едва сега забеляза, че на много места през гъсталаците около него надзъртаха покриви, кубета, камбанарии и редици прозорци на църкви и манастири. Много бяха църквите и манастирите в тоя град и в околностите му, оттам беше и неговото име Обител. Много бяха и монасите в него, спомни си великият войвода, ходеха те на цели върволици по улиците, та предизвикваха шеги, смешни или злобни закачки сред минувачите. Като влезе великият войвода в града и се настани в големия дом на обителския кастрофилакс, поиска да види още същата нсщ обителския епископ, както и игумените на всички тукашни манастири. Разтичаха се вестители из града и вън от стените му и за късо време в една голяма стая на долния кат в дома на управителя, където беше и градското управление, се събраха до тридесет души игумени и подигумени. Дойде също и епископът. Докато бяха още сами и чакаха великия войвода, духовниците се споглеждаха, въздишаха шумно и покашлюваха без нужда, подмятаха неясни, двусмислени думи, но се пазеха да изкажат смущението си, та и страха си, макар да личеше всичко по лицата им, в тревожните им погледи и движения. Бояха се те от Самуила Мокри, не одобряваха дружбата му с богомилите и не биха се въздържали да го съдят открито, но страхът им беше по-голям от недоволството и гнева им към него. И защо ги викаше по това късно време — наближаваше среднощ… А той сякаш бе чакал да дойде тъкмо и последният от тях.
Влезе в стаята, следван от обителския управител, поклони се към всички още от вратата, сетне се приближи с бързата си и още младежка походка към епископа, смирено му целуна ръка. Следяха го всички със затаен дъх, още повече тия, които не бяха го виждали досега, а бяха чували за него и страшни думи. Седна той до епископа, на горния край на голямата стая, и се обърна почтително към него:
— Позволи и благослови, твое преосвещенство…
Виждаше се, че не обичаше да губи греме и да протака, но не пропущаше да свърши всичко, що трябваше да свърши. Почете той епископа, както и другите в стаята — забелязаха това духовниците със задоволство, ала уплахата и недоверието им не намаляваха. Дошъл бе великият войвода без меча си и гологлав, скромно, дори бедно беше облеклото му, седеше прилично на мястото си, но втренчените му очи гледаха строго. — Вярата ни — започна той с позатихнал глас, но погледът му не се смекчи и не се успокои, а ходеше от човек на човек, — вярата и светата ни църква са най-яки стълпове на царството ни. Те са и наше свето знаме, всеки гледа в тях и ги следва с упование. Да не забравяме това ние, които сме отгоре и водим и искаме да ни следват. Вие виждате, свети старци и отци, народът ни отново става. Ние може би отново ще започнем тежка битка и бран. В името на нашето царство аз искам и вие да бъдете с целия народ. Врагът на царството ни е и ще бъде враг немилостив и на българската църква.
Той млъкна и пак огледа всички насядали там, улови бързи, още по-тревожни погледи, забеляза лица, които бледнееха, но не попита за дума и отговор на думите си и не мълча много.
— Манастирите са пълни с млади и здрави мъже — рече той отеднаж, повиши едва-едва и глас. — Народът върви на бой и бран, а те, стотици и хиляди здрави, силни мъже стоят настрана от него, зад манастирските огради, дигат кръста и расото като ограда около себе си. Мнозина между тях могат да държат и меч. Или пък нека дойдат с кръста между войниците и със словото божие, с тия божи непобедими оръжия. Аз ги искам от вас, преподобни отци, тия мъже български. Защо селякът ще остави хижата си и челядта си, орачът ще остави нивата си, дърводелецът ще остави дърводелския си нож и ковачът чука си, а монахът ще остане в килията си? Войната иде за всички. — И той добави: — Говорете свети духовници, искам да ви чуя.
Настана голяма тишина. Не само никой не отваряше уста да продума, но за известно време никой и не се помръдваше от мястото си. Ала и това общо мълчание на монасите беше отговор и беше отговор противен: тия люде не одобряваха думите на великия войвода, но не се решаваха да му противоречат. Иначе биха се надпреварвали с одобренията си. Редно беше да отговори най-напред епископът и Самуил се обърна към него. От устата на епископа излетяха следните няколко думи:
— Това никога не е било. — Но той вече не можеше да се спре и продължи с пресипнал глас: — Никога досега духовни люде не са ходили на война. Наше полебрание е най-напред божият храм и манастирският двор. Ти не искай от нас такова нещо, светли войводо.
Самуил се обърна към другите духовници в стаята. Прошумоля тих шепот между тях, но пак никой не се реши да проговори срещу него. Не искаше да чака повече Самуил Мокри:
— Не е било досега, но и отсега нататък няма да бъде с насилие и принуда. Аз исках тъкмо вас да чуя как да бъде, понеже се отнася за ваши люде, но вие мълчите и не одобрявате. Тръгват на война чак и богомилите, тия неукротими отрицатели на цар и царство. Как стана това? Каза се и се потвърди, че нашето царство ще бъде справедливо, ще бъде царство и на нищия, и на последния отрок, та и богомилите го приеха като свое царство. Какво да се каже за тия, които познават само облагите и добрините на това царство? Те трябва да бъдат първи във всяко нещо за царството. Това казвам и за вас.
Право спроти великия войвода, близу до вратата на стаята, неочаквано се изправи дребен, сух монах; по лицето му, с хлътнали страни и обрасли с редка, посивяла брада, беше изписана ярост и отчаяна решителност.
— Да, да, да — затрепера брадата му, а лицето му, с високо, набръчкано чело, се нашари с ярки червени петна. — Да, ти поведе богомилите, те са с тебе и ти си с тях, но ние не ще отидем при тях, нашето място не е там! Те са изчадия адови и вървят по сатаната, той ги води днес насам, а утре нататък, но където и да са, те са против бога. Защо ни викаш, велики войводо, на война и заедно с проклетите еретици! Наше оръжие е кръстът господен и словото божие. — В стаята се зачу одобрителна врява, повиши глас и монахът насреща, дори пристъпи две крачки: — Не, няма да пуснем по-младите наши братя да вървят рамо до рамо с еретиците!
— Седни на мястото си, преподобни отче! — махна с ръка великият войвода; не искаше да го слуша повече.
Затихна отеднаж яростта на монаха, изчезна и смелостта му, млъкна той и току се върна на мястото си. А Самуил Мокри продължи спокойно, макар да показа миг преди това също гневно нетърпение: — Виж как обърна ти приказката си наопаки… Аз те викам да помагаш на царството, а ти говориш за еретиците. Народът тръгва на бой и бран, казвам, тръгвай и ти с него. Нека бъде с твоето оръжие, както твърдиш, нека бъде с кръста и словото божие, но бъди и ти, където сме всички. Аз не съм с богомилите, а съм с тебе и на
