твоя път, но дали ти стоиш на своя път? Богомилът те ругае за твоята леност, за твоето пиянство и чревоугодие, за твоята алчност към земните блага и наслади. Ти защо бягаш от него и го укоряваш с пяна на устата? По-добре иди при него с кръста господен и със словото божие, но и с добрия пример.
Великият войвода стана и не искаше да говори повече. Той се обърна пак към епископа и пак му целуна ръка, както подобаваше на мирянина със смирението му пред всеки божи служител и пълномощник. После се отправи към вратата и кастрофилаксът на Обител едвам го настигаше, за да върви на прилично разстояние след него.
На другата сутрин Самуил Мокри потегли за Воден, където беше царят.
Докато уреди отец Емилиян заминаването на Биляна Маркова, мина доста време, колкото и да беше голямо усърдието му. Решиха да отиде тя да живее в друго някое село, а не в своето. И монахът тръгна да търси скривалище за Биляна по противоположна посока, на юг, на пътя за Ксстур. Заминаването също трябваше да стане скришом и най-вече от Самуиловите люде.
Дойде и часът на тръгването. Веднага след полунощ отец Емилиян влезе в къщата на Биляна; тя не спеше и го чакяше. Щом го видя, опита се да стане, но бяха безполезни нейните усилия и всичко трябваше да свърши монахът.
— Ти само кажи — рече й той — какво ще вземеш и къде е това, което ще вземеш със себе си, аз всичко ще приготвя за път.
Тя му показа вещите една след друга и той ги прибра в два неголеми вързопа. По-трудно беше със сляпата. Подвикна й Биляна от стаята си през отворените врати:
— Е хайде, тетко, ние с тебе ще пътуваме.
Във вечна тъмнина живееше сляната жена, но и за нея имаше ден и нощ. Нощно време беше сега и сляпата спеше дълбоко. Събуди я гласът на Биляна, но трябваше да мине доста време, докато разбра старата жена какво искаха от нея. Тя питаше и разпитваше за всяко нещо, противеше се; мина време, докато се облече, докато върза опинците на нозете си. Най-сетне всичко беше готово. Повито беше и детето, и то като дебре прибран вързоп.
…Отец Емилиян излезе с вещите. Нощта беше тъмна, безлунна, само звездите блестяха по ведрото есенно небе, едри, ярки, провесени на гроздове. Монахът се отправи не към града, а излезе на източния край на острова. Там, в едно малко заливче, в цепнатина в скалистия бряг, чакаше малък чун.
— Станойко… — прошепна тихо отец Емилиян.
— Тука съм…
В чуна се изправи тъмна сянка, тихо плисна в брега невидима вълна, скръцна весло. Монахът подаде вързопите един след друг и пак се върна към горската къща. Той поведе и сляпата, настаниха я с чунджията в чуна. Молеха я, заплашваха я да не приказва — тя все питаше, все се противеше, гласът й се чуваше надалеко в нощната тишина.
— Мълчи, бабо, ще ни спре царската стража…
— Защо ще ни спира?
— Нели знаеш… царска стража, не те пита.
Монахът пренесе в чуна и малкото, върна се за Биляна. Той дигна и нея на ръце — нямаше друг начин. Тя доверчиво обви ръка около шията му, усети той по лицето си топлия й дъх.
— Прощавай, отче, не мога сама да си помогна. Ти дойде като ангел в живота ми…
— О, не говори така… — прошепна монахът в тъмнината.
Замълчаха и двамата. Тя се отдалечаваше от къщата си, но й се струваше, че душата й бе останала там, в празната къща. Останала бе да чака любимия. Отдалеко ще се чуят бързите му стъпки. Щом отвори вратата и ще се учуди, че е толкова тихо в къщата, че не чува нейния глас. Ще влезе в стаята й, ще види празното легло. Къде ли е отишла Биляна, тя нели не може да ходи! Ще премине той и в другата стая, ще я търси навсякъде. Ще се спре и до празната люлка на детето им — той нели го обича вече… Ще надзърне и за старата тетка.
— Биляно! — ще извика той в празния дом.
Ще го чуе тя, ето и сега чува гласа му, но не ще може да му отговори. Там ще бъде само душата й, но той не ще може нито да я види, нито да я чуе. Ще се натъжи той, милият. Нели е толкова добър и я обича? Винаги идва да я търси, винаги бърза да я види. Сега ще го посрещне празната къща, а душата й той не може да види. Тя ще бъде до него, но той няма да я види… Ще си отиде натъжен и дали ще дойде пак да я потърси в запустялата къща? Нека си отиде, нека си отиде. Тя вече не може да го посрещне с изсъхналите си нозе, не може да го призове, не може да му се засмее, не може да му попее, докато плаче и примира сърцето й. Нека си отиде, ще премине тъгата му. Само нейната тъга няма да премине никога, само нейната болка няма да утихне. Така й било писано, а ти върви, мили, да потърсиш щастието си и не се връщай. Ще плаче тя и ще тъгува цял живот, през всичките дни, които й остават, но ти не се връщай, тя нищо не може да ти даде…
Тялото й се отпусна в ръцете на монаха, провесените й нозе се поклащаха като пречупени. С мъчителна сладост усещаше монахът товара в ръцете си, ръката на младата жена около шията си, клюмналата й глава на гърдите си. Той се задъхваше от умора, нозете му се спъваха в коренищата, които пресичаха невидимата в тъмнината пътека между дървесата и храсталаците, ала и чудна, неизпитана сладост беше умората му. Той не виждаше и не можеше да види къде стъпва, а бе дигнал глава и гледаше увисналите между клоните звездни гроздове. Натам беше устремена и цялата му душа. Ръцете му бяха протегнати като за молитва и товарът в тия ръце беше сладостният товар на неговия грях.
— Ти я сложи в ръцете ми, по твоя милост е в ръцете ми… — проплакваше сякаш самата му душа.
Той беше монах, посветил се бе на бога и се бе отрекъл от всяко земно благо. Ако се обличаше в черното расо, то беше според монашеския закон и за да не се виждат голите му меса; ако посягаше за късче хляб и за глътка вода, то беше, за да се пази от смъртния грях на самоубийството. Той нямаше никакви радости и богатства на тоя свят и не ламтеше за радости и богатства. Със собствените си ръце изгради храм господен, окапаха ноктите от ръцете му, изтощи до смърт тялото си. Милостта е единственият закон на неговото сърце, както е според божията воля и по волята на тоя, който увисна на кръста за спасение на човешкия род…
— Ти я сложи в ръцете ми…
Милостивото му сърце го въведе в нейния усамотен дом и по волята божия тя се превърна в негово най-голямо изпитание. Чрез нея бог поиска да изпита силата на вярата му. Той никога не бе пожелал да се докосне до нея, никога не бе я пожелал в своите мисли. Тя е жена и е чужда жена. А ето по божия промисъл тежи на ръцете му, лежи на гърдите му. И сатаната изкусителят наля сладост в сърцето му, за да го упои и да омаломощи вярата му.
Такива бяха мислите, които отправяше към бога отец Емилиян, такава беше молитвата му в тоя за него претежък час. В същото време той се взираше в светлината на звездите и търсеше да зърне там образа на божията майка, блясъка на нейния венец. И против всичките си мисли в тоя час, някак против самия себе си, той искаше пред нейния поглед да разтвори своето сърце, към нея да отправи родилата се в самото му сърце благодарност. Бог е страх и повиновение, а тя, майката божия, е милост, обич и хубост…
Монахът стигна до брега на острова с душата в зъбите си. Но сам свали Биляна в чуна и я настани удобно там с последната капчица сила, която бе останала в него. Чунът потегли, но и през шума на разплисканата вода се чуваше хрипливото дишане на монаха, който събираше душата си.
— Ти много се умори, отче — продума тихо Биляна. — Бог ще те награди за всичко.
Отец Емилиян нищо не отговори.
Тук, на открито, се виждаше цялото небе, озарено от трептящия зрак на звездите. Планините наоколо, бреговете на езерото, също и гористият остров се сливаха в нощната тъмнина и се издигаха като черна стена, която обграждаше езерото от всички страни. А то се виждаше доста надалеко в мрака и чезнеше нататък необятно като небето, което се бе отразило в него с безбройните си светила. Никой от людете в чуна вече не продумваше; тежеше над тях тишината на дълбоката нощ. Малката лодка се носеше някое време на юг, после свърна към отсрещния бряг. Мина доста време, ала нощта като че ли нямаше край.
Най-сетне чунът се удари в брега и спря тъкмо там, където беше нужно. Наблизу отеднаж изникнаха сенки, чу се и пръхтене на добиче. На самия бряг на езерото чакаше селяк с две магарета. Селякът свали
