калпака, си в тъмнината:
— Добро утро, отче…
— Утро ли е вече?
— Погледни хе там Денницата. Ама още е далеко до утро.
Пренесоха на брега жените, детето, двата вързопа. Чунът изчезна някъде по водата в тъмното. Разприказва се отново сляпата леля, надалеко се чуваше сърдитият й писклив глас. Заплака и малкият Давид. Двамата мъже побързаха да настанят жените на магаретата, отец Емилиян подаде на Биляна детето, сложи провесените й нозе на въжени стремена. Селякът подкара двете добичета.
Новият ден настигна пътниците някъде по стръмнините и долищата на южните разклонения на Баба планина. Те пътуваха през целия ден, като избягваха селищата и стражевите кули по кръстопътищата. Навлязоха в една хълмиста местност и вече наближаваха подножията на Вич, когато привечер стигнаха до едно село, сякаш нарочно скрито между два гористи рида.
Още същата вечер отец Емилиян и селякът с двете магарета се върнаха назад към Преспа. Биляна Маркова остана с детето си и със сляпата в новото си жилище. През тия първи часове тя изпита голяма скръб за своята самотна къща на острова и дори пожела да се върне пак там, да се спусне, да настигне своите щастливи спътници, които се връщаха нататък. Нозете й не се помръдваха, не можеха и да се помръднат.
Селото беше от триесетина дървени хижи, накацали по склоновете на двата рида и ниско долу, дето шумеше малка планинска река. Гъсти дъбови и букови гори стигаха до самите врати на селските къщи, а към долния край на селото, дето двата рида се разтваряха по-широко, бяха разхвърляни безредно малки ниви и ливади, които селяците бяха успели да разчистят между горските дънери и коренища надолу край реката. Селото беше свободно — така го бе избрал отец Ецилиян, да не се навъртат в него господари и боляри, но по-хубавите ниви и ливади, както и голяма част от горите бяха пак господарски; простряла се бе господарската ръка и тук, макар болярската твърдина да беше далеко, на половин, ден път.
Отец Емилиян бе избрал за Биляна и по-сгодна хижа. Тя беше на горния край на селото и нямаше много хора в нея, както по другите хижи. Живееха в нея двама по-застарели вече люде с двете си неомъжени щерки. Имаха и син, но той беше всйник. Стопанинът беше пъргав и разговорлив човек, обичаше и да се пошегува. Той не каза нищо на двете жени, които се настаниха в хижата му, а попита за малкото:
— Мсмче ли е или девойче?
— Мсмче — отговори Биляна.
— Е, слана богу — почеса се по тила селякът. — Ще бъдем поне двама мъже сега между пет жени.
Единият край на хижата беше преграден с поодялани набързо дървета и беше като отделна стая, при все че не се затваряше с врата. В тази отделна стая се настани Биляна с детето и със сляпата, но те бяха пак заедно със стопаните. В стаята имаше прозорче, прорязано в дървената стена и със свински мехур, за да влиза светлина през него, другата част на хижата пък се осветляваше през един отвор на покрива, тъкмо над огнището, което беше в средата на неголямото помещение. Като влязоха новите люде в хижата, стопаните й току-що се бяха прибрали от работа из гората. Започнало бе да тъмнее, а в хижата беше вече и тъмно. По-младата от щерките раздуха огъня в огнището, запалиха и борина. Като не можеше да отиде сама при стопанина, Биляна го повика:
— Ела, ела по-близу. Как да те викам? Името ти…
Селякът се изправи пред нея с весели очи, с усмивка под провесените му, прошарени мустаки. Току зад него застана и жена му, без да я викат, ококори любопитни очи иззад рамото му. Той улови с цяла шепа широката си брада, подсмръкна:
— Бабчор ме викат мене, Бабчор. Кръстен съм Младен, за да не остарявам. А ти ме викай, както искаш. Те — мръдна той към жена си с глава, — жената ме вика Бабчор, Бабчорище.
По-нататък, край огнището, бяха застанали двете дъщери на стопанина. По-голямата — едра, кокалеста, над двайсетгодишна мома със сипаничаво лице, гледаше насам с недобър поглед и не пропущаше нищо, което се вършеше и говореше. По-малката беше също едра, но стройна, хубава мома и гледаше Биляна с радостно любопитство.
Биляна извади отнякъде две сребърни пари и ги подаде на селяка:
— Ето, стопанино, тия пенези за тебе, ще ни храниш за тях един месец, както сте говорили с отца Емилияна.
Младен Бабчор взе в шепата си двете пари, побутна ги с възлестия показалец на другата ръка, обърна ги да ги разгледа още по-добре. Той никога не беше виждал такива пенези и не знаеше каква беше тяхната стойност, но си мислеше, че е голяма. Като насити любопитството си, той обърна своите весели очи към Биляна:
— Ще те храня, как не… И тебе, и бабата, и… Така говорихме с отеца.
И той пак върна поглед върху парите. После затвори здраво шепата си и се заоглежда, огледа и себе си, не знаеше къде да прибере парите, къде да ги скрие. Най-сетне ги мушна някъде дълбоко в пазвата си. Жена му излезе иззад него, гонейки с поглед всяко негово движение. Той я побутна с лакът:
— Дай на людете да вечерят. Път са били днес. Я вие — махна той към щерките си. — Слагайте и ние да вечеряме.
Трите жени сякаш не го и чуха — всяка знаеше и без него работата си. Той седна край огъня и започна да развързва опинците си, които, пробити и изпокъсани, едвам личаха, че са опинци. Затоплен и разнежен от двете сребърни парички в пазвата, той се опита да поразговори гостите:
— Ти нямай грижа тука, в моята хижа. Имам аз и брашно, и свини, и медовина… Откакто царят ни освободи от ангария и за нас има по един сладък залък. С бабата тука и с тия две млади магарици… работим. В гората работим, свинете гледаме, там, край реката, две нивици орем и сеем. Имам си и една кравичка. Знайш ли — приподигна се той към Биляна, — ние тука сме си от свободните. Цялото село. Господарското си е господарско, но си имаме и наше. Господарите са по-далеко от нас. Преди идваха по- често, за ангарията. Сега само царят ни бърка под кошулята. Дай за царя, дай за царщината. И сина ми взеха. Взе го Самуил Мокри. Не знам жив ли е синът ми…
По-малката щерка занесе на двете жени в отделната стаичка голяма дървена паница с мляко, две дървени лъжици и два комата клисав хляб от просо и ръж. Тя сложи храната на пода с радостно лице, но изеднаж се заоглежда, лицето й придоби скръбен израз като че ли едва сега виждаше, че едната от гостенките беше саката, а другата — сляпа.
— Ти само да ни помогнеш малко… — насърчи я Биляна и сама се опита да се поизправи.
Девойката се разбърза с големите си силни ръце, помогна на Биляна да се подпре до стената, помогна и на сляпата, да седне, после се отпусна на колена до нея и започна да я храни. Сестра й подвикна сърдито откъм огнището:
— Хайде… и ние сядаме. Няма да те чакаме.
Младата девойка не се и помръдна, докато не нахрани сляпата жена, та дори посегна да обърше с ръка хлътналата й брада, по която бе потекло мляко. Като се върна при своите, да се храни и тя, едва-що бе седнала на подвитата си нога, заплака мъничкият син на Биляна. Девойката пак скочи, подаде го на майка му:
— И то иска да вечеря.
По-старата й сестра цяла се изкриви насам с широкото си грозно лице, надупчено от шарка. Тя искаше пак да се скара на по-младата, но баща й я блъсна с лакът в ребрата:
— Кучка. Въртиш се накъде да залаеш. Захапи си опашката, да ти мине!
Момата бързо се извърна към него, блъсна ръката му и изръмжа нещо неразбрано.
— Иди, иди и ти да се храниш — продума тихо Биляна на по-младата девойка.
— Ти не я слушай Въла — приведе се към нея девойката и додаде полугласно: — Тя е бясна.
— А ти как се казваш? — попита Биляна, за да я поласкае някак, да й окаже внимание.
— Малина — засмя се цяла девойката, сякаш името й да изглежда още по-хубаво.
Неочаквано в хижата влезе един млад момък, като да израсна от земята, цял в кожи, с дълга гега в ръце. Веднага след него влязоха и две рунтави кучета с вирнати опашки, с увиснали червени езици, развъртяха се из цялото помещение, дръзки, силни, подушиха тук, подушиха там, а едното, се свря тъкмо срещу отделната стаичка, дето беше Биляна, и глухо изръмжа, показа белите си зъби на непознатите люде.
