Малина се спусна към него:
— Ош! Чиба! — обърна се и към овчаря: — Дръж си псетата!
Той стоеше още там, където се бе спрял при влизането си в хижата. Беше много млад и само под носа му и край ушите му се тъмнееше гъсто покарал мъх, но бе израсъл едър и още по-едър изглеждаше с коженото си облекло. Подпрял се с две ръце на гегата си, разкрачен, той гледаше Биляна като омагьосан през вратата на стаята й. Привлякла го бе нейната хубост, чистата бледност на лицето й — той не беше виждал такава жена и не можеше да откъсне погледа си от нея. Скочи по-голямата щерка на Бабчор, дръпна гегата от ръцете на овчаря и се спусна към Биляна с лице, пламнало от ярост:
— Що го гледаш, кривло! Той не знае, че си с пребити нозе… Юда си ти, магесница проклета!
После тя се втурна и прогони от хижата кучетата на младия овчар, нахвърли се и върху него. Той едва-що бе понечил да свали край огъня овчарската си кожена торба, тя го заблъска с две ръце към вратата:
— Иди си! Иди си…
Като го изтласка вън, Въла хвърли и гегата му след него. Върна се задъхана, с отворена уста, мръсната й коса беше цяла разчдрлена, та падаше пр лицето й. Хвърли се в един ъгъл и започна да вие от мъка и ярост.
Стана Младен Бабчор, приближи се към Биляна, опита се да се пошегува:
— Бои се да не й го вземеш. Той е хапльо, а тя го улови в гората, иска да се омъжи за него. Че каквато е хубавица…
Въла зави още по-силно.
Не след много домакините и по-малката им щерка се изтъркаляха около огнището, а Въла остана там, в ъгъла. Преди да си легне, по-малката хвърли някаква дрипава покривка върху нея. Въла попрестана да вие и ту подсмърчаше шумно, ту нещо мърмореше, докато затихна. Някое време Биляна чуваше и гъгнивия глас на стопанката, която, види се, говореше нещо на мъжа си. Най-сетне Бабчор сърдито пробуботи, та Биляна ясно дочу някои негови думи:
— Малко ли са два сребърника? Кой ще ти ги даде… една паница мляко…
— Скоро след това той гръмко захърка. Заспаха, изглежда, и другите; спеше и сляпата, спеше и мъничкият Давид Мокри — майка му дочуваше близу до себе си равномерното му дишане. Огънят в огнището загасваше, пълзеше към него черен мрак от всички ъгли на селската къща. Току зад дървената стена час по час се дочуваше глухо грухтене или някоя свиня стръвно триеше мръсната си кожа о самата стена; тихо, едвам чуто пропяваше там в съня си някоя кокошка:
— Кррр-къ-къъъъ…
— Хрът-хрът-хрът — чешаха се в съня си людете край огнището.
Така започна новият живот на Биляна Маркова.
Само тя не спеше още в тая селска хижа. Преголяма мъка тежеше на сърцето й, ала не биваше да я показва, не биваше да я приема дори и сама пред себе си. Така трябваше да бъде всичко и тя нито се учуди, нито се уплаши, нито пък се противеше за каквото и да е. Всичко й беше познато в тоя селски дом; тя бе яла и по-черен, по-клисав хляб; спала бе също на гол пръстен под като тия две моми; покривала се бе с дрипи; спала бе в една дупка с кравите, с кокошките, със свинете… Само това й се струваше сега, че се бе събудила от хубав сън, който не се забравя. Сънят бе преминал и оставаше само тая колиба, тая мъка в сърцето.
Оставаше детето й до нея. Неговото тихо, бързо, топло дишане в тъмнината беше жива връзка с отминалите дни. Тя не би могла да отдели от себе си отминалия живот, да го извади от мислите си, да го забрави. И навсякъде в тоя живот беше Самуил — той беше като светлия ден, като дневната светлина по небето, по цялата земя.
Някъде наблизу оглушително изкукурига петел. После пак. Чу се петльова песен и по-далеко, после още по-далеко. Затрептя, зазвуча глухата нощна тишина — пееха първи петли по селото.
Глава VII
Самуил Мокри се настани в своето воденско жилище заедно със сина и с племенника си. През тия дни двете момчета го виждаха рядко и набързо. Те бяха оставени сами на себе си. Весел и забавен беше животът им във Воден. Тоя град напоследък бе удвоил жителите си поради многото войска в него и сега беше най-оживеното селище в цялата държава.
Иван-Владислав и тая сутрин се събуди по-рано от своя братовчед. Той живо се приподигна на леглото си и погледна през прозореца насреща. Небето беше облачно от край до край, златният кръст на близката църква светеше меко, без блясък в здрачното утро; дървесата, които се виждаха оттук, стърчаха неподвижни с разредената вече и повехнала шума, сякаш бяха наметнати с овехтели, дрипави покривала. Дали няма да вали днес? Синът Аронов се отпусна на гръб върху възглавниците и се огледа с досада по стаята.
На другата страна на широката стая беше леглото на Гаврил-Радомир. Сега той беше преметнал покривката презглава и спеше дълбоко; никакъв шум не се дочуваше откъм леглото му. Изпод долния край на покривката се подаваше само единият му крак, разголен до коляното; беше едър, силен крак с права, широка кост, с развит, жилест прасец, с необикновено голямо стъпало. Младата лъскава кожа беше тъмнозлатиста — още не беше изчезнал летният загар по нея, придобит по бреговете на Охридското езеро. Иван-Владислав гледаше с омраза тоя едър гол крак. През лятото братовчедът му го бе водил много пъти, едва ли не всеки ден на езерото, учил го бе да плува, да лови риба. Ароновият син искаше да се научи да плува, да стои дълго под водата, да лови риба, но през цялото време чувствуваше надмощието на братовчеда си и това го озлобяваше. Те стояха голи един до друг и Ароновият син виждаше, чувствуваше с болка колко дребно и хилаво дори беше неговото тяло редом с красивото, могъщо тяло на братовчеда му. Гаврил-Радомир беше винаги весел и бодър, винаги готов да се пребори по пясъка или ла се хвърли във водата по най-дълбоките места, беше неуморим с греблата в ръце, ловеше риба щастливо и с голяма леснина, пък и той самият беше като риба в бистрата езерна вода. Иван-Владислав неохотно събличаше дрехите си пред него и цял трепереше от студ, ако се случеше да излязат на езерото по-рано сутрин или на залез; той се боеше и от водата, колкото и да прикриваше страха си, гнусеше се да пипне студеното, лигаво рибе тяло, а когато се случеше да се докосне до него жаба, сърцето му замираше от непреодолим страх и отвращение. Той прикриваше умело тия свои страхове и слабости, но сърцето му се изпълваше със злоба и ненавист към по-щастливия братовчед. И като криеше хитро своята слабост, в същото време гледаше да се покаже там, дето беше силен, гледаше да наложи на братовчеда си своята сила, да го подчини, да го води. Това правеше иай-вече за себе си, да чувствува сам своята сила и надмощие, докато простолушпият Самуилов син не винаги схващаше тия негови скрити домогвания.
Живият ум на Иван-Владислав работеше непрекъснато. Той искаше да знае всичко и знаеше много повече, отколкото беше възможно и редно за неговата възраст. Ходеше между людете даже и там, където не беше място за него, подслушваше разговорите им и сам влизаше в разговор, питаше и разпитваше; търсеше и се срещаше с по-забележителни люде, четеше разни писания, учеше все повече ромейски, пожела да научи езика на старите елини, също и на латинците, ала в Охрид и в цялото българско царство нямаше много писания на тия езици, нямаше и много учители или люде, които пишеха на тях и ги говореха. Тая жажда за повече знания беше жажда на ума му, но беше и жажда за по-голяма сила, за предимство над другите, беше преголямо честолюбие и надменност, презрение към другите. Иван-Владислав знаеше цената на тая душевна сила в него, обичаше да я показва и не пропущаше случай да не я използува. Той изпитваше голяма радост, когато успяваше да стъпи върху другия, да му се надсмее. Злорадство имаше в сърцето му и склонност към злото. С такова сърце, с такъв ум, с такава душа се бе откъснал той от утробата на своята майка Варвара Аронова.
Иван-Владислав се радваше много, че бе дошъл в непознат и многолюден град. Той караше братовчеда си да скитат по цял ден из Воден и не можеше да се насити на новите си срещи тук, на всички нови нещз, които можеше да види. Гаврил-Радомир трудно се задържаше по-дълго на едно и също място и това даваше възможност на Ивана-Владислава да го води по своя воля, като даваше вид, че води не той, а Самуиловият син. Те ходеха и двамата с мечове, с леки ризници под връхните дрехи, с кожени шлемове и без наметки, за да им бъде по-леко. Гаврил-Радомир носеше знаци на хилядник, а Иван-Владислав не носеше никакви знаци,
