— Вържете го! — повели Рун.
Иван-Владислав видя всичко докрай иззад своя ъгъл. А когато стражите подкараха братовчеда му, той се спусна към градската средищна стъгда; трябваше да занесе по-скоро вест на другата, на по-силната страна. Сега ще се намеси и чичо му. Той, великият войвода Самуил Мокри, ще узнае весели неща за своя син.
Владислав знаеше, че през последните дни чичо му беше повече в царския дворец, и се затича нататък на своите тънки нозе, подхванал късия си меч. Царската стража го спря пред вратите на двореца, той попита:
— Тук ли е великият войвода Самуил Мокри? — И бързо добави: — Аз съм негов племенник, трябва да му съобщя нещо много важно.
Десетникът на стражата го изгледа от глава до пети; виждаше се, че момчето беше от благородните. Той каза колебливо:
— Те сега всички боляри са с царя. Няма да те пуснат при тях.
— Ти ме пусни само да вляза в двореца.
— Влизай.
Спряха го и в самия дворец. Владислав и тук повтори същите думи, на края гласът му потрепера като на плач:
— Синът на великкй войвода е в голяма опасност…
Накараха го да седне, да почака в преддверието. Той седна с натъжено лице, а в сърцето му беше още по-весело. Играта продължаваше ето и в самия царски дворец. Той не промени тъжния израз на лицето си и в същото време се оглеждаше на всички страни с голямо любопитство. По широкото преддверие се разхождаше с безшумни стъпки някакъв началник. Пред една голяма двукрила врата в дъното стояха на стража двама войници с щитове и дълги копия, мълчаливи и неподвижни, като да бяха от камък. Час по час през други врати от двете страни на преддверието влизаха и излизаха други люде във воинско облекло или писци в монашески раса. Иззад голямата врата в дъното се дочуваха гласове — там беше царят с болярите. В още теслите момчешки гърди на Ароновия син се надигна някакво ново чувство на презрителна гордост.
От два дни в ниската и мрачна тронна зала във воденския царски дворец се съвещаваха и решаваха великите боляри с кавхана и царя, стщо и първите воински началници на царството. Предния ден всеки бе говорил спокойно и бе казал що мисли по важните работи на царството, ала тая сутрин още със започването на съвещанието започнаха и препирни. То се виждаше още предния ден, а сега се видя още по-ясно, че кавханът и повечето от болярите и военачалниците бяхи на една страна, докато Самуил Мокри и други някои от болярите и войводите като Ивац, Никулица, Кракра и Симеон Илица, който бе дошъл чак от Великия Преслав, бяха на друга страна. Царят седеше на своя дървен трон на горния край на залата и нищо не говореше; виждаше се само, че страдаше много от това несъгласие между първите люде на царството.
За пръв път от редица години Самуил Мокри срещаше такава съпротива от страна на болярството, та и от страна на царя, макар и само с мълчанието му. Противниците на великия войвода сега говореха с неговия език и оттам идваше голямата им смелост, но имаше и нещо друго: откакто бе излязъл пред всички в царството, Самуил много пъти бе показвал, че поставя закона и правото по-високо от себе си, та страхът от него намаля сред людете. Той би бил по-страшен, ако би вършил всичко по своя воля и не би почитал толкова много закона и правото на другите.
Като откри предния ден съвета, царят, както беше ред, даде думата най-напред на кавхана, но кавханът отстъпи реда си на великия войвода, както ставаше винаги. Самуил Мокри каза, че е дошъл час да се дигне поход срещу Византия, и обясни защо беше нужен на царството такъв поход. Тъкмо от тия негови обяснения вапочнаха и споровете. Пръв след великия войвода заговори кавханът.
— Далеч е от мене всяка мисъл — започна той със спокоен и дори малко угодлив глас — да се противя на нашия славен велик войвода и да му преча. Но той беше кратък в своето слово и мене не ми е много ясно защо трябва тъкмо сега да дигаме поход срещу Византия. Нека след нас се изкажат и всички, които са тук, за да не остане нищо неясно и неразбрано.
Кавханът говори дълго, но не каза нищо повече, а само изля поток от думи, за да направи по-приемливо своето несъгласие. Самуил усети, че кавханът имаше н скрити свои мисли. Говориха и други от велможите, пак тъй с много думи, но не за да направят мислите си по-ясни, а се виждаше, че всички взимаха страната на кавхана. Самуил Мокри забеляза и това, че те се насърчаваха един от друг, а станаха да говорят и такива, които преди само бяха дигали посоха си, за да кажат „да“ на всяка негова дума. И все пак първият ден на царския съвет мина спокойно. Великият войвода задържаше в паметта си всичко, що беше достойно за отговор, и то не беше много. Остана да се продължи работата на другия ден и най-вече, за да се чуе отговорът на великия войвода.
Днес царският съвет започна и завърши по-иначе. И сега, по знак на царя, започна пръв кавханът. Той не наруши с нищо нужната почтителност към великия войвода, но в словото му звучеше твърдост и смелост:
— Тая нощ очи не съм затворил. Премислих не един път и не два пъти всяка дума, която се каза вчера тук. Не и не, велики боляри и първи мъже на царството! Не е време и час за поход срещу ромеите, нито към която и да е друга посока. Ние имаме нужда само от спокойни дни и нека се молим на всевишния да бъдат те много за нашето царство. Походи правихме, върнахме си наша земя, взехме и земя, която никога преди не е била към нашето царство. Това ни стига. Мислих аз и затова, което чухме и знаем за Византия. Да, бунтове има там и размирици. Дай, боже, да продължат още много. Докато гори огън на главата на втория Василий, нам ще ни бъде добре, ние ще живеем спокойно. Ако влезем в ромейското царство, бунтовете там ще спрат и василевсът ще се обърне срещу нас. Преди година време ние го поразихме, но не поразихме силата на ромеите и защо сега да я обръщаме пак срещу себе си? Не и не, велики боляри и войводи, нам не ни е нужен поход към ромейската империя и може походът ни да се превърне в голяма беда за нас.
Това каза кавханът и го повтори със същата смелост. Ред беше след него да говори великият войвода на царството, но Самуил Мокри рече от мястото си и без да се обръща към никого:
— Нека говорят всички тук, които искат да говорят. Аз ще говоря последен.
Не говориха мнозина след кавхана и най-многословен между тях беше Димитри Полемарх, но той беше някак и на двете страни. Като млъкна и последният от тия, които се бяха решили да дигнат глас, Самуил Мокри стана от мястото си и излезе на средата на залата. Изгледа той всички, обърна се и към царя, сетне тръсна глава наназад, както правеше винаги, когато е решил да не отстъпва. С това гневно движение започна и словото си, макар иначе да започна изтихо и като на шега:
— Тая нощ вие не сте спали добре. Лоши сънища сте сънували… Като говоря за поход срещу ромейското царство — повиши той глас, — то не е от мене и заради мене. Тоя поход е за царството ни. Нужно е да се сложи здрава основа и здрава ограда на царството ни и тъкмо сега е време. Ще вземем всички градове и земи на юг между двете морета до Коринт. Ще вземем и Драч с неговата област. Ще вземем и Солун, та да легне царството ни по брега на Бялото море. Ще съберем много народ, много градове и земи в границите на царството ни, много народ и всякакви богатства. Дето има повече народ и повече земя, там има и повече богатства. Искам аз българското царство да бъде силно и богато, людете му да бъдат сити и богати. — Той млъкна за малко; сам виждаше, че не беше казал всичко, че не беше изяснил докрай мислите си. И продължи: — Ходя между всякакви люде и всякакъв народ. Виждам с очите си, че тия, които имат залък хляб и щип сол, са малко, а още по-малко са тия, които имат нещо повече от хляб и сол. Много повече и безброй са тия наши люде, които нямат ни хляб достатъчно, ни сол и дрипите им не могат да покрият месата им. Трябва да помислим и за тях. Ние тук сме двайсет души, а те са безброй. Ние тук имаме всичко, а те нямат нищо. Ние трябва да мислим и за тях, защото те с множеството си са нашата най-голяма сила, когато държат рало и мотика в ръцете си или когато държат меч. Ще кажа и това, че между тях ведно с бедността има и правда. Между тях има повече правда, отколкото между нас, които имаме всичко и в гордостта си не се боим и от бога. — Самуил забеляза, че велможите в залата се гневяха или все по-малко разбираха думите му. Тогава той пристъпи по-близу до тях и местейки втренчения си поглед от човек на човек, продължи: — Искам да ме разберете, за да има между нас съгласие и сговор. Защото иначе или аз трябва да легна под нозете ви, или вие трябва да легнете под нозете ми. — По залата се разнесе тих шум, болярите се раздвижиха неспокойно по местата си, някои се приведоха един към друг да си шушукат и
