— Ами нели великият съвет… после и болярството — се опита царят да се противи. — Не бива да излизаме срещу великия съвет, цялото болярство може да се обърне против нас.
— Болярството — повлече глас великият войвода, поклати отрицателно глава и продължи: — То не е на мястото си. Бог ми е свидетел — готов бях да послушам и да се подчиня на великия съвет, ако той говореше и решаваше за царството, но великите боляри говорят и решават само за себе си, макар сметките им да са погрешни. Аз, царство ти, няма да слушам вече никого. И тебе няма да слушам, ако отидеш с болярите. Събрана е вече много войска и чака.
Тоя ден българският цар издаде грамота за поход към пределите на ромейското царство и с нея постави пред всички войводи пак великия войвода Самуила Мокри. Грамотата бе разпратена до областните войводи, наизлязоха и царски глашатаи по улиците на Воден да я четат и разгласяват сред народа.
Настана голямо оживление сред войската, тревожна възбуда обхвана всички войници. И понеже бяха събрани толкова много все млади мъже, вече отдавна откъснати от домашните си грижи, общата възбуда скоро се, превърна в Шумна, лекомислена веселост. Появиха се из града и пияни войници много повече, отколкото можеха да се видят и преди това всеки ден. По дворищата се разтичаха жени и деца, зачуха се и плачове. Забелязваше се, че всеки от мъжете се стремеше да бъде като другите, да говори и да вика като другите, да се задява с другарите си, да показва юначество, да дига юнашки тежките пръстени чаши с вино и медовина по градските кръчми. Жените бяха по-искрени с кудкудяканията си по дворищата, със своите страхове и скърби, със сълзите си.
От Воден, дето беше и царят, и патриархът, и великият войвода, и всички велики боляри, се разнасяха по цялото царство тия гласове и шумове като бързите кръгове по трепналата повърхност на дълбок вир, в който е хвърлен камък. Запрепускаха конници от град на град, от крепост на крепост, от кула на кула и сега, към края на месец груден5, когато през студените вече нощи калта по пътищата подмръзваше, тропотът на конските копита отекваше, надалеко. Надалеко се чуваше и глухият, но пронизващ вой на бойните рогове, резкият стон на медните бойни тръби, острият писък на дървените и костени свирки, тежкият, отмерен бумтеж на тъпаните и тарамбуките, а през всички тия тревожни и властни звуци се разнасяха сякаш от град на град, от кула на кула, та и от двор на двор юнашки провиквания ведно с тъжните стенания на изоставени жени. После като че ли разнеслите се и до най-отдалечените краища на царството кръгове започнаха по-бързо да се връщат към неговото средище. Или като малки поточета, които бързат по планинските стръмнини към долините, където се сливат и потичат в пълноводни реки — от всяко село, от всяка твърдина и град тръгваха дружини млади мъже, по двама и трима, по десет и по сто души, събираха се на цели полкове и вървяха всички накъм средището на царството, където и преди това бе събрана войска. Жените, старците и децата изпращаха със сълзи и вайкания войнишките дружини надалеко по пътищата, после се връщаха мълчаливи през запустелите есенни поля в затихналите села и градове…
Войската се стичаше към Обител, към Сетина, към Воден. Два големи полка от по три хиляди души пехота и конница остана в Средец за всякакви непредвидени нужди, докато всички други полкове слязоха на юг и се събраха по тия места към четиридесет хиляди въоръжени мъже. Още не беше излязъл нито един войник извън границите на царството, но прогласеният поход бе започнал. Късно беше за всякаква съпротива и, все пак намериха се неколцина от по-смелите боляри, които се опитаха в този последен час да се противопоставят, макар и не открито. Явиха се те не пред царя, който нееднаж ги бе изоставял, а пред Самуила Мокри, във воденския му дом. Те бяха трима души и като се изправиха пред великия войвода, сбутаха се близу един до друг от уплаха. Заговори Витан Босота от Суково с такава решителност, която показваше повече страх, отколкото храбро сърце:
— Ти, славни и велики войводо, вече за нищо не ни питаш, но ние искаме да ти бъдем полезни със съветите си.
— Това не е истина — прекъсна го Самуил. — До вчера се събирах с вас във великия съвет, слушах ви що говорите и сам говорих. Когато се говори и съветва за доброто на царството ни, аз винаги съм готов да послушам.
— Затова сме и дошли — продължи Босота с още по-голяма смелост. — Е, всичко е добро, което би захванал, ще вървим срещу ромеите, но ние мислим и съветваме още да се почака и не за друго, а защото сме вече пред самата зима. Ти се готвиш за поход в чужда земя с голяма войска, а иде лошо време, студове ще те срещнат и бури, снегове и ледове.
Самуил не му даде да говори повече:
— Е, добре, добре. Вие и тримата сте от великия съвет, на поход няма да ви поведа, идете, седнете край огнищата си и не се грижете за нищо. Грижа за войската ще имат войводите й. Ще ви кажа и това: тежко на тая войска, която се бои от студ и от жега. А иначе зимата е добро време за война и битки. Със здраве, велики боляри. И кажете комуто трябва да се каже: който застане на пътя ми, ще го прегазя без жал и милост.
Той ги остави сами в стаята. Те се спогледаха и нито един не се реши да продума — бояха се да не би тук и стените да имат уши.
Рано в деня на свети Спиридон чудотворец камбаните и клепалата на всички воденски църкви забиха тържествено. Тоя ден мина като най-голям празник — станаха шумни веселби, много песни се изпяха, цял ден и до късно през нощта се свири на гайди и гъдулки, блъскаха се тъпани, изпи се цяло море от медовина и вино, каквото по тия места имаше в преголямо изобилие. Общата веселба беше още по-буйна и затова, че в нея имаше и много скръб, много страхове, много скрити и нескрйти сълзи.
Преди още да се раздени на другата сутрин, южната градска порта бе широко разтворена и потече през нея войска. При все че тръгваха толкова много люде, голяма врява и викот не се чуваше, а мнозина от войниците, като минаваха по спуснатия мост над рова, взимаха оръжието в лявата си ръка и мълчаливо се кръстеха. По разни странични пътища и пътеки прииждаха и излизаха на пътя за Верея6 и други полкове. Сега стана за всички ясно накъде бе тръгнала тая многобройна войска. Още през лятото, докато Самуил Мокри ходи по Средец и Разметаница, за да се справи с предателството на родния си брат, ромейски отреди използуваха тоя сгоден случай за вътрешно смущение в България и присъединиха отново към империята градовете Верея и Сервия, а също и голяма част от Тесалия и целия Епир. Сега българската войска отиваше да върне пак към България тия градове и земи, които бяха населени и с много български славяни.
На един широк завой на пътя за Верея бяха застанали цар Роман, Самуил Мокри и други от по-първите войводи и боляри, всички на коне. Спрели се бяха тук и чакаха да мине пред очите им цялата войска, пък и войската, тръгвайки на такъв поход, да види царя и другите свои най-големи началници. Зад дружината на царя и болярите стояха знаменосците, веднага след тях, в две редици — осмина свирачи на рогове и медни тръби. Зад знаменосците и свирачите стоеше една по-голяма дружина също конници — оръженосци и телопазители. Царят седеше на коня си някак несигурно, с дълго, тежко червено наметало, с позлатен боен шлем, прихлупен и голям за главата му. По бледото му кьосаво лице беше изписана потиснатост, той често се обръщаше към Самуила и му говореше бързо, загрижено. Великият войвода стоеше близу до него, на половин стъпка по-назад, както беше редно. Самуил Мокри беше с железен шлем, с броня, с дълъг меч; раменниците, лакътниците и коленниците стърчаха високо, той изглеждаше по-едър и по-строен в това облекло, цяло от бохемско желязо; по шлема и по меча проблясваха златни украси, които бяха и знаци за сана му на велик войвода. Когато царят му заговорваше, той се обръщаше бързо към него и му отговаряше накъсо — не искаше да откъсва поглед от войнишките редици, които вече минаваха по пътя.
— Дали са яли тая сутрин? — попита царят. — Не е добре да тръгват гладни на такъв път.
— Ядоха добре — отговори Самуил.
Малко по-късно царят пак попита:
— Днес през целия ли ден ще пътуват?
— Ще пътуват до Верея.
— Колко има дотам?
— Осем поприща.7
Царят се загледа в него озадачен; той, види се, не разбра добре думите на великия войвода, но не се реши да го попита повторно. След един миг попита друго:
— Ами на границата? Няма ли да се опитат да ни спрат?
