— Казано е: няма ангария. Но той и сега може да те накара, насила да те накара, а ти не смееш да му се опреш, да се оплачеш. Боляринът е всякога по-силен от тебе.
— В наше село не е тъй. Като иска боляринът, от старейшината иска, от него моли.
— Ето, виждаш ли: от тебе може, от цялото село не може.
— Като е целият народ на една страна и царят нищо не може да му стори. Народът и от царя е по- голям.
Самуил Мокри: се извърна от-високото седло и потърси с очи войниците, които водиха тоя разговор. Войнишките редици се бяха разбъркали и той видя цяла една войнишка дружина. Млъкнали бяха всички наоколо, чуваше се само шумът от стъпките им, подрънкването на оръжието. В тая войнишка маса той не можеше да познае кой какво бе говорил. Към него бяха обърнати много очи — уплашени, любопитни, насмешливи, строги, мрачни, злобни, но и други, които бяха широко отворени в очакване, пълни с някаква надежда. Великият войвода знаеше, че всички думи, които бе чул, бяха отправени към него. Той нищо не отговори и не беше нужно. Показа с погледа си, че бе чул всяка дума, и това беше достатъчно. Кои бяха, които говориха? Ето всички тия войници, всички тия живи очи. В паметта на великия войвода останаха думите им и тия също, които бе чул малко преди това.
Самуил Мокри побърза да се отдалечи. Пред погледа му изедиаж се замярка жалкият, разплакан образ на царя, добрите му очи. Войниците не познаваха истинския образ на царя — той беше далеч от тях. Но той беше царят и царството, те се оплакваха от него и бяха против него. С него беше боляринът, войводата, попът, съдията, побирчията и те всички бяха царството. Всички в един образ. Войниците се оплакваха от него и пак на него, бояха се от него, не му вярваха и го мразеха. А те не бяха ли в царството повече, отколкото царят, тоя слабодушен цар, повече, отколкото боляринът-грабител, повече от лицемерния божи служител, от несправедливия съдия, от хищния побирчия? Те бяха самото царство и хлябът му, и кръвта му, и силата му, но не знаеха това и отделяха царството от себе си, поставяха го срещу себе си.
Ето тук беше нужна повече светлина, повече яснота и правда. Народът беше против царството, а това ще рече против себе си, със сляпа омраза и недоверие. Самуил пак поотпусна повода, извърна се пак да погледа войнишките редици. Те вървяха, вървяха напред, но не ги водеше царството им, а страхът им от царството и някакви неясни надежди.
Към средата на мрачния декемврийски ден, след няколко къси почивки, българската войска бе преминала старата граница с ромеите и беше тъкмо между Воден и Верея. Самуил Мокри, който яздеше вече начело на войската, нареди пак да свирят за спиране и почивка. Войниците наизлязоха и сега по поляните от двете страни на пътя, а на самия друм останаха обозните коли и бойните уреди. Отново настана шумно оживление сред уморените войници. Дотук не бяха срещнали нито един ромейски войник, походът им беше едно продължително пътуване и повелята за нова почивка ги развеселяваше. Ала скоро веселата войнишка глъчка се превърна в общ ропот. Нова повеля се разгласи от полк на полк, от дружина на дружина: и тая обедна почивка не ще бъде много дълга, войниците да не се разхвърлят и разпиляват и всеки войник ще яде от торбата си — храна за обед няма да се раздава. Негодуваха войниците, надаваха сърдити викове и не се бояха, че ще ги чуят началниците им:
— Изпотрепахме се! Бързай, бързай и едва седнеш да си починеш… Лесно им е на началниците — всички са на коне!
— Ами защо от торбите? Нека сложат котлите, да сръбнем топла чорбица… Гледай ти чудо!
— Добре започва тая работа още от първия ден. Какво ли ще бъде по-нататък… Само мъки за народа?
Великият войвода нареди също да не се палят огньове, да не се разпъват шатри. Той нареди да сложат обеда на първите началници на една открита поляна и самият подви колена на пожълтялата трева. Хранеше се мълчаливо, с най-просто ядене, както всички. Сетне поиска кратуна с вода и жадно пи. Обърса с опакото на ръката мустаките си, поглади раздвоената си брада и не дочака да довършат обеда другите по-първи началници, с които бе седнал. Стана бързи, оправи меча, както бе свикнал от много години, без да мисли за това. Той не подкани сътрапезниците си да побързат, нито взе да обяснява защо бе дал такава повеля за обедната почивка. Нека всеки началник сам си обясни, което е нужно. И само това каза, сякаш да продължи започнат вече разговор:
— Отдавна не е воювал тоя народ; години наред при цар Петра, десетки години. Забравил е да воюва и му е по-трудно всяко нещо.
Той тръгна между войниците, както бяха насядали по поляните наоколо на по-големи и по-малки купчини, или по един, по двама тия, които не искаха да разделят торбите си с другите. Тъкмо минаваше край една войнишка купчина, и чу разговор:
— Ами обед време е сега… Да се поотпуснеш малко…
— Къде сме се затичали! Тука вече не е наше, а ние сме се затичали като слепи срещу ромея.
— Виж нозете ми… Отекли.
Самуил не ги дочака да довършат. „Те виждат това, което е пред очите — мислеше си великият войвода. — Торбата, отеклите нозе… И началниците им така и войводите им. Нека се научат да виждат по- далеко! Ние сме на чужда земя. Вървим към чужда твърдина. Ти нямаш време да почиваш и да се бавиш. Не давай време па врага! Нозете болят, костите болят, но почивката идва след работата, която трябва да свършиш, а не преди пея…“
Като ходеше тъй, Самуил Мокри се поспираше тук и там, за да продължи почивката, но попоглеждаше и небето, сякаш да проследи бързия ход на времето. На една поляна той съгледа отдалеко сина си. Младият хилядник бе легнал на тревата с разперени ръце, разкрачен, придръпнал шлема над очите си. Току до него седяха другите началници от полка му, довършили вече обеда. Те наскачаха да посрещнат великия войвода. Не се помръдна само Радомир.
— Спи ли? — попита Самуил.
— Спи… Спи. Търкулна се и…
За един къс миг погледът на великия войвода пробягна по младото и едро тяло, проблеснал от бащинска обич и гордост; младият момък беше все тъй хубав, цял отпуснат в сладкия си сън на тревата. Самуил го побутна с крак:
— Ставай! Какъв е тоя сън сега, на пладне!
Радомир се изправи и бутна шлема си назад все още сънен; по детски мило и непохватно беше движението на едрата му ръка. Той дигна към баща си големи, кръгли очи, после скочи и се изправи пред него с две педи по-висок, с виновна усмивка на широкото, поруменяло лице. Самуил го гледаше строго, Радомир престана да се усмихва, нацупи устни, набъбнали от млада кръв. Великият войвода погледна пак небето, озърна се наоколо и сякаш забрави младия хилядник.
— Кажи да свирят за поход! — рече той и обърна гръб на сина си.
Гъстата, безкрайна войнишка върволица отново излезе на друма и потегли напред дружина след дружина, полк след полк. Времето странно се бе спотаило, както и всичко по небето и земята. Не се забелязваше ни ветрец да подухне, ни птица да прелети. Небето беше облачно от край до край, тъмносиво, равно и голо като стена. Поляните край пътя бяха пусти, вляво се разтваряше широка и празна равнина, далече вдясно се тъмнееха височините на Дурла планина. Сред така смълчаната нустош в простора се движеше само многолюдната войнишка върволица, някак чужда и самотна въпреки всички шумове и звуци, които вървяха с нея и в нея. Въздухът беше влажен и лепнеше хладен по лицата на войниците. Бавно, неусетно започна да тъмнее наоколо, като че ли самият въздух ставаше по-тъмен, хоризонтът бързо се приближаваше. Заваля гъст, ситен дъжд с тих, еднозвучен шум.
Самуил Мокри яздеше и сега начело на войската. Той придръпна сивата си вълнена наметка и в своята постоянна грижа, пак се извърна да погледне дългите редици след него. Умълчали се бяха войниците, рядко ще се чуе глас или по-оживен говор, В здрача на навъсения декемврийски ден мътно проблясваха мокри железни шлемове и брони, широките острия на копня. А не много далеко напред небето бе легнало ничком върху потъмнялата земя и нищо не се виждаше нататък. Далече бяха стените на Верея, не се виждаше наблизу и никакво друго човешко селище. Великият войвода дигна ръка и ядно изрече:
— По-бързо напред, по-бързо!
Заповтаряха след него други гласове като многократно ехо все по-далеко и по-тихо накъм края на войнишкия строй:
— По-бързо… По-бързо…
