нататък, а селяците не се уморяваха, още по-яростно лаеха кучетата им. Тогава Рун се изправи на коня с дигнат юмрук срещу цялото село:
— Ще дойда аз пак! Чакайте ме…
Той шибна коня и го подкара вън от селото, след него и людете му. Сега народът се втурна от всички улици, струпа се по стъгдата, тръгна след трите коня:
— Отстъпник! У-ууу…
Рун взе отца Емилияна от колибата му до църквата и го въведе в самата църква. Единият от людете на Рун затвори църковната врата и остана с тях, другият пък, остана да пази вън с меча си. Монахът не се противеше, знаеше какво го чака. Имаше там, в единия ъгъл, няколко едри камъни, останали още от строежа на църквата. Рун накара монаха да премести два от тях към средата на църквата, да ги сложи един срещу друг. Тежди бяха камъните и още по-тежки за слабите ръце на минаха, та се наведе да му помогне и самият Рун.
— Градим ние с тебе, чернокапецо — каза богомилът, — градим престола на правдата… — Той погледна монаха, изкриви устни в някаква усмивка, опита се да се пошегува: — На моята правда, не на твоята.
Отец Емилиян нито забеляза, че той искаше да му се присмива, и отговори:
— Божията правда е само една.
Богомилът се улови за думите му и забрави шегите си:
— Да. Божията правда! Но ти виждаш бога с други очи и твоят бог не е истинският. Ти и всички като тебе, чернокапци и черни души, лъжливи божи служители, служители на лъжлив бог.
— Не богохулствувай — отвърна отец Емилиян с равен, леден глас.
Рун продължи:
— Твоят бог е облечен в злато и коприна, с венец от злато и безценни камъни, а моят бог, истинският, е гол и бос. Погледни как си нашарил тия свои идоли! — посочи той с рязко движение иконостаса насреща и после, като в изстъпление, разярен от собствените си думи, се спусна и дръпна с двете ръце дървения кръст, който бе прикрепен над входа на олтара, счупи го на коляното си, хвърли го в нозете на монаха: — Ето на какво се кланяш ти! Това шарено дърво е твоят бог!
Отец Емилиян цял се разтрепера, наведе се неочаквано бързо и с трескави движения на дългите си сухи ръце събра частите на счупения кръст, притисна ги на гърдите си, отворил широко срещу богомила очи и ноздри, задъхан от възмущение:
— Ти… изчадие адово, ти, богуненавистни човече, как посмея да посегнеш върху светия кръст! Небесен огън ще те изгори… Ти се носиш като зъл дух низ цялото царство и людете се боят от тебе, както от сатаната. Знам аз… От тебе се отричат и твоите богомили, проклети да са, а ти да си трижди проклет! Знам те аз, навред се носи нечистата ти слава и ето виждам те с очите си живо въплъщение на дявола…
Рун се загледа в него, като да се уплаши премного от думите му, обърса с опакото на ръката овлажнялото си чело и отговори, за да се оправдае:
— Аз служа на царството…
— Вие всички сте против царството и против царя.
— Когато царството е справедливо, ние сме за царството и за справедливия цар също.
— Ти опаса меч и проля много кръв. А не сте ли вие против меча, против всяко кръвопролитие и насилие?
Рун отново надигна рязък глас, замахна гневно с ръка:
— Грях е да проливаш невинна и чиста кръв! Ако аз те попитам сега, ще ми кажеш ли истината без насилие? Не благославя ли вашият патриарх от престола си меча на царя?
— Казано е: има меч духовен и меч железен в защита на правдата.
Те говореха за една и съща правда, както и сами вярваха, че няма две правди и две истини за бога и за делата му. Разделяше ги човешката слепота и немощ, между тях беше двуострото оръжие на непросветения човешки разум и на лъжливото човешко слово, което може да служи с еднаква сила на правдата и на истината, но и на кривдата, и на всяка заблуда човешка. Те вярваха в една и съща правда, но омразата между тях беше по-голяма от любовта им към правдата. Има слова благозвучни, бляскави, слова за всяка човешка самоизмама и те ги намираха един срещу друг. Най-сетне Рун, който чувствуваше своето надмощие, посочи единия камък на пода и заповяда на монаха:
— Седни и отговаряй, без да те насилвам. Кажи къде скри жената!
Отец Емилиян не се помръдна и отговори:
— Ти вече искаш да ме насилиш. Ти искаш отговор, който аз не искам да ти дам. И не ме питай повече.
Тогава богомилът протегна ръка наназад, там, където бе застанал помощникът му, и рече злобно, показвайки белите си криви зъби:
— Аз няма да говоря повече и ще чакам ти сам да заговориш. И ще заговориш!
— Самуил Мокри ли те изпрати при мене… — попива тихо монахът.
Рун нищо не му отговори, а замахна пак към помощника си, който бързо се приближи с въже в ръцете. Те и двамата се нахвърлиха върху монаха, вързаха здраво ръцете му и нозете му, накараха го да седне на единия камък. Рун седна на другия и така се намести, така се загърна с топлата си наметка, сякаш и не мислеше вече да става. После кимна към помощника си: почакай! Помощникът извади остра мечица, която тихо и късо иззвънтя, сложи я на пода между себе си и вързания монах. След това извади една торбичка, сложи и нея до мечицата, развърза я — види се, че беше пълна със ситна сол. Той побутна монаха с коляно:
— Хайде, не виждаш ли що те чака? Отговаряй какво те питат.
Отец Емилиян седеше на камъка с наведени очи, но сега като че ли отеднаж забеляза що ставаше около него. Той погледна голата мечица и торбичката на пода, сетне дигна очи към иконостаса насреща и дълго не откъсна погледа си от иконата на Богородица.
Рун отново кимна на помощника. Помощникът ритна падналата наблизу мека монашеска калимявка, посегна бързо и дръпна с двете си ръце надолу расото и подрасника на монаха. Връзката, с която беше вързан подрасникът под брадата на монаха, се скъса, разголи се мършаво и жълто тялото му — хлътналите гърди, гърбът с изпъкнал ръб на възлестия гръбнак, ръцете ниско под лактите. Почакаха те и двамата — Рун и помощникът му, а отец Емилиян не се помръдваше. Рун отново даде знак.
Помощникът попридръпна нетърпеливо, без нужда, тесните ръкави на грубата си мешинена дреха — единия, после другия, и проскимтя от нечовешка радост:
— Сега ще те стопля, отче свети…
Той взе мечицата от пода и започна да изрязва широка лента от кожата на монаха, от рамото му надолу по ръката. Отец Емилиян изохка и се дръпна.
— Не мърдай! Пречиш ми… — закрещя мъчителят. — Крилца ще ти направя ангелски…
Рун улови гневно с косматата си ръка косата на монаха и вече не я пусна. Мъчението продължи Мъчителят одра подобна лента и от другото рамо на отец Емилиян.
По жълтото тяло течеше и лепнеше кръв. Затворил очи, с лице побеляло като хартия, с полуотворена уста, сякаш въздух не му стигаше, монахът се поклащаше напред-назад, хванат за косата, вързан, и с това несвястно искаше да облекчи непоносимите болки. Мъчителят се засмя с глас:
— Ей сега ще проговориш, хе-хе…
Той взе с кървавата си ръка шепа сол от торбичката и бързо я налепи върху едната рана, сетне върху другата. Отец Емилиян нададе силен вик.
— Говори! — кресна мъчителят. Цял ще те одера и ще те сложа в сол.
Той го бодна с мечицата по гърба, но монахът нищо не усети, цялото му тяло гореше в една болка от лютата сол по раните му. Сърцето му биеше много бързо, ала вече премаляваше и като че ли бързаше да избие последните си удари. Още колко време трябваше да продължи страшната мъка?… Отец Емилиян отвори очи. Той лежеше върху каменната настилка на пода с глава дръпната назад, както го държеше Рун за косата. През прозорчетата проникваше светлината на ведрия есенен ден и му се видя чудна тази тъй ярка сега светлина, сякаш никога преди не бе виждал слънчев блясък в църквата. През нея виждаше сега той ниския църковен иконостас и всички икони по него, ала това бяха самите небесни обитатели — божият син с кървавите рани на ръцете и нозете, както са били заковани на кръста, до него беше апостол Петър с потъмняло, строго лице, още по-нататък стоеше, отворил благи очи, любимият Исусов ученик апостол Йоан…
