На другата страна, до самите царски двери, тук толкова тесни и бедни, сияеше с неземната си хубост божията майка — със златната нимба, която сам бе сложил около главата й. По-нататък, дигнал в дясната си ръка огнен меч, стоеше мъжествен и страшен Архангел Михаил, душевадецът… Къде се намираше отец Емилиян в тая необикновена светлина и пред тая редица от най-светите божи угодници, пред самия божи син и неговата блажена майка?… На земята ли беше още той, или беше вече на небето след пъклените мъки под ножа на губителя?
Продраният глас на мъчителя идеше някъде отдалеко и монахът, който се виждаше на колена пред божията майка, скръбно се учудваше на тоя груб, зъл глас, толкова чужд, неуместен в лъчезарната небесна светлина пред очите му. Той не можеше да откъсне очи от образа на Богородица. Никога преди не беше я виждал толкова светла и хубава, цялата в небесно сияние — косата й, която се подаваше изпод синьото покривало и златната нимба наоколо, големите й очи, кожата на лицето й, на мъничките й ръце, бледи и чисти, с ноктенцата, с всяка гънчица по тях, както бе обхванала в скута си малкия Исус. Тя го гледаше с живи очи — отец Емилиян виждаше блясъка на живата влага в тях; розови и топли бяха устните й, той сякаш усещаше и тая топлина като лъч, който, проникваше до самото му сърце. И цялата болка, в която изгаряше неговото омаломощено тяло, се събра там, в сърцето му. Сега това не беше вече люта болка от острия нож на мъчителя, а беше огън, който изгаряше сърцето му, но в него и от него се раждаше възторжена радост. Болката не намаляваше, силен вик напираше в гърдите му, но това беше вик на тържествуваща радост. Той виждаше Богородица, макар с такава мъка в сърцето, виждаше я пред очите си жива, с всичката й небесна хубост, а го гледаше и тя, към него бяха насочени очите й, живи и прекрасни, пълни с милост.
Видя той по-нататък как се отдели от иконата майката божия, като да излезе от някаква врата, пристъпи към него с детето си в ръце. И не беше тя, Богородица, толкова близу, а идеше към него Биляна с детето си, изправила се отново на здрави нозе. Болезнена радост изгаряше сърцето на монаха и той припадна.
Рун пусна косата му. Той гледаше грозното лице на монаха с голяма омраза, пръстите на дясната му ръка потрепваха — богомилът едвам се въздържаше да не грабне мечицата, както беше оставена на пода, и да я забие в сърцето му. Това беше сега най-голямото желание да Рун, но не беше получил такава повеля от Самуила и бързо мушна ръката си в колана, с който беше препасан, като че ли се боеше от собствената си ръка. Той блъсна ядно с нога немощното тяло на монаха:
— Самият сатана е в него…
Нощем беше студено в селската хижа и сляпата жена започна да кашля. След няколко дена кашлицата й поутихна, тя кашляше едва-едва, но гърдите й започнаха да свирят като нощен ветрец в кумина. Биляна се опита да я полекува, поиска билки от стопанката, от Бабчорица, ала старата й леля беше като унесена, колкото пиеше от сварените целебни треви, толкова и мокреше ризата си с тях. Една нощ тя съвсем затихна; затихнаха свирките в гърдите й, та Биляна по това позна, че старата бе умряла.
Хижата се изпълни с жени, надойдоха бабите и тетките от цялото село, взеха мъртвата старица, приготвиха я за погребение и я сложиха да лежи оттатък, недалеко от огнището, с ръце скръстени на хлътналите й старчески гърди. Да почака, докато мъжете изкопаят гроба й в селските гробища. Някоя от жените спомена за поп и те всички, както бяха събрани около умрялата, започнаха да се карат.
— Не й е нужен поп! — рече една сърдито. — Той право при сатаната ще я изпрати.
— Тя е християнска душа! — нахвърлиха се срещу нея други. — Не е като тебе поганка. Ама ето няма поп да й попее…
Караха се жените през цялото време от двете страни на мъртвата; едни се кръстеха и се кланяха на изток, а други не се кръстеха и мърмореха изтихо „Отче наш“. Само донякъде и отделни думи — не знаеха докрай молитвата. Но те всички имаха една обща и най-голяма грижа: да не би мъртвата да остане сама или, пази боже, да не я прескочи котка. Мъртвата нямаше да остане сама при толкова жени в хижата и вън в малкия двор, ала жените все за това приказваха и се тревожеха. Не можеше и котка да я прескочи, че бяха прогонили котката от къщи и все се озъртаха и дебнеха да не би да се върне. Ако я прескочи котка, мъртвата ще стане вампир и нощем ще ходи по къщите, ще мъчи цялото село! Затова и побързаха да я дигнат, щом дойдоха мъжете да съобщях, че гробът й е готов…
На Биляна нямаше вече кой да й говори за нейния войник и в това беше цялата й скръб по умрялата леля. Старата жена беше тежко бреме за нея и едно гърло по-вече, но тя постоянно споменаваше нейния войник. Сляпата усети промяната в живота им и беше в непрестанна тревога. Около себе си чуваше чужди гласове, чувствуваше се между чужди люде, на чуждо място и все току питаше оше от първия ден:
— Къде е войникът ти?
Тревогата й нарастваше и тя повтаряше:
— Няма ли да дойде твоят войник? Тука ли ще ни остави? Още ли не е свършила войната?
Биляна й отговаряше и това бяха единствените й разговори за Самуил. Сега тя нямаше с кого да говори за своя войник, за своя болярин. Опитваше се да говори с детето си, но не получаваше отговор.
— Нани, сине, да пораснеш голям, татко ти ще ти се радва. — Или: — Не плачи, сине, татко ще се кара. — Или — Маминият хубавец! Татко ще ти се радва, като те види такъв хубав…
Мъничкото не можеше да й отговори. А тя, безумната, чакаше отговор — толкова голяма беше жаждата й да говори с някого за Самуила. Не би се наситила никога.
Всичките й мисли бяха за него. Дори когато мислеше за детето си, за болните си нозе, за самотата си, за своето бягство от острова, и тия й мисли бяха все за него. Готвеше се да му остави детето като най-скъп дар, макар да знаеше, че той не обичаше много техния мъничък син. Тя мислеше непрестанно за хромите си нозе и се залъгваше, че може би един ден ще оздравее. И пак за него — да се изправи отново на нозете си и да го посрещне в тяхната къща на острова, както някога. Тя не знаеше къде е Самуил, но мислите й летяха подир него, търсеха го и го намираха, както тя би желала да го види или както го виждаше в грижите си за него, в страховете си, в своята обич.
Като измина точно един месец, откакто беше в хижата на Младен Бабчор, тя повика стопанина и му рече:
— Броя аз ден по ден и станаха трийсет дни, откакто съм тук. Но моята тетка умря, бог да я прости. Отсега нататък ти ще храниш един човек наместо двама, ще храниш само мене, а пак ли ще трябва да ти давам по два сребърника за един месец?
Дочу думите й стопанката, която слухтеше наблизу, и веднага дотича. Сега тя не се криеше зад гърба на мъжа си, ами го побутна с лакът и заговори вместо него:
— Пак ще даваш толкова. Тетка ти умря, а ти ако щеш, доведи си други двама, ние пак ще ги храним за тия пари. Знаеш ли — омекна изеднаж гласът й, засмя се тя с голямата си уста, очите й пак се кокореха все тъй алчни: — Знаеш ли, ние сега ще ти даваме повече храна!
Биляна Маркова поглеждаше нея, но по-често поглеждаше стопанина, от него очакваше отговор. Младен Бабчор въртеше сивите си хитри очи, не знаеше къде да ги спре и оставяше да говори жена му. Когато тя свърши, той заклати глава и сякаш да зарадва още повече Биляна, повтори думите на жена си:
— Да, да! Ще ти даваме повече храна, повече ще те храним. — И добави той, лукавецът, като набръчка цялото си лице в престорена усмивка, сякаш и сам се радваше на своята досетливост: — Ами… скоро ще почне да яде и момчето ти!
Помисли Биляна, но нямаше какво да измиели и подаде на стопанина пак две сребърни парици. Посегна да ги грабне стопанката, но Бабчор я блъсна с такава сила, че тя залитна и едвам се задържа на нозете си. И оттам, отдалеко, проплака:
— Ами нели аз те храня… Аз ти меся хляб, аз доя млякото, аз…
Биляна Маркова имаше още дванайсет сребърника; това беше цялото й богатство. Имаше и две огърлици, също и един пръстен, но те й бяха дар от Самуила и тя нито помисли за тях сега, когато се поуплаши за своето бъдеще. Какво ще прави, когато се свършат парите й? Да можеше да върши някаква работа… Можеше да плете мрежи, но тук нямаше рибари. Можеше да преде, да… но стопаните сами вършеха домашните си работи.
Променяха се спрямо нея и людете в къщата. Тя даваше пари, но те виждаха, че е безпомощна, беззащитна. Доведе я някакъв калугер и вече не се вести, не дойде да я види нито еднаж. Бяха помислили,
