Глухо отекна оттам, откъм долния край на гъстите редици многогласен ропот, ала стъпките затропотиха по-бързо, сгъсти се и тропотът на конските копита, заскърцаха по-остро дървените колела на тежките бойни уреди. Самуил искаше да стигне до чуждия град преди да се стъмни. Той не даде и нова почивка, макар да бе преминало вече ново поприще. Приближи се Ивац, който беше по-лют от него, приближи се да му припомни:
— Да бяхме се поспрели малко…
Великият войвода не се обърна и да го погледне:
— Нощта ще ни свари насред полето. Пръст пред очи не ще можем да видим.
Като виждаха началниците как бързаше конят на великия войвода, все току повтаряха един след друг по цялата редица накъм далечния й край:
— По-бързо…
Само дъждът продължаваше да вали равномерно и като че ли шумеше на едно и също място.
Самуил Мокри не можа да изпревари нощта. ВоЙниците преплитаха нозе по разкаляния друм с всички сили, почивките им бяха все по-къси, ала нощният мраз ги изпревари. Тогава, за обща изненада, великият войвода заповяда да запалят факли. И войниците продължиха своя път в тъмнината, водени от мъждивата светлина на запалените борини, които пушеха и съскаха в дъжда. По цялата дължина на войнишкия строй се надигаха гневни викове и проклятия, но нямаше кой да ги чуе и не след много време позатихнаха. Нямаше полза да се вика и проклина в тъмнината, а и никой не би се решил да изостане от другарите си. Конят на великия войвода продължаваше да шляпа в калта, покорни вървяха и войниците след него, като слепи в тъмната нощ. Самуил Мокри знаеше, че сега градът беше близу. И така го обгради той — в нощната тъмнина, в дъжда, със запалени борини, които често гаснеха, а войниците ги палеха отново и отново.
Едва когато чуждият град бе хванат от всички страни и българската войска се разположи на нощен стан под шатри и навеси, още повече на открито край многобройни огньове, Самуил Мокри каза на началниците, които се бяха събрали в шатъра му, за да разсее мрака и от погледите им:
— Така е по-добре. Не може да се нощува сред полето, толкова близу до вража твърдина. Сега ние държим врага в ръцете си.
Дъждът, ситен и студен, не престана през цялата нощ. Преуморената войска се спотаи и затихна. Мяркаха се само нощните стражи, които ту се появяваха в светлината на някой от огньовете, ту пак изчезваха в тъмнината и оставаше след тях само шумът на бавните им стъпки.
Ще се мерне и някой от конниците, който отива да погледне дали кончето му е изяло зобта си, дали дъждът не е измокрил чула му. Приспивно шумеше студеният нощен дъжд по войнишките шатри и навеси, сърдито съскаше в пушъка на огньовете. Стените на обсадения град едва-едва се белееха в тъмнината, високи, неми.
Глава IX
Яков Рун пътуваше с кон за Преспа, но не бързаше да стигне в Самуиловата твърдина сред водата. Следваха го пак двама от най-близките му помощници също на коне. Не бързаше той — не го притегляше към Преспа нито някакъв опасен враг, нито някаква заплетена тайна. Не бързаше Рун — нямаше да се изплъзне от ръцете му нечестивият калугер от Преспа. И с друго едно чувство ходеше сега богомилът по пътищата, от село на село, от град на град. Той мислеше, че в България вече нямаше опасен враг на царството, нямаше съзаклятия и тайни кроежи. Пребродил бе не един път цялата страна, от Дръстър до Охрид и Воден, мъчил бе на огън мнозина, окачвал бе и на бесилка, слагал бе и под секира. Той вярваше, че бе прогонил чак и лошите мисли от главите на непокорните. Ходеше той сега по пътищата, по градовете и селата със скрито, но гордо самодоволство. Като едър, силен пес, който пази двора зорко и не поклаща опашка дори на стопанина си.
С такова чувство тръгна Рун и от Обител. И времето тук беше по-спокойно — тихо, под високо, ведро небе. Той пусна коня да върви свободно по кривулиците край шумната река Драговор към стръмнините на Пелистер и Баба планина. Там някъде пътят изеднаж хлътна в дълбок дол; на едно доста голямо разстояние близу от двете му страни се издигаха стръмни брегове, обраснали с гъсти, оголени вече храсталаци. Рун яздеше заслушан разсеяно в празния разговор на двамата мъже след него. Стигнали бяха вече докъм средата на дола, когато внезапно се изсипа около тях дъжд от камъни и два удариха богомила в гърба. Чуха се викове:
— У-у! Поганец!…
В гнева си Рун не усети как се намери на високия бряг и видя, че през старата дъбова гора, която започваше оттук, бягаха селяни, мъже и жени. Той се спусна подире им, последваха го и другарите му. Селяните се отдалечаваха по-бързо между дървесата, но Рун не ги изпущаше от погледа си и се мъчеше да се провира между дебелите дънери, през оголените коренища. Селяните бягаха накъм близкото село Братин дол, натам се насочиха и тримата конници.
Когато богомилът наближи селото, нападателите бяха изчезнали до един. Рун се втурна нататък, тичаха след него и другарите му. По тесните, криви селски улички прелитаха само изплашени кокошки с оглушително крякане, спуснаха се подир трите коня с бесен лай зли кучета, наскачали от всички дворища. Тъкмо насред малката селска стъгда конниците налетяха на двама старци, които не бяха успели да се скрият, а може би не бяха и усетили що ставаше по селото им. Рун дигна бича си:
— Стойте! Къде се изпокриха тия злодеи!
Старците се обърнаха към него, поклащайки се, и не бяха много уплашени. Те и двамата го огледаха мълчаливо, огледаха и другарите му, сетне попитаха един през друг:
— Какви злодеи? А ти кой си? — И като продължаваха да го оглеждат със старческите си очи, взеха да го съдят: — Господар, а? Бича си дигаш срещу нас… Свали го. Тука, в нашето село, в Братин дол, не ще минат господарските ти прищевки.
Рун свали ръката си. Лицето му побеля, но злият блясък в тъмните му очи стана по-остър.
— Не съм аз господар — продума той хрипливо, през зъби. После се сепна и продължи като напук някому с изяснен глас: — Аз съм царски служител. Пазя царството от злодеи. А село Братин дол аз го знам и от по- рано.
Изкриви към него единият от старците набръчкан врат и рече:
— Не ще е много добър тоз, който те е пратил да пазиш царството му, както те виждам.
Отправи към него упорит поглед и другият старец, с мижави, кръвясали очички, каза му и той строги думи:
— Говориха тия дни людете по село за някакъв си наш отстъпник, който станал царски слуга и по-зъл от самия сатана… Да не би да си ти, човече!
Тъмен облак падна пред очите на Рун. Нахвърли се с бича върху двамата старци и ги би, ту единия, ту другия, с голяма ярост, та и конят му се уплаши, усети дълбоко в ребрата си острията на железните стремена.
— Отстъпник ли… Ето, ето! Отстъпник… — викаше той и от устата му изскачаше слюнка, потече и по брадата му като от същински бяс.
Разнесоха се викове от всички страни на селската стъгда:
— Отстъпник, отстъпник! У-ууу! Поганец! Царски ратай! Царско куче…
Затупотиха и камъни, търкулнаха се в нозете на трите коня. Рун се огледа като пиян, сега с лице зачервена до кръв и плувнало в пот. По няколкото улички, които излизаха от стъгдата, бе се струпал народ — мъже, жени, надвесили се бяха люде и по околните огради и плетища, всички махаха с ръце, викаха, хвърляха камъни; по дворищата там наоколо и по стъгдата се бяха събрали селските кучета и лаеха, виеха като по диви вълци. Рун се спусна нататък — от улица в улица, от един плет на друг; тичаха подир него и двамата му помощници, биеха с бичовете си, налитаха да газят с конете, а той повече от тях двамата. Селяците се втурваха да бягат с рев и писък, разпиляваха се на разни страни, изпокриваха се, когато пък тримата царски люде се затичваха на друга страна, селяните, та и кучетата им преди тях, пак се струпваха по изходите на улиците, по плетищата и оградите:
— У-у! Поганец! Отстъпник! Кучета бесни…
Умориха се Рун и другарите му, ръцете им премаляха, умориха се и конете им да тичат ту насам, ту
