— Не могат да ни спрат.
Цар Роман жалеше войската си, а с други очи я гледаше Самуил Мокри.
Войската тръгваше на поход стремително, ала без голямо въодушевение. Тласкаше я напред царската повеля, присъщото войнишко самочувствие, мисълта за плячка и по-свободен, по-безгрижен живот, както и любопитство към далечната, чужда страна, особено у по-младите войници. Но в страха пред неизвестността гаснеше всяко въодушевение и възбуда дори у по-лекомислените. Самуил Мокри всичко забелязваше и не се тревожеше, че войниците тръгваха някак угрижени.
Тревожеше се повече той, че не бяха по-добре облечени и по-добре въоръжени. Забеляза, това и царят със своето милостиво сърце.
— Виждам, — зашушука той приведен към ухото на Самуила, — повечето са обути с опинци, нямат си войнишки обуща. Мнозина са в селските си дрехи. За всеки войник трябва да има железен шлем, ризница и здрави обуща, иначе как…
Самуил долови в думите на царя укор или може би това беше прикритата съпротива на цар Роман срещу войната, която започваше. Великият войвода изви към него строги очи:
— Ще се облекат и обуят по-добре при ромеите. Ще намерят там и добро оръжие. — Той се поколеба дали да изкаже докрай своята мисъл и току се обърна лице срещу лице към царя: — Болярите лошо ги обуват и обличат, лошо ги въоръжават, а самият народ е много беден. Старите наши язви, царство ти, не можахме да ги излекуваме.
Очите на царя заиграха уплашено. Самуил пак се загледа във войската. Лицето му, под широкия сенник на шлема, придоби още по-строг израз. Той следеше едва ли не всеки войник, а в същото време се бореше с мислите си: „… Сега са малцина тия като Михаил Кукул и едва ли ще се намери болярин, който да дигне ръка, но… ще ти забави войниците, ще ти изпрати и по-малко войници. Ще ги изпрати в селските им дрипи или ще ги облече колкото за лице, че са войници. Ще намали и храната. А от селянина все гледа да открадне и да скрие, все гледа да го изпрати по някаква своя работа, макар сега с молби и с лъжливи обещания. Но ако се върна от войната един ден, ако се върна с добра сполука… не ще бъде вече тъй! Не ще бъде!“
Далеко преди пладне отмина и последната дружина войници, както обозът и свободният добитък, отминаха и всички бойни уреди, но те бяха малко. Великият войвода обърна коня срещу царя, сложи ръка на гърдите си, леко се поклони, без да сваля от него своя напрегнат поглед:
— Сбогом, твое царство.
Цар Роман се опита да се приближи, после протегна ръце отдалеко, по-бузите му потекоха сълзи:
— Сбогом, сбогом, светли и велики войводо! Бог да те закриля…
Самуил Мокри се поклони още по-дълбоко с ръка на гърдите си, да не вижда протегнатите ръце на царя, който бе дигнал и поводите на коня — несгодна би била така една прегръдка. Раздвижиха се конете и на войводите зад тях, също и на войниците-телопазители по-нататък.
Великият войвода излезе на пътя и подкара бързо, следван от знаменосеца си. Войводите се сбогуваха един след друг с царя и също подкарваха по пътя. Припнаха след тях и четирима от свирачите, също и телопазителите на великия войвода. Погледа ги царят, докато се отдалечиха, после обърса с върха на пръстите просълзените си очи.
Самуил Мокри догони бързо войниците и все повече ги изпреварваше, за да стигне по-скоро началото на дългата им върволица. Някъде се отстраняваха да му сторят път, някъде пък той излизаше от пътя, за да продължи бързия си ход. Войниците забелязваха отдалеко войводското му знаме, чакаха го да мине край тях и го съпровождаха с погледите си по-нататък. Всеки би желал да бъде по-близу до великия войвода, да вижда знамето му, дори и тия, които бяха склонни да изрекат и скверна дума срещу него. Във всяко сърце имаше тревога и смут или тъга, или злоба, или друг някакъв порив…
Конните войнишки дружини бяха по-малко и някак врязани между пехотните полкове и дружини, вървяха и те ходом, не можеха да пробият нанапред, нито да се отбият от пътя. Конна беше и цялата охрана на войската — предна, задна и странична. Нагъсто, но проточено и равномерно тропотеха конските копита по пътя и заглушаваха врявата на конниците, подрънкването на оръжията им. По-друг беше шумът сред пешите полкове и отреди. Пешите войници вървяха с бавна, равномерна, тежка селяшка стъпка, метнали на гръб кожените си и дървени щитове, каквито бяха повечето от щитовете, провесили през рамо или на колана си лъкове, стрелници, секири, мечове и торби с храна. Размахваха също тъй равномерно и бавно присвити ръце или бършеха с опакото на ръката запотените си лица, секнеха се в шепите си, а които носеха копия — дигнали ги бяха на рамо или се подпираха на тях като владици на дългите си патерици. В шума на многобройните стъпки, на оръжията тук се чуваше по-ясно войнишката врява и говор. Ще започне един отдалеко дълга някаква приказка, прекъсвайки се час по час, за да поеме дъх в умората си, друг по-нататък ще подвикне, ще изругай, ще изохка гласно и проточено. Всеки войник говори различно, с различен глас, но те като че ли говорят за едни и същи неща и като че ли с едни и същи думи:
— То се знай, добре е да се язди на такъв дълъг път, но и за коня има големи грижи. Човек тъй, като нас си е по-слободен.
— Дай ми ти мене едно конче…
— Да имахме барем по-здрави опинци…
— Казах аз: дай, бре, още едни, като ме пращаш на война, а той: „Одери от задника си!“ Такъв е и боляринът, и главният му събирач. Гледа да вземе, а не да ти даде.
— Аз пък заклах свинята преди време. Не се ходи бос. Ако чакаш все на болярина…
Друг беше разговорът малко по-нататък:
— Жената наслага в торбата колкото имаше вкъщи. Догоре. Догоре, ама и то се свършва. Сега тука по залък на човек.
— Мене по половин торба не ми стига наеднаж, хо-хо!
— Отсега ще ни гощава ромейският цар.
— Ти гледай сам да се нагостиш. Не оставяй цар да те гощава.
— Как ли ще ни срещнат, а…
— Кои?
— Кои… тия във Верея и по-нататък. Ромеите.
— Дано да ги е по страх от нас…
Самуил Мокри дочу последните думи и се усмихна. Той често се заслушваше в разговорите на войниците, понякога и сам се намесваше в разговорите им. А те, като го видеха наблизу, или млъкваха от страх, или повишаваха глас, за да ги чуе. Когато искаха да ги чуе великият войвода, те говореха с угодлива почтителност, но и често казваха тъкмо онова, което искаха да знае и той. През време на похода редът във войската не беше строг и войниците разговаряха по-свободно й помежду си, и с началниците си. Ето, войникът върви, както му е заповядано, не спира, не изостава и защо да не си поговори, защо да не изкаже мъката си? Великият войвода яздеше край самия път по една изгоряла от есенните слани поляна и чу от край до край следния разговор:
— Като е казано, и на война ще вървиш. Царска воля и повеля.
— Ще вървиш, защо да не вървиш, ама да видиш и ти къде е ползата.
— Може така да е наредено от бога: да няма полза за тебе, а само за царя и за болярина.
— Тъй е било по-рано с ангарията. Ти работиш за болярина и за царя, за манастира. За тебе няма никаква полза. Тъй е и във войната.
— На война отиват и боляри.
— Отиват и боляри, но те все под шатри спят. На кон яздят. Не са ни гладни, ни жадни. Ти пак и огън ще им запалиш, и вода ще им донесеш. На война, ама за тях е по-друго.
— А ти какво искаш. И за тебе ли като за болярина?
— Не казвам и за мене! Но ти, като ме пращаш на война, обуй ме, напълни торбата ми, остави да има и за децата ми. Ела да видиш после как се воюва!
— Ангария сега няма.
— Има!
— Няма!
— Няма, но нели си беден и си все в нужда! И като отидеш да се помолиш у болярина, той иска после да му работиш и двойно ще му го върнеш.
