свят…
Отец Емилиян изникна сякаш от земята; приближи се безшумно и се спря на десетина стъпки. Самуил се загледа в него, като да беше някакво внезапно появило се привидение в черното си расо.
— Ела по-близу — рече великият войвода строго, разгневен на своята слабост, на слабостта на зрението си, което го бе измамило да вижда привидения.
Монахът пристъпи още няколко крачки:
— Видях те и сам идвам при тебе.
— Къде е тя? — попита Самуил със затихнал глас; той предусещаше отговора на монаха, четеше го по суовия, решителен израз на сухото му и още повече побледняло лице. Великият войвода бързо добави:
— Ти знаеш.
— Знам.
— Къде е, къде е отишла?
— Върна се там, откъдето бе дошла — отговори монахът с равен глас, като да започваше проповед.
— Ти ще ми кажеш къде е.
— Няма да ти кажа. Такава е нейната воля.
— А моята воля?
— Аз зачитам повече волята на слабия — отговори отец Емилиян и сякаш още преди това беше готова на езика му всяка негова дума. — Зачитам повече волята на слабия, който се нуждае от моята подкрепа.
— Ти ли й помогна да замине?
— Помогнах й. Как би могла сама… С детето, със сляпата. Всичко стана по нейно желание и така ще бъде по-добре и за нея, и за тебе.
— За моето и за нейното добро ще мисля аз, а не ти. Кажи ми къде е.
— Няма да ти кажа. И не ме питай. Това, което направи тя, е най-добро за нея.
— Ти заставаш между мене и нея… — Самуил пристъпи, втренчил в него застрашителен поглед: — Не се изпречвай на пътя ми!
Монахът нито се помръдна и рече със същия равен глас:
— Аз изпълних християнския си дълг към нея. Господ бог е на моя страна и ти няма да ме уплашиш с никаква човешка сила и насилие.
Самуил го погледа мълчаливо някое време, строгостта в погледа му омекна и заговори той някак вразумително:
— Ти казваш по нейна воля… Това не може да бъде. Тя никога не е била против мене със своята воля, никога не е искала да се отдалечи от мене. Аз също … Сега ти — повиши отново глас великият войвода, — ти искаш да я отделиш от мене. Ти, не тя, ти в името… на бога.
— Да, в името на бога — подзе думите му отец Емилиян. — Тя пожела от обич към тебе да се отстрани от пътя ти и аз й помогнах. Аз и сам й казах: махни се от пътя му, ти ще му пречиш. Отстрани се ти, преди той да те изостави.
— Ти си я подучил. Тя знае, че аз никога няма да я изоставя.
— Лъже те грехът сега, а утре сърцето ти друго ще заговори. Тя е вече жив труп, велики войводо. Сърцето ти няма да я иска повече с недъга й.
— Не говори скверни думи. Не виждаш ли, че се връщам при нея, дошъл съм да я потърся? И винаги ще бъде тъй. Нейната несрета е и моя несрета, аз я приемам и ще нося бремето й заедно с нея.
— Големи са заблудите на човешкото сърце. Ти им вярваш, докато не ги видиш по-ясно. Твоята привързаност към тая жена е такава, че ти не ще можеш да стоиш дълго при нея, щом не можеш да спиш с нея. Такава е всяка човешка и земна привързаност, с полза някаква.
Самуил протегна ръка към него, посочи го с пръст:
— А ти, виждам, говориш за своята неземна привързаност, за своята небесна любов към тая жена.
Монахът не се смути и все пак лицето му се опна, очите му припламнаха мрачно в дълбоките си дупки от голямо, мъчително напрежение. Той каза:
— Аз любя само бога и чрез него всички люде тук на земята.
— Ти не можеш да прикриеш истината с тия свои неясни думи. Човешката любов е земна, както и всичко човешко. Аз обичам тая жена и нейната близост ми е нужна, както хлябът и водата. Земна е и твоята любов към нея, защото се опитваш да ми я отнемеш и да я скриеш, да я запазиш за себе си. Кажи къде си я скрил, ако ти е мил животът! Ти искаш да ме ограбиш.
— Няма да ти кажа никога. Твоята любов е нетрайна и ще премине. Ако аз наистина любя тая жена, мога да я любя, без да я виждам и докосвам, както любя ангелите и пречистата майка божия!
— Ти, безумецо — процеди през зъби великият войвода, — ти и всички изстъплени като тебе, които сковават душата и мисълта и всичко човешко в лъжливи думи, във вериги, по-тежки от железните! Кажи ми къде си скрил като крадец тази жена или ще те предам в ръцете на друг един подобен на тебе и той ще изтръгне истината заедно с езика ти.
Монахът дигна глава с притворени очи, като да се предаваше някому в ръцете без съпротива, с безропотно примирение, както би нарекъл той своята монашеска надменност към всяка човешка слабост.
— Върви си! — махна с ръка Самуил и се извърна, за да не го вижда повече.
Глава VIII
Три дена по-късно Самуил Мокри беше пак във Воден. Най-напред попита за вести от Цариград. Не бяха се получили през тия дни. После заповяда да повикат Рун.
— В Преспа — каза той на богомила — монахът Емилиян е отвлякъл ранената жена. Искам да узнаеш къде я е скрил.
Лицето на богомила се помрачи, той помръдна устни и се виждаше, че искаше да произнесе противна дума, но Самуил продължи нетърпеливо:
— Тръгвай още днес или утре. Това е моя повеля.
Преди да излезе, богомилът все пак не се сдържа и рече:
— Това не ще да е за царството, но… толкова по-зле за калугера.
Случи се така, че тоя ден се завърнаха от Цариград и последните съгледвачи, които бе изпратил Самуил. Донесоха те известие, че в империята бе започнала междуособна война. Великият войвода повели да се разгласи тая вест между войската и по цялото царство. Още същия ден той прати да помолят от негово име царя да го приеме и отиде в двореца, преди да получи царския отговор. Като съобщиха на царя, че великият войвода вече чака пред вратата му, цар Роман не скри уплахата си и побърза сам да го въведе в своите стаи.
— Аз току-що изпратих да ти съобщят… за тебе е винаги отворена вратата на моя дом, светли велики войводо… — говореше царят с изтънелия си хриплив глас и се озърташе като чужд в собствените си стаи.
Самуил го гледаше с едва-едва присвити очи и търпеливо го дочака да седне. Седна и той срещу него. Царят дигна питащи, покорни очи, но бързо измести колебливия си поглед. Великият войвода започна:
— Ти вече знаеш, царство ти, за последните известия от Цариград. — Царят мългчаливо кимна и той продължи: — Ти също знаеш що мисля аз за царските ни работи. Сега всичко ми е още по-ясно: трябва да победим и да съкрушим Василия и царството му. Иначе той ще ни победи и съкруши. Ние не бива да чакаме. С тия свои вътрешни безредия ромейското царство сега е в голяма слабост и толкова по-добре за нас. Аз няма да чакам повече и те моля, царство ти, да ми помогнеш с царската си воля и власт, за да не бъда сам и никой да не може да ми каже, че върша своеволия. Цар Роман вече и съвсем не знаеше къде да погледне от преголямо смущение. Белите му пухкави пръсти подскачаха треперливо върху широките подпорки на стола, дето бе сложил късите си немощни ръце.
— Но… ннно… — заекна той — какво мислиш да правиш ти, светли велики войводо…
— Тръгвам, твое царство — взря се в него Смуил Мокри със светлия си, напрегнат поглед. — Тръгвам с цялата войска. И те моля, царство ти, да прогласиш с царска грамота тоя поход на войската ни.
