всички попоглеждаха към царя негли да го предизвикат, но бързо и някак отчаяно отвръщаха погледи от него. Самуил Мокри не се извръщаше да погледне царя, той знаеше как изглеждаше сега смутеното царско лице. Той сложи ръка върху позлатения нагръдник на бронята си и продължи: — Нека ме съди бог, но аз говоря за доброто на всички, които говорят нашия български език, и повече за нищите, защото те се нуждаят най-много от всякаква помощ и подкрепа. Комуто е добре на тоя свят, сит е и облечен, той ще иска да не свършва тоя ден и да не се променя нищо около него. Той се тревожи и се бунтува против всяка промяна. Като вас, които се боите от тоя поход, за който ви говоря. Но аз ще поведа тия, които искат да се промени животът им към по-добро, които искат да се облекат и наситят. Вас ще ви оставя и вие ще останете сами. Като останете в нужда и слабост, вие ще видите, спокойни дни има само за силните, а не за тия, които избягват всяка опасност. Такъв е човешкият живот на земята, че всяко добро се пази с меч. Ето ще кажа още две ясни думи и най-напред за вас: ако ние не обуздаем и надвием ромейското царство, то ще ни покори и ще ни превърне в свои слуги и роби безправни. Ако вие не мислите и не искате да мислите за простия наш народ, помислете добре за себе си. За това, което можете да загубите, и за това, което можете да спечелите. Ако Василий Втори прегази царството ни, най-напред вас ще прегази и стъпчи. Към тебе, болярино, ще посегне най-напред ромеецът и не ще успееш да запазиш ти ни сана си, ни имота си, ни главата си. Ами неговият меч и сега е обърнат към нас! Ние надвихме Василия Етори миналата година, но той не поиска мир с нас, а и до днес не е признал царството ни. Опитва се да ни разделя, да разпалва вражда и междуособици сред нас — не обърна ли срещу царството ни моя нещастен брат, а ето и в Охрид паднаха главите на други изменници на царството. За да има спокойни, мирни дни за нас, добри дни за целия наш народ, българското царство трябва да стане силно царство и страшно за своите врагове. Ние няма да седим на топло край огнищата и да чакаме Василий да надвие противниците си в империята и отново да се обърне срещу нас, а наближава ден, когато и сами ще го потърсим, за да го сразим с всичките му полкове. Това е моята последна дума.
Великият войвода млъкна, поклони се на царя и се върна с бързи стъпки на мястото си. Той мислеше, че бе казал всичко и не ще може никой да му възрази, ала тъкмо след тия негови думи започнаха още по- шумни спорове в тронната зала. Наистина пак никой не се дигна открито срещу великия войвода и неговите най-верни люде, но още по-ясно болярите застанаха на страната на кавхана. Те също говореха за царство и народ, за правда и сила, но искаха мир с империята. В започналото словоборство те искаха да насочат срещу великия войвода собственото му оръжие. Той вече не отвори уста да отговори, да оспори каквото и да е. Когото цар Роман обяви съвещанието за приключело и напуена залата, веднага след него излезе и той.
В преддверието на двореца Самуил съгледа племеника си, който се запъти към него с бързата си момчешка походка. И такова беше лицето на Владислав, че великия войвода изеднаж се спря, сякаш да посрещне някакъв удар. Той попита отдалеко:
— Какво има?
Иван-Владислав се приближи мълчаливо — след Самуила бяха наизлезли и други от войводите и великите боляри. Момчето се поклони на чичо си и застана много близу до него, ала като заговори, макар и със сподавен глас, чу се наоколо всяка негова дума.
— Стражата задържа Радомира — рече то с приведена глава, като да се срамуваше от думите си. — Той сега е в тъмница. Погрижи се за него, чичо…
Владислав хвърли наоколо бърз поглед изпод вежди и забеляза, че някои от болярите се бяха заслушали в думите му.
— Защо е задържан Радомир? — попита Самуил строго. Той не искаше да скрие, че синът му е задържан, колкото и да го смути тая вест.
— Той се би на улицата, чичо.
— С кого се би? Защо?
— Той… той нападна едно момиче на улицата, дотича брат й с копие, събраха се и други люде… — занарежда Ароновият син изтихо, но пак се чу наоколо всяка негова дума.
— Стига — прекъсна го Самуил и го поведе към изхода.
Вън валеше ситен есенен дъжд, облачното небе тежеше ниско над града. Великият войвода прекоси разкаляната стъгда прзд двореца, не се и сещаше да се загърне с наметката си, чиито краища се развяваха зад него. По стъпките му подтичваше Иван-Владислав, а още по-назад бързаха двамата му почетни пазители с дълги копия в ръце, притиснали към себе си широки щитове. Следван от племенника, той влезе в къщата си на другата страна на стъгдата.
Те се затвориха насаме, Самуил захвърли наметката и застана срещу племенника си сърдит и страшен:
— Разкажи ми всичко.
Иван-Владислав заразказва с плачлив тон и не пропусна нищо, дори поприбави нещо тук и там, за да бъде разказът му по-ярък. За себе си той не спомена. Самуил го изслуша докрай и промълви с огорчение:
— Срамно.
— Но то, момичето, му се усмихна… — се опита Владислав негли да защити братовчеда си.
Самуил му посочи вратата:
— Върви си в стаята.
Владислав се отправи нататък с лице разтъжено до плач, с наведена глава и отпуснати рамена, мечът, препасан на тънкия му кръст, изглеждаше като провесена опашка.
Съкрушеният вид на Ароновия син беше лъжлива маска на неговото тържествуващо злорадство.
Съобщиха на великия войвода за Рун и той на часа го повика. Щом се показа богомилът, Самуил го изпревари:
— За сина ми ли идваш?
Рун не се изненада — вече целият град говореше за тая случка.
— Да — отговори той късо и добави: — Ти може би не знаеш всичко.
— Разкажи да чуя.
— Хванал мома на улицата. Насъбрал се народ, братът на момата, войник, с копие, също други люде, а синът ти с меча си. Започнала битка и да благодари той, че не е пролял кръв. Хванахме го с примка, не се даваше. Той самият всичко си призна. Сега е в градската тъмница.
Самуил рече:
— Не ща да чуя вече нищо за това поганство на сина ми. Предай го на съд и нека получи, което му се пада. Друго?
— Нищо.
— Върви си по работата.
Рун излезе.
Великият войвода откачи меча си от широкия металически колан и внимателно го сложи в ъгъла. После седна на широк тежък стол, сложи и двете си ръце на подпорките му, дигна лице към прозореца насреща, като че ли да погледа дъжда и облачното небе вън през мътните цветни стъкълца, през които и нищо не можеше да се види. Той сякаш се боеше да не би някой да забележа мъката му.
Досега той бе виждал Радомира като хубав и весел младеж, който бе радвал сърцето му. Сега Радомир разкриваше друг свой образ и се обръщаше против него, отдалечаваше се от него. Той нямаше още ни един косъм на лицето си, а се показваше като безсрамен женолюбец! Като чичо си Арона и дали не беше вероломен като него? Същата лоша кръв течеше може би и в неговите жили. Или може би сатаната искаше да го накаже за братоубийството, като е вселил духа на убития в сърцето на родния му син. Но Арон беше изменник и предател, той получи заслужено наказание, висшият промисъл избра него, Самуила, за оръдие на правдата. Ето и до тоя час не беше престанала да гори в него болката за позорно загиналия брат, но той, ако трябва, и сега би насочил срещу него меча на палача. Ами ако и родният му син стигне до ръба на такава черна пропаст, ще блъсне ли и него в пропастта, както блъсна брата си? Да, и своя роден син ще блъсне… О, каква непоносима болка прониза сърцето му само като го помисли!… Та това беше една младежка лудория? И после, не живееше ли и той самият с друга жена, докато е все още жива законната му жена? Сега людете ще кажат: синът като бащата. Та затова ли е тази мъка, тази ярост в сърцето срещу неразумния младеж — заради сина людете ще си спомнят и за прегрешенията на бащата. Спомена той и
