Най-сетне двете момчета излязоха от шумното гъмжило и преминаха в по-тиха улица. Иван-Владислав още не можеше да смири гнева си, да потисне отвращението си:
— Мръсно стадо… Блъскат се като добитък. Не мога да ги търпя!
Радомир го гледаше с весело недоумение.
Излязоха на същата улица, където предния ден бяха срещнали двете млади, закачливи жени. Сега тая крайна улица беше по-тиха, по-пуста. Показа се някаква стара жена и бързо изчезна. През ниските огради на дворищата се мяркаха повече люде, чуваха се гласове. Двамата младежи минаха пред вратника, в който предния ден бяха влезли жените. Вратникът беше затворен. Те минаха още един път. Самуиловият син дори отиде и побутна вратника, готов да се вмъкне неканен в къщата. Владислав го следеше с нетърпелив поглед, махна му с ръка, да го насърчи отдалеко. Вратникът беше залостеи. Те минаха още няколко пъти нагоре- надолу и Радомир се отчая:
— Няма ги. Да си вървим.
Насреща се зададе едно младо момиче, почти дете. То носеше малка празна делва, стискаше дръжката й с още слабата си ръка. Излезе от един близък двор и забърза срещу двамата младежи.
— Ето слука — продума тихо Владислав.
— Тая пък… — започна Радомир колебливо, но братовчедът му го прекъсна:
— Бива си я, не виждаш ли? Това ни излиза насреща. Преструвай се, че не я забелязваш — добави той с бърз шепот, — да не се уплаши. И щом се приближим…
По още нежните бузи на Гаврил-Радомир пропълзя гъста руменина, веселите му дръзки очи заблестяха хищно. Девойчето срамежливо наведе глава и вече се изравняваше с двамата младежи, когато Самуиловият син с една широка стъпка се изправи пред него и го сграбчи с две ръце. В първия миг то се втренчи в него изненадано, но веднага след това хубавите му тъмни очи се изпълниха с ужас. Усетил в ръцете си младото гъвкаво тяло, Радомир го притисна към себе си, делвата падна от ръката на девойчето, то нададе страшен писък.
Някъде наблизу се чуха уплашени гласове, чуха се гласове и по-нататък. Наизлязоха люде на улицата, повечето жени, деца, заприиждаха от всички страни. Дигна се шумна глъчка, разнесоха се по цялата улица викове. Откъде се намериха толкова люде по тая глуха улица! Радомир като че ли нищо не виждаше и нищо не чуваше. Крехкото тяло на момичето се поддаваше на силната му прегръдка, той го притискаше до задушаване, но и не знаеше какво друго да стори тук, насред улицата. Главата на момичето немощно клюмна. Радомир го пусна изненадан и уплашен, то присви колена и се строполи на земята, а той се дръпна встрани и едва сега забеляза, че около него се бе събрала цяла тълпа. Той се огледа — търсеше откъде да мине, търсеше братовчеда си. Иван-Владислав още преди това се бе отдалечил благоразумно и иззад един ъгъл наблизу наблюдаваше какво ще стане по-нататък. Играта ставаше много забавна!
Жените около Радомира махаха ръце и викаха с пискливи гласове:
— Злодей! У! Болярин! Началник! Нападна момичето посред бял ден! Дръжте го! Да му смажем главата! У-ууу…
И все повече се приближаваха. Между тях имаше и мъже, някои се притъкмяваха да се нахвърлят върху Радомира. Той замахна с ръка, поиска да му сторят път.
— Махнете се!
Насреща неочаквано се зададе войник с дълго копие и като че ли всички отеднаж го забелязаха. Чуха се насърчителни викове, после стана по-тихо и които бяха на пътя на войника, бързо се отдръпнаха.
— Сестра ми! — викаше той задъхан. — Разбойнико! Ей сега…
Той се втурна с насочено копие срещу Радомира и нито забеляза знаците му на хилядник. Радомир изтегли меча си и с един силен удар отби насоченото към гърдите му оръжие. Започна се двубой. Людете се поотстраниха и се спотаиха от страх, от непреодолимо любопитство, отвори се широко място за двамата противници. Радомир излезе на средата на улицата, за да върти меча си по-свободно, докато войникът налиташе върху него ту от едната, ту от другата страна:
— Ей сега ще те изтърбуша! Скот! Сестра ми… на улицата…
Гаврил-Радомир вече се премерваше да отбие още еднаж копието му и да го срази с един бърз удар на меча си, ала в същото време отнякъде дотичаха и други двама войници с мечове, дотичаха и двама-трима по-възрастни мъже, надигали сопи и други някакви оръжия. Чуха се пак викове, запищяха и жените:
— Пазете се! Ей сега ще удари! Бийте болярина? Убийте го! Пазете се! Оле-ле…
Радомир размахваше меча си и се въртеше на всички страни, противниците му налитаха все по- смело.
Привлечена, види се, от виковете на тълпата, откъм единия край на улицата се зададе конна стража от десет души. Водеше я Рун. Пръв я забеляза Иван-Владислав и едва ли не подскочи от някаква дива радост. Всичко ставаше толкова любопитно! Той местеше нозе, дращеше с нокти стената до него от нетърпение. Конете на стражата бързо изтопуркаха нагоре и се врязаха в тълпата.
— Сторете път! — викаше Рун, дигнал високо къс бич.
Тълпата се поотдръпна, но не преставаше да размахва юмруци, да вика:
— Сега ще отърват болярина! Що чакате още, бре, бийте, бре!…
Стражата изтласка нападателите и ги събра на едно място, а Радомир се отдръпна на срещуположната страна с меча си в ръка, задъхан, плувнал в пот и с побеляло лице от умора и безсилна ярост.
— Вземете оръжието им! — рече Яков Рун и сам побутна коня към младия хилядник. Той позна сина Самуилов, но с нищо не показа това и попита строго от седлото си: — Какво става тук? Каква е тая битка?
Радомир приподигна рамена и нищо не отговори. Развикаха се от тълпата:
— Боляринът е виновен! Тоя! Нападна едно момиче. Да го насили тук, на улицата, посред бял ден! Спуснаха се людете да го спасяват. Брат му! Войник… Едвам го спасиха от ръцете му. Ама ти ще пуснеш болярина… Не смееш!
— Млък! — дигна пак Рун бича си срещу тях, после се обърна рязко към Радомира: — Дай меча си и тръгвай пред коня ми!
Гаврил-Радомир се дръпна и дигна оръжието си като за бой:
— Меча си няма да ти дам!
— Дай меча! — повтори Рун.
Радомир отстъпи още една крачка и навири оръжието си още по-застрашително. Тълпата се сгъсти около тях, завика злобно:
— Аха, не смееш! Болярин е, не смееш да го пипнеш. А ония… взеха им оръжието, ще ги откараш в тъмницата! Гарван гарвану…
Рун срита коня право върху тълпата и зашиба с бича, без да вижда къде удря. Той биеше разярен, разголил кривите си зъби. Тълпата се разпръсна сред оглушителни писъци и викот. Богомилът обърна коня към Самуиловия син и сега нямаше да го изпусне.
— Хванете го! — завика той към войниците си. — Хванете го веднага, веднага!
Неколцина от стражите извъртяха конете си срещу Радомира, а той започна битка с тях, отстъпвайки крачка след крачка пред конете и оръжието им.
— Хвърляй оръжието! Предай се! Ще загинеш… — викаше гневно богомилът, но не спомена името на вироглавия младеж. Това беше единствено негово снизхождение към великия войвода, към развилнелия се негов син. Но той се побоя ва живота на младежа и викна отново: — Хвърлете му примка! Примка!
Един от стражите откачи от задната част на седлото примка и я размаха. Той мина зад Радомира, примката се разтвори, разлюля се като живо, нагънато колело високо над главата на младия хилядник и току се спусна, впи се в шията му. Войникът прехвана още по-здраво края на примката и подкара коня си. Радомир се опита да я среже с меча, дигна брада в безпомощно усилие да се измъкне, посегна и с ръка да разкъса задушаващото го въже, ала всичко беше напразно. Войникът го повлече като дънер, той падна възнак с посиняло лице. Тълпата пак се умълча. И само един-единствен глас се разнесе наоколо, продран, грозен, пълен с омраза, с тържествуващо злорадство:
— Още малко! Дръпни още мъъъничко! Да го свършиш…
По знак на Рун неколцина от войниците скочиха от конете си, изтръгнаха меча от склещената ръка на Радомира и го освободиха от смъртоносния пръстен на примката. Той бе загубил съзнание и трябваше да полежи, докато се съвземе.
