понеже и никакъв не беше нито във войската, нито в царското управление. Които не го познаваха, мислеха, че той е някакъв знатен придружник на младия хилядник.
Гледайки разголената нога на братовчеда си, Иван-Владислав мислеше за него. Предния ден те бяха срещнали по една от крайните воденски улици две млади хубави жени. Наблизу нямаше други люде. Двете жени минаха с очи, вперени в хубавия хилядник, и дори едната приветливо му се усмихна. Не откъсваше поглед от тях и Радомир, а когато жените вече отминаваха, в захласа си той се спъна о един камък и едва не се просна на земята. Жените се изкикотиха на тая му несполука, той се извърна да ги види още еднаж, обърнали се бяха и те със засмени лица. Радомир сграбчи братовчеда си, цялата кръв се бе качила в главата му:
— Да ги уловим, а?
От очите на Владислава отскочиха искри:
— Хайде!
Ала в същото време жените избързаха нагоре и влязоха в един вратник.
Иван-Владислав бе виждал братовчеда си и друг път така възбуден. Жените се заглеждаха лакомо в него, а еднаж Мирослава Самуилова едвам бе успяла да спаси от ръцете му една от своите охридски приятелки; тогава Радомир наби сестра си, която сама бе тласнала приятелката си в ръцете му, после пък се спусна да я спасява. Иван-Владислав мразеше жените и се отвращаваше от тях, но още в бащиния си дом в Средец бе узнал много от тайните на женския пол. Какво не бе чувал от устата на родния си баща, ставал бе и годеник, виждал бе жената, с която би спал, ако не беше се разкрила измамата на Василия Втори. Всичко това стигаше за неговия схватлив ум, но във въображението си той отиваше и по-далеко. Братовчедът му Гаврил-Радомир, колкото и да беше буен в още неизяснените си чувства, цял се забъркваше и смущаваше, когато Владислав му разказваше в общата им стая или в някой скрит ъгъл разни безсрамни истории с жени, които наистина се бяха случвали или пък той ги измисляше. Опитвал се бе да разправя такива истории и на братовчедките си, на техните приятелки и те с писъци се разбягваха от него. Ароновият син гледаше с омраза едрата нога на братовчеда си и обмисляше как да го заплете в някаква забавна история с двете жени, които бяха срещнали предния ден.
— Биче! — подвикна той към Радомира и като не получи отговор, добави с по-нисък глас: — Бико!
Така викаше Владислав на братовчеда си, когато искаше уж да се пошегува с него. В тоя прякор и в начина, по който го произнасяше, той влагаше сякаш някаква ласка, подсещайки за телесната му сила и хубост, по в скритата му мисъл това беше израз на презрение за телесната сила на братовчеда и за умствената му слабост, макар Гаврил-Радомир да не беше дотолкова глупав за своята възраст.
— Бико — повтори Владислав. После завика: — Ама ти докога ще спиш! Ако чакаш слънцето, днес то няма да изгрее… Хайде ставай! Биче, Бичеее…
Радомир се надигна изпод завивката и му се усмихна с още сънени очи.
— То още… не се е съмнало — сладко се протегна той.
На утринната закуска в трапезарията двете момчета бяха сами; Самуил бе вече излязъл. Към края на закуската Владислав се приведе към братовчеда си и тайнствено му пошепна:
— Днес ние с тебе можем да свършим една хубава работа.
— Каква работа… — проломоти Радомир с пълна уста.
Владислав сложи в устата си едно малко залъче.
— Ще отидем на лов, ама… не за някой вепър или… — Той пак се приведе към него: — Ще отидем да уловим ония две жени, които вчера…
— О, добре! Хайде… — развесели се буйно Радомир.
— Чакай. Много бързаш. Те може би още спят…
— Да, но как мислиш…
— Както се ходи на лов — каза Владислав. — Ще отидем там, ще ги издебнем и ще ги хванем.
Тукашният дом на Самуила Мокри беше на стъгдата, дето бяха царският дворец, домът на патриарха, съборната църква, също и домовете на някои от по-първите боляри. Тук беше по-тихо; минаваха войници и най-вече в часовете, когато се сменяваше стражата, минаваха по-първите люде на царството с придружниците си, докато другите воденски граждани избягваха да се мяркат по тая стъгда. Градът шумеше и гърмеше по съседните улици и стъгди. Нататък се отправиха и двете момчета, щом излязоха тоя ден от дома на великия войвода.
И тук повечето от минувачите бяха войници, облечени и някои още необлечени, във войнишко рухо. Имаше люде от всички тукашни краища, също и от по-далечни места на царството — виждаше се по облеклото им, по цялата им външност. Макар всички да се знаеха, че са от един и същ народ и език, всяко племе и дори всеки род си имаше своя носия, свои накити и знакове, свой обичаи и привички, свое държане между другите люде. Горди и надменни бяха мияците от подножията на Шар и Кораб — с тъмни очи, с румени лица и широки, изпъкнали чела, с черни или кафяви вълнени наметки, които се спущаха назад от широките им рамена; тук имаше много и от едроглавите, със сплескани тилове бръсяци, които гледаха изпод вежди с остри или хитри, лукави погледи; имаше много и от горещите драговити, които обичаха страстно хубавите оръжия и пееха буйни песни, имаше и от ваюнитите — мълчаливи и сурови мъже; имаше и от сдържаните, кротки сагудати, от велегизитите, макар част от тях да живееха в пределите на ромейскоте царство; дошли бяха и много шопи от Мъгленската област, от Тиквешията, от Овче поле, от Велбъждката област и от Средецката, с бели, тесни беневреци и наметки, нашарени с червени и сини конци; дошли бяха люде и от поречието на Струма, и смоляни от поречието на Места, мнозина и от северните племена, отвъд Маторие гори. Сред това пъстро множество се срещаха тук-там и мъже, които по носия и по всичко бяха като другите, но по чертите на лицето им човек би помислил, току-що са слезли от север с дружините на Аспаруха и Кубера — бяха с тесни и криви очи, с изпъкнали скули, а някои от тях все още размахваха дълги кики4 и плитки на ниско остриганите си глави. Жена по тия улици и стъгди не се мяркаше — би била като овца между вълци. По всички посоки се движеше, блъскаше се и се натискаше навалица от груби, буйни, сурови мъже, които, според нрава си, приказваха високо и се смееха гръмогласно или пък пристъпваха с тежки, отмерени стъпки и гледаха мълчаливо, като да дебнеха нещо. Улиците и стъгдите бяха изпълнени с шумната им врява и викот, с тропота на стъпките и на оръжията им, но също и с миризма на нечисти мъжки тела, на конска пот. Те се спираха повече пред работилниците за оръжия и облекло, пред продавачниците на храна и всякакви плодове, които бяха в голямо изобилие по тия места, макар да беше вече късна есен. Час по час ту тук, ту по-нататък се надигаше силен шум и викот, някой разблъскваше тълпата или тя и сама кипваше като разбунено море:
— Уааа! Дръжте го бре! У-ха-ха-хааа…
Някой дрипльо, види се, грабнал от работилницата или от продавачницата някакво оръжие, опинци или хляб, или ябълка, или калинка и се втурнал през навалицата да избяга, да се скрие. Продавачът крещи след него, надават викове и други наоколо, ала никой не го хваща, никой не го гони и се надига след дръзкия грабител весел смях. Намерил, задигнал — на добър му час и със здраве!
Шумно, весело беше и по кръчмите, при все че беше още ранен час.
Двамата братовчеди навлязоха сред навалицата и както винаги, когато беше нужна по-голяма сила и повече смелост, пръв вървеше Самуиловият син, за да отваря път, да разбива с гърдите си вълните на това кипнало, живо море. Людете се блъскаха един в друг, блъскаха се и в тях — никой не им обръщаше внимание, че бяха от знатните, щом бяха дошли тук. Един петдесетник налетя тъкмо върху тях с коня си, пък и не можеше да задържа добре животното — мнозина замахваха пред муцуната на коня да го подплашат или го блъскаха с юмруци по задницата. Живо работеше с лакти Самуиловият син и му беше весело сред тая блъсканица. Иван-Владислав вървеше веднага след него, като зад прикритие. Той се гневеше на шумната навалица и се отвращаваше от нея, боеше се да не се блъсне някой в него, да не го докосне някой от тия вонещи селяци и дрипльовци. И току побутваше братовчеда си:
— Хайде, по-бързо… Нямаме работа ние тук.
Гаврил-Радомир не бързаше. Това ходене из тълпата той превърна в игра. Никой не се отдръпваше пред него и той сам си правеше път: един ще отстрани с лакът, друг ще хване с две ръце и ще го премести като пълна стомна, а на някой зазяпал се в отсрещната продавачница ще натисне калпака или шлема му чак до очите, ще дръпне доста осезателно киката му или въшливата му плитка. И се смееше от сърце на тия люде — на изненадата на един, на уплахата на друг, на гнева на трети. Той беше много висок, много силен и никой не се решаваше да му се опъне. Радваше се младият човек на силата си.
