Арона, тежките му грехове, съди го и сега, докато гние в гроба, получил наказанието си. О, истински милостив и великодушен е човек само към себе си! И какъв заплетен възел е човекът! А той, Самуил Мокри, все се опитва да го разплете, да го познае, да го извади на светлина.
Той разтърси рамена, като да минаха морници през тялото му или искаше да отхвърли някакво претежко бреме от плещите си. В мислите му сега беше и Биляна, неговата най-голяма скръб. Той я остави полужива. Остави я, избяга от нея, ала и той остана сам без нея. Студено беше около него и сега му беше нужна тя, Биляна. Далеч остана тя. Отдалечи се от него и синът му…
Той стана бързо. Студено беше и в стаята в тоя мрачен, дъжделив есенен ден. А нямаше къде другаде да отиде, при кого да отиде той, Самуил Мокри, великият войвода на българското царство. Тръгна да се разхожда низ стаята, в своята каменна клетка. Тръгна да върви, да върви, да се отдалечи някъде. И се върна с мислите си в тронната зала при царя и всички велики боляри. Тук бяха най-големите му грижи, но тук не беше така сам. Тук беше верният му Симеон Илица, храбрият Ивац, Кракра, Никулица. Каза той в залата, което беше нужно. Глупците останаха слепи и глухи. Сега те ще се радват на срама, който му донесе синът, ще злословят, ще го съдят.
Вратата тихо се отвори. Изправи се там слугата му Радой:
— Няма ли да обядваш… Скоро ще бие за вечерня по църквите.
Самуил го гледаше и сякаш не бе го чул. Ето човека, който никога няма да го изостави, който винаги ще бъде до него, с него, ще се грижи за храната му, за леглото му с неизменна грижа и обич. Очите на великия войвода се напълниха с влага и сърцето му затупа по-силно, по-свободно. Винаги му беше по-леко с неговия слуга, с неговия млечен брат и ето, като че ли отеднаж се върна двадесет години назад, в тяхната първа младост.
— Да — викна той някак прекалено високо, сякаш току-що бе скочил от коня след богат лов из горите. — Гладен съм, Радое!
Радой стоеше с мрачно лице до отворената врата и гледаше изпод вежди господаря си, като да бе забравил защо бе дошъл и какво бе казал. Самуил познаваше добре и най-добре лицето на слугата си.
— Какво има?
Радой не се помръдна. Сетне каза:
— Пусни момчето. Пусни го от тъмницата.
Самуил сви вежди:
— Каквото е дробил, това и ще сърба.
Но той усети как се отмести тежък товар от плещите му. Слугата каза но-нататък:
— Ти не слушай тоя сатана богомила. Той е ду-душевадник. Ти не знаеш ли какъв е човек на се- седемнайсет години? Така ти — завъртя едва дебелия си език Радой, — така ти и себе си мъчиш…
Сърцето на великия войвода затупа още по-леко, по-свободно. Той се приближи към Радоя с бързата си походка, втренчил в него строги очи. И сякаш продължаваше прекъснат разговор:
— Ще пратя нови съгледвачи в Цариград и ще ги дочакам да се върнат. Само толкова ще чакам, не повече. И ако там е, както досега — тръгвам!
— Къ-къде? Все тръгваш, все вървиш…
Самуил мълчаливо го побутна от вратата и се отправи към трапезарията. Слугата повлече нозе след него.
Цели две недели великият войвода не попита нищо за сина си, дори името му не спомена. През това време той изпрати в Цариград нови двама съгледвачи и ги зачака с нетърпение. Започна и третата неделя, откакто Гаврил-Радомир беше в тъмница. Радой напразно го молеше за младия затворник, великият войвода все го прекъсваше. А момчето беше непрестанно в мислите му, та и в сънищата му. Тъгуваше за него, очакваше го да се върне. И се вдаде с още по-голяма ревност във всекидневната си работа. Отиде чак до източната граница с ромеите — през Струмица, през теснините между Огражден и Беласица, слезе и по Струма, да дочака по-скоро съгледвачите си от Византион. Не можеше да се обуздае, да потисне своето нетърпение, ала то беше и от мъката в сърцето му, мъката за сина, от самотията му също сред толкова люде, които не можеха да разберат и приемат мислите му.
По Струма Самуил Мокри не се бави много, не дочака съгледвачите си. Когато се върна във Воден, синът му беше вече в къщи, след като бе излежал наказанието си за улично размирие. Самуил го срещна в преддверието на воденската си къща. Момъкът се притече още щом чу тропота на конете, но се спря в преддверието и гледаше баща си с виновна усмивка. Самуил не издаде с нищо вълнението си от срещата, дори още повече се навъси и каза рязко:
— Безсрамник! Ако се повтори тая срамотия, ще те съдя аз тогава и ти цял живот ще се разкайваш. — Момчето наведе очи и стоеше пред него като небесем воин с новото си, чисто облекло, с което се бе преоблякло след излизането си от затвора. О, как би желал Самуил да го прегърне, след като го бе чакал и бе копнеял за него толкова дълго! Но той надви бащинската си слабост и строго изрече войнска повеля: — Ще влезеш още сега в някоя от деволските дружини на войвода Ивац. Още сега ще се явиш при войводата и ще му предадеш моята воля. И ще живееш там, с войниците, които ще водиш. — Момъкът дигна към него радостни очи, бързо се върна по лицето му младата, свежа руменина. Самуил би желал да го притисне на гърдите си, но викна гневно, та се чу гласът му из цялата къща: — Тук не те искам!
Той мина бързо край сина си и отмина. Повлече нозе и Радой, който бе стоял досега до вратата зад него с топлата му пътническа наметка през ръка, капнал от умора след продължителното пътуване. Спря се той пред момъка с разтъжено лице:
— Той и себе си върти на ръжен… Върти и другите, и тебе, но себе си още повече…
Отчаянието на слугата стана безпределно, когато малко по-късно Самуил му каза:
— Рано утре тръгваме за Преспа.
Тоя път Радой занемя. И току проплака:
— Така ще си измрем ние с тебе… по-по пътищата…
Те пътуваха сега още по-бързо и конниците, които придружаваха великия войвода, едвам успяваха да спазват нужното разстояние след него. На третия ден Самуил влезе в Преспа. Той не се и спря в тукашното си жилище, а се отправи към малката горска къща. Там искаше да отиде той, за там бързаше толкова много.
Гората бе цялата оголяла; ръждавееше се прегоряла шума само по дъбовете, които растяха между другите дървеса и храсталаци на острова. Пътеката беше постлана нагъсто с окапали листа, които потъваха с глух х шум под стъпките му в размекналата се влажна пръст. Виждаше се надалеко през разперените голи гранки, през вършините нататък се провря и изчезна в далечината ято птици, но Самуил нищо не забелязваше. Много отдавна не беше бързал така към самотната къща. С какво можеше да го привлече сега Биляна, болна и осакатяла? Той бързаше и това беше като някакво бягство.
Около къщата беше много тихо, колкото и да беше смълчана цялата есенна гора. Самуил влезе в двора. Вратата на къщата се отвори с остро скърцане. Друга, още по-голяма и някак застрашителна тишина го посрещна откъм вътрешността на къщата. И още тук, на прага, Самуил усети, че най-милият негов дом беше празен. Но той не можеше да повярва на предчувствието си и влезе бързо в къщата. Вратите на стаите бяха разтворени и шумът на тежките му стъпки се чуваше из цялата къща. Да, тя беше празна. Всичко беше, както преди, всяка вещ беше на мястото си, само людете не бяха там — леглата на двете жени бяха изоставени и празни, празна беше и люлката на детето. Каква пустош в тоя човешки дом, останал без люде…
Самуил Мокри излезе вън, мина пак през двора, огледа се наоколо. Не се забелязваше никаква човешка следа. Жените бяха напуснали къщата. Напуснали са къщата за дълго, може би завинаги. Но те не биха могли да я напуснат сами, нито едната, нито другата. Някой им е помогнал. Или може би някой ги е отвлякъл… Великият войвода почувствува слабост в нозете си.
Той беше сам тук. Толкова много се бе променила и гората наоколо; без зелената си шума, без птиците и животинките си. Смълчана, с оголелите си гранки, тя като че ли се бе отдалечила от оградата на къщата и той като да беше в някакво непознато, чуждо място, някъде на края на света. Зад него беше тишината на празната къща, пред него — оголялата и пуста, някак призрачна гора. Биляна бе изчезнала; не се чуваше ни гласът й, ни шумоленето на дрехите й, ни шумът на бързите й ситни стъпки. Той беше сам, сам в целия
