че е болярка и може да беше наистина болярка, но свикнаха с нея и сега им изглеждаше както всички други люде. Бяха мислили, че има някакава тайна около нея, но всичко това се забрави. Като се опита Биляна да намали всекимесечната плата за прехраната си, стопаните се уплашиха да не увисне един ден на шията им. Младен Бабчор говореще по-рядко с нея и още по-рядко се шегуваше. А стопанката и още повече Въла, по-голямата щерка, започнаха да я мъчат. Въла се заглеждаше в нея с омраза и Биляна се страхуваше от едрата, груба мома, особено когато оставаха сами в хижата. Страхуваше се за детето си. Голобрадият още годеник на Въла вече не влизаше в хижата, спираше се вън; Биляна познаваше, че е дошъл, по кучетата му, които нахълтваха и обикаляха по всички ъгли в хижата. Въла на няколко пъти се опита да насъска по Биляна и детето й полудивите кучета, но те вече я познаваха и само се поспираха пред отворената й врата с изплезените си езици. Все пак тя изпадаше в голям страх, посягаше към детето си, да го запази с голи ръце, а Въла насреща се смееше с грозното си лице. Променяше се към по-лошо и стопанката; гледаше накриво Биляна, не й говореше и често забравяше да й приготви всекидневната храна. Само по-малката щерка, Малина, оставаше ласкава към нея, но тя беше повече по работа и не я оставяха да се застоява често край Биляна.
Започнаха зимните празници през месеците студен8, просинец9 и сечен10, започнаха и жените да се събират през дългите зимни нощи, да обработват коноп, вълна и лен, да плетат и да шият, да мелят с хромели, които пренасяха с шум и викот от хижа в хижа. Когато идваха люде в хижата на Младен Бабчор за празниците или се събираха на седянка, Биляна ги гледаше от малката си отделна стая, не можеше да отиде при тях, да седне с тях. А сърцето й желаеше да се смеси и тя с людете в такива дни, да поприказва с тях, да поработи, да попее, да се порадва заедно с всички. Нели и тя беше селски човек, Израснала бе с такива люде. Повечето от празниците носеха божи или Христови имена или бяха наречени на светците, ала празничните обичаи, сказанията, баянките и песните бяха най-вече старовремски, пълни с някаква тайна и радостни страхове, които карат сърцето сладостно да потреперва.
Докато бяха стопаните по-грижливи към нея, Биляна Маркова ги караше да я преместват по-близу до отворената врата на нейната стаичка, когато в хижата им се събираха люде. Тя слушаше разговорите им, песните им, гледаше как пъдеха от хижата, от людете и от добитъка болести и бесове, вампири и сенища, как призоваваха с тайнствени заклинания, с танци и знаци добрите духове, покровители на хижата и огнището, или някои от небесните светци и ангели. Като чуваше и виждаше Биляна всичко това, надяваше се, че и от нея, и от детето й, и от милия й ще бъде прогонено всяко зло, а ще бъде призована и над тях всяка добра сила. На Бъдни вечер, тъкмо срещу Рождество, когато стопаните сложиха вечеря и за Божик, тя ги помоли да сложат на божията трапеза и от нейното ядене. И когато Младен Бабчор е дебелия си глас, след него и щерките му запяха призивната песен, запя тихо с тях от стаичката си и Биляна:
— Ела, боже, да вечеряме…
По-късно, когато стопаните се обърнаха против нея, шом се събереха люде в хижата, Въла отиваше и изтегляше постилката на Биляна, заедно с нея, в най-отдалечения ъгъл на стаичката, за да не я вижда никой и тя да не вижда никого. По едно време някои от селските жени започнаха да се спират пред отворената врата на Биляна, гледаха я с изпулени очи от почуда и уплаха, избягвайки да срещнат нейния поглед. Биляна Маркова ги чуваше как си шепнеха зад преградата на стаичката й:
— Юда… Омогьосана е…
Който е белязан с някой недъг или е наказан с неизлечима болест, той е във властта на тъмните сили. Въла бе разнесла по цялото село, че тяхната неканена гостенка е омагьосана, че е юда, която самият дявол, преправен като калугер, донесъл на ръце от гората в хижата мм. Селянките идваха да я гледат. И вярваха на злоезичната омразница, като виждаха бледото, прозрачно лице на Биляна, дългата й коса, големите й тъжни очи. Зашушука се, заговори се да я убият с камъни, да я изгорят на клада, за да не донесе беда на селото. Спаси я Малина.
Малката Бабчорка бе дочула от сляпата леля, докате бе жива, че Биляна очаква своя войник. И с тая дума я спаси може би от страшна смърт. Тя също тръгна по селските хижи, но с други думи:
— Що говорите вие: юда! Тя си има мъж. Войник е мъжът й. Тя го чака всеки ден.
И от други хижи в селото бяха отишли млади мъже във войската. Майките им, жените им ги чакаха да се върнат. Малина видя, че людете се заслушваха в приказките й за Биляна, и ги засили още повече като по някакво внушение:
— Нейният мъж е началник. Тя е болярка, ако искате да знаете!
Сега пък селските жени идваха в хижата на Бабчора да погледат преправената болярка…
Мъчен и по-мъчен ставаше животът на Биляна Маркова между людете. Тя не беше като тях и те я мразеха или се бояха от нея. Не беше дрипава като тях, с груби ръце, с напукани пети, не работеше като тях, а даваше пари на Бабчора, за да я храни; нейният мъж беше началник, тя беше болярка и бе дошла като бяла врана между тях. Тя беше белязана и криеше в себе си някаква тайна сила. Ненавистта на чуждите люде засилваше тъгата й по Самуила, по предишния й живот. Тя плачеше скришом от мъка, но нито еднаж, и в най-скритите си мисли, не пожела да се върне така недъгава в тяхната горска къща на острова. Тя ходеше подир него в мислите си и там, където никога не е стъпвал, връщаше се в предишния си живот с него, ала никога не помисли да напусне тая чужда хижа. О, да можеше да оздравее, да можеше да се изправи отново на нозете си…
Биляна се улови здраво за тая мисъл. В нея събра всичката си мъка, от нея идваха всичките й нови надежди. Повика тя еднаж Малина в стаята си и я попита:
— Няма ли в селото дърводелец?
Малина се учуди на въпроса й, приподигна рамена:
— Има… — После тя добави, сякаш искаше да отклони хромата от чудноватата й мисъл: — Но той е ням.
— Ако е ням — побърза Биляна. — Доведи го при мене.
Малина доведе немия селски дърводелец в бащината къща. Той беше човек на средна пора, с пъстри очи, скрити под веждите и широкото му чело, но под русите му, леко побелели мустаки се спотайваше хитра и добра усмивка. Той беше ням, с отрязан език и някак чудна беше тая негова постоянна усмивка, но и той, види се, криеше голяма мъка — никога не отваряше празната си уста, никога не се опитваше уж да говори с някакви грозни викове, стенания и нечовешки мучения, както правят немите люде в своя копнеж да се изкажат. Той загубил езика си още на млади години. Повикал го боляринът на тия места да направи някакви скривалища в твърдината му. Държал го при себе си, хранил го и го поил на трапезата си и когато дърводелецът свършил своята работа, той заповядал да го свалят в подземията на твърдината и да му отрежат езика до корен, за да не издаде скривалището, което направил с голямо изкуство.
— Той ме ограби — оправдавал злодеянието си боляринът и без да го питат. — Открадна ми златни пенези.
Намерил се някой да го попита:
— Но ти защо не отряза ръцете му, както е по стария закон за кражба?
— Нему — изхитрил се да отговори боляринът — ръцете му са нужни, а езикът не му е нужен.
Боляринът едва ли не искал да се похвали със злодеянието си, като да е направил добрина на клетия дърводелец.
Биляна Маркова бе чула вече за тъжната му орисия и като го видя на вратата на стаичката си, покани го да седне по-близу до нея. Сетне продължи:
— Ето аз лежа и не мога да ставам. Схванати ми са нозете, не мога да се задържа на тях, не мога ни една стъпка да направя. От тебе искам помощ. Разбираш ли що ти говоря?
Немият живо поклати глава: да. Той я гледаше издълбоко, в засенчените му пъстри зеници тлееше тих блясък от съчувствие и тъга към младата жена.
— Искам — започна тя отново, — искам да ми направиш две патерици и да мога с тях да ходя… да се движа. Ти помисли как ще ги направиш. Да мога да се изправя на тях и после, полека-полека, ще тръгна. Знам аз какво ще бъде, колко съм мислила и кроила, но само да мога да се държа на тях. Трудно ще бъде с такива нозе, но аз ще се науча. Да мога поне донякъде тъй…
Дърводелецът кимна, а очите му я разглеждаха цяла, както беше легнала на своето постоянно легло. После той се обърна към нея и пак заклати глава, още по-живо: да, той разбра що и е нужно, той ще й направи патерици. Бледото лице на Биляна просия: