на страната на ранената — нели и тя беше като тях от долно потекло, а се дочуваха ядовити думи и против великия войвода, който бе допуснал да се извърши това злодеяние. По свой начин предаде Радой на Самуила всичко, що бе чул и разбрал. Докато яздеха по песъчливия провлак между двете езера и после край брега на Голямото езеро, Радой изля всичкия си яд срещу шегобийците, после пък се обърна сякаш срещу господаря си.
— …Скрили са коня ми… Ти трябва да ги накажеш строго! — ръмжеше глухо след него Радой. — Аз нели съм ти нужен… и храната да ти подам, и леглото да ти наредя, и дрехата да ти приготвя, и оръжието, и… А те искаха там да остана, че къде без кон след тебе. Но ти не ги наказа и няма да ги на-накажеш… Няма да накажеш и милите гости, които са били в Преспа заедно с жена ти. Милите ти шуреи от Драч. За-завирали са се навсякъде из Преспа. Всичко да видят, всичко да узнаят. Кой добър гост ще ти тършува из къщата? За добро никой няма да ти тършува, ами ще седне там, дето си го поканил. Те нея са дошли да търсят, може и сестрицата им да се е помо-молила …
Самуил Мокри рязко се извърна към него със страшни очи. Радой млъкна, но виждаше се, не се уплаши от погледа на господаря. Когато Самуил отново се намести на седлото, слугата продължи:
— Всички така говорят и ти трябва да го знаеш. Те са дошли в Преспа, за да я убият, и само бог я запазил от смърт. Имала още дни. Имала още дни, но тя сега си-сиромашката, цял живот на легло ще лежи. Свърши се с нейната срета. И ти сега ще я за-зарежеш.
Радой сега сам млъкна, може би уплашен от собствените си думи. Той очакваше, че Самуил пак ще се обърне към него сърдит. Но Самуил не се обърна. Дали не беше го чул, или по свой някакъв начин приемаше дръзките думи на слугата? Радой пак заговори и уж да смекчи някак думите си:
— Ами тя е вече саката жена. Тъй казват. От леглоте няма да стане вече никога. Къде с такава же- жена… Е добре, ще се върне тя пак там, откъдето дойде. Във во-воденицата или при своите дрипльовци. Но… така говорят, трябва да го знаеш… ти защо я взе оттам? Що ти трябваше такава мома, а ето и тя изгоря. Така е с нищия, когато седне на един стол с болярин. Той ще падне от стила, боляринът няма да падне. — И пак за да смекчи думите си, той продължи лукаво, с позатихнал глас: — Такъв си е редът. Да не сяда нищият, дето не му е мястото.
Самуил Мокри пак се обърна, но бавно и дори поспря коня, да се извърне по-добре назад. Той гледа дълго Радоя, ала нищо не продума. Не продума нищо великият войвода, но такъв беше гневният му поглед, такъв, беше изразът на пребледнялото му лице, че дръзкият език на слугата занемя. Позабави коня си и Радой — уплаши се и не посмя да заговори чак до Охрид.
В Охрид Самуил Мокри отиде право в тамошния си дом и най-напред попита за двамата си шуреи. Слугите му казаха, че са си заминали. Дотича при него синът му Гаврил-Радомир, развълнуван, нетърпелив. Младият момък прегърна буйно баща си, виждаше се как го обхвана с големите си ръце, едър и силен. Великият войвода усети как премина топла вълна през гърдите му, но отстрани сина си и като задържа ръката си на гърдите му, попита, искаше и от него да чуе:
— Кога си заминаха вуйчовците ти?
— Аз не ги видях — подигна широките си рамена момъкът, пристисна устни.
— Как тъй… Нима са побягнали оттук!
— Върнахме се от Преспа и като ги потърсих на другия ден… Няма ги! Отишли са си, без да ми се обадят. Ами да! — присви той строго русите си вежди. — Побягнали са. Искам да кажа…
Самуил Мокри стоеше на каменния под като върху жарава: всички сили, които бушуваха сега в сърцето му, го тласкаха далеч от тоя дом, от собствения му дом. И най-много отвращението му от Агата.
Радомир забеляза как още повече побледня и посърна лицето на баща му, ала не знаеше как да му покаже своята обич, своето съчувствие и току се улови с две ръце за наметката му:
— Татко… вземи ме със себе си…
Младият молещ глас на Радомира прозвуча в ушите на Самуила както някога, в детските години на милия син. А там, навътре в тоя дом, бяха и другите му деца. Великият войвода побутна сина си предпазливо, с голяма нежност:
— Ще те взема. — И повтори: — Ще те взема. Приготви се. Днес или утре тръгваме. И ще бъдеш все с мене.
Неочаквано пред тях двамата се изправи Иван-Владислав. Скрит зад една завеса наблизу, той бе видял всичко, чул бе всичко. И неговият остър и лукав ум му подсказа, че сега беше час да се приближи най-много до чичо си.
— Вземи и мене, чичо — каза той и гласът му сякаш се задавяше в сълзи.
Тоя малък още човек се преструваше изкусно. Самуил прие вълнението му със сърцето си и сам се развълнува много от неговата обич и преданост. Той го притегли с другата си ръка, притисна и двете момчета на гърдите си — своя роден син и своя братов син:
— Отсега ще имам аз двама синове. И двама свои помощници.
Самуил Мокри напусна своя дом, без да види други от близките си освен двете момчета, и премина в сградата на управлението, на горния й кат, където беше някогашното жилище на охридския комит и където бе живял някога брат му Мойсей. Сега там живееше един стар слуга, колкото да не бъде жилището съвсем празно. С натежали стъпки се изкачи великият войвода по каменната стълба, с натежало от скръб сърце влезе в една от стаите, където го въведе старият слуга със запален светилник в ръка. Тук всичко му напомняше за милия, простодушен и юначен брат, бог да упокои чистата му душа. На отворената врата се изправи Радой, който бе вървял по стъпките му, и той със скръбно, недоволно лице.
— Хм… като прогонен — изръмжа слугата и попита с въздишка: — Какво ти е нужно, господарю… Нощ е вече.
— Прати да повикат Рун — рече Самуил. — Бързо.
— Няма ли да вечеряш… Тук няма и свястно легло.
— Върви.
Не след много Самуил дочу познати бързи стъпки и сам отвори вратата. Влезе Яков Рун. Великият войвода му показа къде да седне и сам седна срещу него край една ниска маса от дебели дъбови дъски, посивели от времето.
— Говори — каза тихо Самуил.
Рун беше, както винаги, цял напрегнат и едвам се сдържаше да спазва приличие пред великия войвода. Той започна направо:
— Янкул Побит е убит от твоите шуреи, братята Хрисилиевци. Или от техни люде, все едно. Призна ми това Михаил Кукул, а след него и Петър Кош и Мойсей Рилка, които заедно с Кукул са били в съзаклятие с Хрисилиевци.
Богомилът разказа всичко, що бе се случило през последните дни, откакто беше в Охрид, всичко, що бе узнал и издирил, що бе направил, за да изпълни повелята на великия войвода.
— Сега в кулата са Михаил Кукул, Петър Кош и Рилка. Също и други неколцина… не помня имената им. Другите пуснах. Хрисилиевци… Хрисилиевци побягнаха в последния час.
— Побягнаха — повтори след него Самуил. — Ние не можем да ги разпитаме за делата им, да ги съдим. А нито един от тия, които си разпитал, не каза и не може да каже: аз видях с очите си, че те, Хрисилиевци, убиха.
— А те защо избягаха нощем оттука, от твоя дом? От що се боят, ако не са убили?
— Сега е всичко безполезно. За тях двамата говоря. Те не са в ръцете ни. Ние не знаем за тях всичко докрай. И не можем да ги съдим, не можем и да ги обвиняваме докрай.
Богомилът едвам го дочака да се изкаже.
— Ти искаш да ги защитиш — рече той с изблещени очи, борейки се със собствената си дързост. — Какво повече искаш да знаем? Което не знаем, те го потвърдиха с бягството си. Така не може, когато се гони враг. Човек никога не ще извърви докрай кривите пътеки на сатаната.
— Ти с мене няма да говориш така — рече остро Самуил Мокри, още по-остър беше погледът му. Той не искаше да спомене, че бе предал в ръцете на палача и родния си брат, но според вината му. Той продължи: — Михаил Кукул и другите с него ще предадем на съд за предателство, колкото и да се разкайват. Който е живял със злото, трудно ще се отдели от него. А моите двама шуреи, изглежда, са пролели кръв в Преспа. Ударена е със стрела една жена. — И Самуил побърза да добави, за да изпревари въпросите на Рун: — Ти върви там. И там не се знае всичко докрай. Разпитай монаха Емилиян, ти го знаеш.
