или пък в някаква несвястна песен. Самуил стана, приближи се до леглото:
— Нахрани ли се малкото? Да, го сложа ли в люлката?
Биляна понечи да му го подаде, той го взе от ръцете й, занесе го в люлката му. Върна се, приседна на леглото до нея, провря ръка край рамената й, притисна я към себе си:
— Какво ще правим ние с тебе сега?
— Аз трябва да оздравея — каза тя бързо.
Каза, което изеднаж дойде на езика й.
Самуил се приведе към лицето й, тя усети топлия му дъх, усети с цялото си тяло как я целуна по бузата продължително, звучно. Той рече:
— Ще оздравееш. Ще търся врачове и знахари по цялото царство.
Тя се извърна към него, очите й бяха станали още по-големи. И се смееха, светнали издълбоко, плувнали в бистра влага.
Когато излезе Самуил Мокри от къщата на Биляна, беше вече тъмно. Само откъм запад по небето светлееше бледа зара и редките звезди се прозираха през нея ситни и далечни. Великият войвода мина по пътеката през гората и го водеха в тъмнината повече нозете му, отколкото очите. Той отиде направо в двора на малката църква. В колибата, дето живееше отец Емилиян, беше тъмно, светеха едва-едва само тесните прозорчета на църквата. Великият войвода бутна притворената църковна врата и влезе. Тук нямаше какво да задържи погледа му, пък и не влизаше за пръв път. Пред иконостаса бе коленичил отец Емилиян, който се изправи бързо и пристъпи да посрещне Самуила. Някаква хладина мина между тях, усетиха я и двамата, но не помисли за нея ни единият, ни другият. Самуил Мокри каза навъсен:
— Аз пак искам да те попитам за чужденците, които били тук. Нищо повече ли не знаеш, не видя ли нищо повече?
Монахът го гледаше с откроените си очи, сякаш се колебаеше дали да отговори, после рече:
— Не мога да твърдя нищо повече. Но ти знаеш, велики войводо — продължи той и в гласа му се чувствуваше някаква острота или това беше същата студенина между двамата мъже: — Ти знаеш: човек не само с очите и с ушите си… Аз си мисля: тук, на острова, живеят вече от дълго само твои люде, работници и войници. Кой от тях ще обтегне лък срещу нея и защо? Те и колко са я виждали, тия люде. А тия, които дойдоха с благочестивата ти съпруга, ти и сам помисли за тях. Помисли за всичко, велики войводо, и мисълта може да ти открие истината по-добре, отколкото очите и ушите.
— Говори по-ясно — изрече рязко СамуиЛ Мокри.
Монахът също не сваляше поглед от него, очите му заблестяха по-силно. Той искаше да му каже всичко, което мислеше за раняването на Биляна, но все още се бореше със страха си от него. Най-сетне се реши и гласът му беше по-остър, каквито бяха и думите му:
— Твоите шуреи и людете им са ромеи. Те знаят, че като дигат лък срещу нея, дигат го срещу тебе. Това е по-малката причина, а има и по-голяма. Аз ти говоря, каквото мисля, но това никога не е безопасно, когато нищ човек говори с болярин.
— Твоят език никога не е бил така остър — не се сдържа Самуил и добави: — Аз обичам истината, справедливата дума.
Монахът преглътна и продължи, като че ли и не бе спирал:
— Ти сега държиш цялото царство в ръцете си. Ти си по-силен и от царя, пък утре ще станеш и цар. Не се сърди… така мислят всички, така мислят и братята на благочестивата ти съпруга. Ти искаш да ти кажа истината и аз говоря, което мисля за най-близко до истината. Ако ти изоставиш сестра им заради другата, те няма да ти бъдат нищо, а по-добре е да си шурей на цар и брат на царица. За тях не е трудно да пуснат стрела срещу беззащитната, те или някой от техните люде. Сега ти сам разсъди дали има истина в моите думи.
Самуил нищо не отговори и дълго мълча. После изви глава, като че ли се стесняваше да гледа инока в очите, и попита:
— Ти сам ли я лекуваше?
Инокът също извърна лице встрани и отвърна с позатихнал глас:
— Сам. Тук няма никой друг, знахар или… и са, кажи го, все мъже. Аз разбирам по нещо от врачуване, събирам билки. — Той пак обърна лице към него и рече бързо, като да му възразяваше: — Не можех да я оставя тъй, със стрела в тялото.
Самуил и сега нищо не отговори, но се виждаше, че приема думите му. Сетне попита с доверие:
— Вярваш ли да оздравее?
— Не — отговори монахът. — Нозете й са поразени завинаги, щом като досега не можа да проходи.
— Не вярваш ли поне в божие чудо?
— Божиите чудеса са видими и ясни. Самото човешко тяло е чудо божие. Бог не прави чудеса против това, което вече е направил.
Великият войвода излезе от църквата. Което говориха те тоя път, беше все за Биляна Маркова, ала нито единият, нито другият не спомена името й. Остана докрай между тях и все същата хладина и отчужденост. Като остана отец Емилиян пак сам в църквата, обърна се и понечи да се приближи отново към иконата на Богородица, дето го бе заварил великият войвода, но се спря и дори се дръпна стъпка назад. Той почувствува, че не можеше да продължи молитвата си пред иконата — сърцето му беше разярено и зло. И за пръв път се остави да го поведат лоши мисли спрямо Самуила Мокри. Излизайки от църквата, той си мислеше ядно: „Взе я боляринът, за да я погуби. Как може да живее с него простата воденичарка, как иначе можеше да свърши нейният живот с него? Издигна се тя, мушица, до пламъка на свещта.“
И през тия свои горчиви, гневни мисли монахът отеднаж почувствува с трепет, че в сърцето му се пораждаше като лека, едвам доловима топлина някаква още неясна надежда.
Самуил Мокри замина за Охрид. Сега той рядко пътуваше сам и това гневеше Радоя, слугата му. Преди те пътуваха повече сами двамата и слугата се чувствуваше като най-близък другар на господаря си, та и пътуването му изглеждаше по-леко. Хранеше се заедно със Самуила, нощуваше често в една стая с него. Сега великият войвода водеше по-малка или по-голяма дружина войници, а Радой се делеше от тях, караше им се, ругаеше ги презрително. Те трябваше да спазват ред като войнишка дружина на великия войвода и често пъти не пущаха слугата да язди между тях и него, да върви навсякъде току зад гърба му — караха му се и те, задържаха го в последните си редици, присмиваха му се.
— Кучи синове, песи, вампири от гроба излезли! — зъбеше се Радой, дигаше и ръка да удари. — Аз с него от една бозка съм ци-цицал, от дете още все заедно и за-залъка си дели той с мене…
— И ти войвода като него, а?
— Ако искаш да знаеш, свински си-сину, аз и войвода мога да стана! С мене той за всичко разговаря.
Великият войвода забелязваше тия разпри, ала никога не се намесваше — нека Радой пази сам правата и преднините си. Понякога и той му се подсмиваше под мустак.
Подобна разпра, дори и по-голяма, се случи и сега, на тръгване от Преспа. Намесиха се тоя път и тукашните стражи и слуги на великия войвода. Когато Самуил Мокри и Радой излязоха от чуна на отсрещния бряг, където ги чакаха дружина конници заедно с коня на великия войвода, оказа се, че конят на Радоя не беше изведен. Това бяха направили нарочно конярите и тукашните стражи, за да го ядосат. Развика се той шумно, а войниците и слугите се смееха на гнева му, като се пазеха да не ги дочуе великият войвода. И побързаха да доведат коня на Радоя, че слугата трябваше да пътува с господаря си. Напук на всички тия присмехулници тоя път Радой тръгна едва ли не редом с войводата. И като поутихна гневът му към шегобийците, разгоря се гневът, който се бе набирал в него през късото време, което бяха прекарали със Самуила в Преспа.
Скитайки из Преспа между тамошните работници и войници, Радой събра всички приказки, които си говореха тия люде за Биляна Маркова. Радой от тях научи най-напред за нейното раняване и за опасната й болест. Никой не беше видял как са я ранили, но всички говореха с голяма увереност. Така става много пъти — истината прониква между людете по незнайни пътища, набира се капка по капка или пък те я откриват с някакъв свой усет, с някакво свое умение. Людете в Преспа и по селищата наоколо открито обвиняваха за раняването на Биляна близките на великия войвода и най-вече шуреите му. Те всички бяха
