— Кога ли ще си дойде татко ти… Да те види колко си порасъл… Ще дойде, ще дойде той скоро! Но… мама не ще може да го посрещне…
Заговори тя най-сетне и с отца Емилияна:
— Какво се чува, какво става… Война ли има?
Инокът прозря скритите й мисли. И побърза да съкрати разговора, започнал толкова отдалеко:
— Война засега няма. Пратих аз вест до великия войвода, че си болна. Той ходи навсякъде и е трудно да го настигне човек. Но е време да дойде. Чакам го.
Тя го погледна с такива очи, че той наведе поглед. Потръпна и сърцето му. Тя го погледна с благодарност, а то беше и с обич.
Монахът беше все повече в къщата на ранената или, някъде наблизу. В църквата влизаше само нощно време, когато се връщаше за нощуване. Влизаше като претоварен с грехове, за да измоли опрощение. Такива бяха молитвите му и лежеше дълго сега върху големите студени камъни, с които беше покрит подът на малката църква. Насреща, по грубо изработен иконостас, бяха окачени само пет или шест икони и най- хубава между тях беше иконата на Богородица със златна нимба. Преди време той бе хвърлил във водата златиците на Самуила Мокри, а после сам бе събирал по реките златни зрънца за нимбата на тая икона. Само пред нея гореше кандило. Той виждаше само нея и само към нея отправяше молитвите си:
— Света майко божия, всемилостива… Ти виждаш: сърцето ми не е в моя власт, както и не мога да го спра в гърдите си или да го накарам да затупти отново в гърдите на мъртвия. Може би така започва всеки грях, мимо нашата воля и после ни завладява с всичката своя дяволска сила. Не мога да спра също и погледа си, да го отклоня навреме. Той е по-бърз от моята воля. Ето греха ми, Богородице, дево… Самият аз нищо не съм сторил и не съм пожелал да сторя…
Монахът не се решаваше да признае докрай чак и в молитвата си пред Богородица, че същия ден бе зърнал за един миг възмургавата гръд на Биляна с набъбнало тъмно зърно, когато тя в своята невинност и в бързината да даде по-скоро гърдата си на гладното дете бе я изтеглила от пазвата, преди да успее той да се отстрани по-далеко. Но дали и неговият поглед не бе останал по-дълго насочен там, където не биваше да се обръща? Ето какъв беше сега неговият живот, в каква мъка беше, откакто живееше в такава близост с Биляна. Но с тая мъка той изпитваше и голяма сладост — през цялото време, докато беше с младата жена, и сутрин, когато тръгваше за къщата й, пък и през всяко време, когато мислеше за нея. И тая сладост той не смееше да нарече с нейното истинско име, а се залъгваше, залъгваше и самата Богородица, че идеше в сърцето му от доброто, което правеше на ранената, на детето й, на безпомощната сляпа старица.
Към края на четвъртата неделя, откакто бе ранена Биляна Маркова, в Преспа пристигна Самуил. Вестта за несретата с държанката му бе го настигнала чак някъде към Бъдин и той дотича оттам за по-малко от дванадесет дни. Биляна чу и позна стъпките му отдалеко. Той се втурна право в стаята й — знаеше къде да я потърси, щом беше болна. Отпусна се на колена до ниското й легло, улови нетърпеливо двете й ръце, както и тя самата бе ги протегнала към него, взря се тревожен в лицето й:
— Какво ти е? Какво е станало с тебе?
Той не знаеше, че е ранена със стрела. Отец Емилиян бе му известил само, че е тежко болна — не искаше да се разнася вестта за раняването й, пък и не можеше да му разкаже всичко чрез пратеника си. Сега отецът се бе отдръпнал към вратата на стаята с побеляло лице от внезапната болка, която бе обладала сърцето му, още щом съгледа великия войвода. Вече се смрачаваше и в стаята беше доста тъмно, изпитото лице на монаха изглеждаше още по-бледо в мрака. Биляна кимна към него:
— Отец Емилиян знае всичко. Аз нищо не помня. Връщах се от гората с гъби, нещо ме парна и… Ударили са ме със стрела в гърба.
Самуил скочи, пристъпи към монаха:
— Кой?…
— Не видях — отговори отец Емилиян. Той дигна едва сега очи към великия войвода и продължи: — Не знам защо, но нещо ме кара да ти кажа, че по това време на острова имаше чужди люде, ромеи.
— Ромеи! Как…
— Беше съпругата ти, децата ти, също и братята на съпругата ти и неколцина техни люде. Аз не твърдя нищо, не съм видял нищо, но ти трябва да знаеш за тия чужди люде, които бяха дошли тук с братята на съпругата ти.
Великият войвода наведе глава. Да, той сам бе позволил на жена си, на децата си да дойдат на острова. Но, боже мой, те ли… братята на Агата, слугите им? Той се върна отново при леглото на болната, надвеси се:
— Къде си ранена? Що става с раната?
Биляна не откъсваше очи от него и не бяха мислите й нито в раната, нито в мъчителните дни, които преживя, нито дори за детето й, а цяла се бе отдала на радостта, че той беше тук, близу до нея, дошъл бе пак при нея, докосваше го, чуваше дишането му. Тя отговори разсеяно — едно говореше езикът й, а друго — очите й:
— Някъде над кръста… в гръбнака. Там се е спряла стрелата. Вече не ме боли. Лекуваше ме отец Емилиян, той знае, но… — Тя присви вежди, лицето й се забули в сянка, очите й се изпълниха с грижа и уплаха: — Но ето… не мога да стана. Вече нищо не ме боли, но не мога да помръдна нозете си.
Самуил се приведе още по-ниско към нея, бледото му лице цяло се изпъна:
— Никак ли не можеш да ги помръднеш! Не си ли ставала оттогава?
Като че ли едва сега той се уплаши истински. Спомни си, виждал бе ранени в гръбнака, умират бързо, за няколко дни, или се схващат завинаги, нозе, ръце, не могат и да задържат нуждите си. По цялото му тяло премина студена, болезнена тръпка, той се изправи бързо, отдръпна се на една стъпка с мрачно, побеляло лице, обладан за миг от непреодолимо, мъчително отвращение. Биляна следеше зорко, ловеше с уплашен поглед всяко негово движение, всяка промяна по лицето му, помрачи се, побеля и нейното лице, ала от други, също тъй страшни мисли. Тя не знаеше какво мислеше той всъщност, от какво се уплаши и се отдръпна цял разтърсен, но нейните мисли бяха подобни на неговите и близу до неговите. С голям страх и тежка мъка си мислеше тя, че Самуил се отврати от нея, видя го как се отдръпна от нея, как изстина лицето му, изстинало бе отеднаж и сърцето му и как иначе за една вече саката жена! Той се отдръпна от нея, той ще си отиде и няма да се върне никога… Тя лежеше в леглото премаляла, лежеше като мъртва и с капчицата сила, която бе останала в сърцето й, с мъничката, жалка сила, която все още намери в себе си при своето отчаяние, се опита да се оправдае за своята несрета, да го задържи още малко. Тя заговори бързо, задъхано, със слабичък, отпаднал глас:
— Иначе нищо не ме боли, нищо… Всичко мина. Само нозете още. Иначе нищо не ми е, само нозете, но аз още се лекувам. Нели, отче? — изви внезапно големите си очи към монаха, пълни с отчаяна молба, В следващия миг тя забрави за монаха, обзета от друга мисъл, раздвижи се бързо, трескаво, отхвърли покривката и се опита да се изправи със същата отчаяна решителност, засили се, закрепна и гласът й: — Ето, ето… аз ще стана.
Самуил стоеше на една стъпка от леглото й, гледаше я със своя втренчен поглед, сега още по- напрегнат. Той чакаше. Чакаше да види дали тя наистина ще се изправи, да види докъде бе стигнало нещастието й. Биляна не можа да направи нищо повече. Изправи се, подпряна на ръцете си, и не можа да помръдне схванатите нсзе. Челото й се ороси с едри капки пот. Тя въздъхна издън душа — тежко, мъчително и току се хвърли назад върху възглавниците, покри лицето с двете си ръце и тихо, горко зарида. От очите й избликнаха толкова сълзи, че се процеждаха през пръстите. Тя се предаде на мъката си, разкри отчаянието си. Самуил стоеше до нея и виждаше всичко. В своята собствена мъка и отчаяние той не знаеше какво да стори сега, как да я успокои. Вьзпираше го присъствието на монаха — не се наведе да я прегърне, да й каже утешителни, нежни думи, Биляна се разрида още по-отчаяно.
Чу се плачът на детето.
— Какво прави то? — бързо попита Самуил загрижен. — Храниш ли го? Да ти го донеса ли?
Биляна отеднаж престана да плаче, дръпна мокрите си ръце, обърна към него очи, широко разтворени от внезапна надежда, жадни за обич, за милост. Думите му за детето прозвучаха топло, за пръв път проявяваше той такава грижа за тяхното дете. О, той е добър, добър, винаги е бил добър към нея, към всички. Тя подсмъркна и рече тихо:
— Храня го. То и сега е гладно.
Самуил се отправи към детската люлка, следван от погледа й. Той пристъпваше нататък леко приведен и
