движеха и тъкмо така, както беше нужно, затихна, замря, изстина като камък и сърцето му. Монахът вършеше, каквото беше нужно и му се струваше, че всичко ставаше под погледа на бога. Гледай ме, господи, зорко, за да ме запазиш! Ала близу зад него или там, в тъмния ъгъл, беше сатаната с всичката си проклета сила. Стоя Господи, и се намирам между два силни огъня, а съм като восъчна свещ…
Той обърна Биляна пак ничком, както я бе намерил пред вратника, издърпа дрехата й, после и ленената риза, да види раната. По-силно от самата светлина в стаята блестеше младата кожа с кървавите петна по нея, с малката отворена рана ниско, под двете плешки, тъкмо сред нежния улей, който се насочваше накъм тънкия, гъвкав кръст като лека прозрачна сянка. О, проклети очи, които всичко виждат, и погледът им триж проклет, който не се откъсва от младото тяло!…
— Какво става с мене… — простена пак Биляна унесено, притиснала лице във възглавницата.
— Остави ме да ти помогна! — скара се монахът.
Уплашена от гласа му, от тоя чужд глас, Биляна понечи с голяма сила да стане, да скочи, но едвам се помръдна само главата й, едвам потрепнаха само голите й рамена. Тя изохка болезнено и пак притихна, Инокът гледаше малката кървава рана, прорязана надълбоко в младата жива плът. Обилна влага изби по лицето му, едри капки натежаха по челото му като оловен венец.
— Защо не ми се обаждаш, Билянооо… — чу се пак гласът на сляпата жена.
Тихо подвикна тя, види се, да не събуди малкото.
Отец Емилиян дръпна с трескави движения кошулята на ранената, покри я със завивката и се спусна вън. Той тичаше като без ум по поляната, низ гората, стигна задъхан в колибата си до самата църква. Учил се бе преди по манастирите да събира лековити билки и корени, да прави напитки и мазила, с които монасите се лекуваха от болести и рани. Лекувал се бе и той в самотния си живот. Избра каквото беше нужно — кратунка с напитка, която даваше сила на сърцето, и две мазила за рани, взе ги и се втурна пак към самотната къща. Наставаше вече нощ, още по-тъмно беше през самата гора, но инокът не се спря никъде, не се спъна никъде, като че ли го водеше някаква незнайна сила в тъмнината, през коренищата и храсталаците.
Той чу още отдалеко плача на детето. Като влезе в стаята, където беше Биляна, монахът видя най- напред очите й. Двете тъмни очи блестяха, горяха силно в треперливата светлина на светилника, но гледаха съсредоточено и строго. Той се поспря до леглото, притиснал до гърдите си пълните шепи, а тя каза:
— Детето ми плаче, гладно е, но не мога да стана, нозете като да ми са откъснати. Не ги усещам.
— Ще мине. Искам да ти помогна.
— Детето…
— Нека поплаче.
Сега, срещу тия светли очи, пълни с болка и скръб, отец Емилиян усети как облада покой сърцето му и цялата му плът. Той сложи билките на една ниска масичка край леглото, донесе още по-близу светилника, донесе паница с вода. Започна работа като опитен лечител, който е виждал много болки и рани. Сатаната беше близу, сатаната беше зад гърба му, до лявата ръка, до дясната му ръка, но в сърцето му беше божията сила, божията любов. И когато силата в сърцето му отслабваше, а силата на сатаната нарастваше, той търсеше да срещне погледа на Биляна — светъл беше тоя поглед и строг с болката и тъгата в него.
Глава V
Богомилът Рун влезе в Охрид само с двама конници, но като че ли в тоя град влезе самият дявол. А какъв човек беше той още от най-ранна възраст и после, когато пееше господнята молитва с другите богомили? Една ярост само кипеше в сърцето му — всичко друго беше по-сетнешна наука. Когато чуваше да се говори между богомилите против царя, против болярина и попа, Рун мислеше за баща си, виждаше баща си. Виждаше го в снега гол до пояс, с кърваво, почерняло тяло. И косата и брадата му бяха сплъстени в някаква кървава каша. Той лежеше мъртъв в снега. Убили го бяха господарски слуги, селяци и парици като него. Отишъл бе да запали гссподарските хранилища, а ба искал и молил преди това да му дадат поне половин вреща просо. Рун се бе уловил за дрехата на майка си, за една дрипа по нея, заедно с други още четири дребни деца, докато майката се мяташе като змия в огън, чупеше ръце, виеше с писклив глас:
— Защо го убихтеее! Ще измрем гладниии!…
Наоколо имаше и други люде, там стояха и двама от господарските слуги, които бяха пребили селяка. Стояха подпрени на дебелите сопи и като че ли си почиваха след добре свършена работа. И като че ли всички се подсмиваха на вдовицата — такива техни думи помнеше Рун и досега:
— Господарска воля е това. Посегнал е на господарския имот. Царски закони има строги. Него и в църквата няма да го опеят, като е посегнал да краде и пали. А ти, жено, прибери копелетата си, не викай. Ще си намериш друг мъж, още можеш ти да раждаш…
Груби жестоки думи. Но бе чувал той много пъти думи и клетви против цар и господар, против владици и попове, виждал бе люде и тела човешки, смазани с дървета, разкъсани с бичове и железни куки. Виждал бе и гладни люде много, дрипави, премръзнали — къде и кога той не си спомняше ясно, само тая неукротима ярост и омраза бе останала в сърцето му. Тая заседнала в сърцето му ярост намери свой израз в приетите от него богомилски мисли, в най-бунтовните техни думи, в най-злите, най-лютите техни ругания и клетви. А и те — най-бойките богомилски слова — не можеха да уталожат неговия гняв. Той искаше всяка дума да се превърне в дело.
Като получи от Самуил Мокри власт да действува, Рун действуваше с всичката ярост на сърцето си и само страхът от великия войвода го възпираше да не извършва цели опустошения. И тоя страх беше още по-голям, защото в него имаше и обич, и покорство, и някакво смътно чувство на удовлетворение и благодарност към могъщия, който му бе дал доверието си и бе дал власт в ръцете му.
Още като мина през източната врата на Охрид, богомилът пришпори коня си и полетя по градските улици. Когато се изпречваше някой минувач пред муцуната на коня му, Рун замахваше срещу него с бича си, случи се и да удари двама-трима зазяпали се охридчани. Забравил бе богомилът, че така летяха с конете си по улиците зли, надменни боляри и биеха минувачите с бичове. Той искаше да стресне охридчани още с влизането си в града и не помисли за нищо друго. Конете и спътниците си той остави в двора на управлението, изтропоти с тежките си обуща и влезе при челника на вътрешната крепост, тикна под носа му пергамента с царската повеля за неговата служба и без да го дочака да я прочете докрай, каза строго:
— Ще оставите града и всичко в ръцете ми.
Най-напред поиска стража от двайсет конника, докато другите двайсет трябваше да бъдат винаги готови да се притекат на заповедите му! Поиска да се освободи една от крепостните кули, настаниха се в подземията й двама палачи със страшните си оръдия. И още същия ден докъм полунощ събра и затвори в кулата всички боляри, малки и големи, за които се знаеше повече или по-малко, че са против Самуила Мокри, също и мнозина граждани, които се противяха, па макар и само с някоя крива дума срещу царството. Рун бе забравил сега своята богомилска ненавист против цар и царство — по-друг беше сега царят и още по-друго беше царството му. Които от болярите или от другите граждани не се намериха в града, той прати стражи да ги търсят и намерят, където бяха; доведени бяха някои от болярите чак от властелските им селища и твърдини. През цялото време тоя ден и до късно през нощта по охридските улици и през градските врати препускаха стражи, отиваха и се връщаха, водеха задържаните и ги затваряха в кулата. Целият град спотаи дъх от страх и изненада. То се знае — задържани бяха и невинни люде, както бяха отминати и виновни, но богомилът бе хвърлил мрежата си нашироко и здраво я затегна. Които бяха невинно задържани, трябваше да се пуснат, а отминатите трябваше да се издирят. Целият град бе се спотаил и всеки охридчанин очакваше да бъде взет и затворен в кулата. Никой не се опита да бяга и да се крие — не знаеха людете и не се досещаха откъде долетя тоя тъмен облак над Охрида, всеки се кръстеше в пазвата си дано да бъде отминат. Уплашиха се всички, дори и такива, които с нищо не са се бъркали в царските работи. Страхът растеше с всеки час, а нарасна още по-голям, когато някои от задържаните започнаха да излизат от кулата и да разказват от ухо на ухо какво ставаше зад дебелите и стени.
Рун седна като неумолим съдник на долния кат на крепостната кула. На двата по-горни ката бяха задържаните — човек до човек по войнишките помещения, по тесните ходници, та и по стълбите. Откъм подземията под първия кат се дочуваха викове и вопли, дрънчаха железа, полъхваше миризма на кръв и на изгоряла плът. Яков Рун не пречеше с нищо да се чуват тия страшни шумове и звуци едва ли не по цялата кула, пък и по целия град чрез уплашения шепот на излезлите от кулата, да се усеща тежкият, сладникав
