влажната сянка на гората. Агата потръпна от хлад и уплаха, гласно въздъхна:
— Ух… Тук може да има и диви зверове…
По-старият й брат я притисна през кръста:
— Не, не. Не бой се, върви.
Те излязоха на поляната, където беше малката къща на Биляна, и се спряха, събраха се всички накуп пред разтворения вратник на оградата. Отворена беше и вратата на къщата отсреща, но наоколо не се виждаше никакъв човек. Не се чуваше никакъв шум и навътре в малкия дом, който се издигаше не много високо над земята сред оградената част на поляната, цял огрян от яркото септемврийско слънце. За един дълъг миг никой не се реши да пристъпи нататък или да продума нещо, ала всички знаеха или предчувствуваха, че в тоя тих дом беше жената, която всеки от тях искаше да види, дори и двете по-малки момичета, които също много пъти бяха чували за Биляна. И тъкмо в тоя миг на вратата на къщата се показа тя.
Усетила бе, види се, че вън имаше люде. Тя не се уплаши, като ги видя толкова много, нито показа учудването си, макар да не бечше виждала никога така господарски облечени жени. Жените я изненадаха най-много и някаква тревожна мисъл мина през ума й, но тя стоеше на вратата и ги гледаше спокойно. Облечена беше в дълга светлосива домашна дреха, прихваната високо на гърдите, с тесни червени, черни и сини ивици везба по пазвите и по краищата на разтворената, прегъната яка. Широките на рамената й ръкави ставаха все по-тесни надолу и стигаха до китките. На шията й, както излизаше тънка и стройна от яката на дрехата, се червенееше огърлица от едри коралови зърна. Друго украшение Биляна нямаше, но тялото й изглеждаше още по-стройно в тая дълга дреха, тъмнееше се отдалеко гъстата й коса, меко сияеше в сянката на вратата чистото, все още възбледо лице, издълбоко и живо светеха големите й очи изпод строго извитите черни вежди.
— Я каква била… — изрече гласно Мирослава Самуилова и бързо млъкна. Дали наистина това беше другата жена на баща й? Мирослава все избързваше, но някак всички познаха, че това наистина беше тя — другата.
Първа се съвзе Агата и се раздвижи, замаха ръце с неподозирана сила, завика с изтънял гласец:
— Да си вървим, да си вървим! Какво сме се зазяпали тук…
Тя се обърна рязко, доколкото й беше възможно, сториха й път, тръгна след нея и дойката, после Рипсимия и Косара, двете по-малки момичета, а след тях Радомир, също и Николай Хрисилий, който не искаше да гледа селската любовница на Мокри.
— Почакайте, почакайте — замаха с ръка Теодор Хрисилий, но видя, че всички бяха тръгнали след Агата и само Ароновият син стоеше там и гледаше втренчено Биляна. По-старият Хрисилий махна към него:
— Ела, ела…
Той се отправи към Биляна с широки, но предпазливи, скокливи стъпки, сякаш ходеше на пръсти. Момчето изви хитри, насмешливи очи към отминалите и тръгна след Хрисилия. Той се извърна бързо да види дали момчето го следва и започна отдалеко да се покланя на Биляна с любезна усмивка:
— Бъди здрава, бъди здрава, хубавице… — Той се опря пред вратата и отново се обърна към Владислава: — Говори. Предай. Тя сигурно не разбира езика ми.
Ароновият син се бе спрял малко встрани и каза на български:
— Той те поздравява.
— Ние тук — продължи Теодор Хрисилий и пак се поклони — малко на разходка и прощавай, ако нарушихме спокойствието ти. Но коя си ти тук, сред гората, ще узная ли аз името ти? — засия цялото олизано лице на ромееца.
— Той пита как е името ти — рече момчето зад него.
Биляна помълча малко, сетне попита:
— Защо му е нужно името ми?
— Не иска да ти каже — преведе момчето на ромейски.
— О — наведе очи някак загадъчно Теодор Хрисилий. — Ще чуеш може би радостна вест, ако ми кажеш името си. Затова питам, само затова.
— Иска да ти съобщи нещо. Затова пита — повтори Иван-Владислав.
— Биляна се казвам, Биляна Маркова — отвърна просто младата жена.
Ромеецът кимна още по-любезно усмихнат и рече с меден глас:
— Нося ти поздрав и вест от твоя велик покровител.
Той е при царя и го задържат там важни работи.
— Носи ти поздрав от… от великия войвода — светна лукаво тъмният поглед на момчето. — Той е при царя.
По шията на Биляна, по лицето й се дигна гъста руменина от свян пред тия непознати люде, но и от радост. Тя едва-едва се усмихна на далечния поздрав и нищо не отговори. В тая нейна радостна усмивка беше оттоворът и, също и нейната благодарност. Ромеецът се приведе към нея и попита:
— А каква вест ще занеса обратно?
— Пита те какво да каже на великия войвода — побърза да преведе Владислав.
— Поздрав и от мене — леко потрепера гласът на Биляна. Тя помълча един миг и продължи: — Ние… ние тук сме всички добре.
— Ще предам всичко дума по дума — поклони се прекалено дълбоко, с присмехулно лице Теодор Хрисилий.
Откъм вътрешността на къщата се чу плачът на малкия Давид. Биляна кимна леко и побърза към детето си. Ромеецът, разтворил широко ръце, опулил в почуда очи, я проследи с поглед, сетне се обърна към Ароновия син и пак към изчезналата навътре в къщата млада жена. Той промълви със затихнал глас:
— Тя… тя има и дете!
Нечаканите гости на острова останаха чужди между тамошните люде. Те бяха най-близките на великия войвода — семейството му, посрещнаха ги, въведоха ги в дома му, иначе не можеше и да бъде. Но те бяха по-иначе облечени, говореха ромейски, бяха надменни и дръзко проникваха навсякъде. Животът на острова беше по-друг и людете там бяха по-други. Почти всички бяха мъже, облечени бяха просто и грубо, всеки беше зает с работата си, рядко ще се чуе човешка реч — накъсо, все по работа, рядко ще се чуе вик или смях. Тамошните люде гледаха гостите с любопитство, но отдалеко и дори често с враждебни погледи; дошли бяха от друг свят, с пъстрото си скъпо облекло, с чуждия си говор, със своята несдържаност, смутили бяха целия тамошен живот. Двамата Хрисилиевци поискаха да отидат с чунове по другите острови в езерата — забелязали бяха още на идване, че и там се издигаха някакви сгради, искаха да ги видят. Началникът на стражата отказа да ги пусне там:
— Забранено е. Великият войвода не позволява.
Двамата ромеи подбудиха момчетата — сина и племенника на Самуила, искаха и те да отидат на другите острови, дори Радомир се опита да накара насила людете да го превозят с чун.
— Не може, хиляднико — упорствуваше началникът.
Срещу дигнатата застрашително ръка на младия хилядник той каза с видимо огорчение: — Аз изпълнявам войнишка повеля, не разбираш ли?
И наистина беше забранено да се ходи без работа по другите острови, но началникът на стражата влагаше в упорството си и своята ненавист към тия чужди люде, та дори и към вироглавия син на великия войвода.
Агата Самуилова не искаше да отива вече никъде, след като видя своята съперница. Тя се прибра в стаята си и беше съвсем разстроена, плачеше с обилни сълзи, искаше веднага да си тръгне за Охрид. Момичетата бяха все около нея.
Двамата братя и лъжливите им слуги се затвориха насаме. Теодор Хрисилий беше възбуден не според нрава си. Той каза:
— Не можем да стоим повече тук, трябва да си тръгваме. Но ние имаме още една много важна работа и трябва да я свършим добре. — Той седна, накара да седнат и другите, опита се да се овладее: — Дойдохме тъкмо навреме. Няма го тук Мокрия. Ние трябва да премахнем тая жена. Няма да мине много време и тя ще стане българска царица. Не сестра ни, а тя ще бъде царицата. Ето, родила му е син. Няма какво да се говори повече — разпери Теодор Хрисилий и двете си ръце, малки, меки, нежни като у жена. После се обърна към
