боеше се Самуил да не би там да има скрити приятели на осъдения, които пак да канят и примамват Василия в България.
Рун веднага довтаса във Воден, но трябваше да чака два дена Самуила, който беше някъде по съседните крепости. Срещнаха се те насаме, далеко от чужди очи и уши. Самуил Мокри още преди това бе забелязал, че ставаше някаква бърза промяна с богомила. Той не беше вече така припрян и невъздържан, подбираше по-добре думите си, седеше по-спокойно на стола, владееше по-добре ръцете си, които обикновено мушваше в широкия колан. Когато приказваше с великия войвода, долавяше се и в тона, и в думите му почтителност и по-голямо доверие. Самуил Мокри не се спря да посегне дори върху едноутробния си брат и богомилът вече не се съмняваше, че той е справедлив човек. Само в тъмните, скрити под веждите очи на Рун гореше все тъй непрестанно остър блясък, но това беше огънят на самото му сърце, на лютата му кръв.
Самуил Мокри попита:
— Що има по Горна земя?
Рун не отговори веднага; в гърдите му напираше ярост, но той не се решаваше да я покаже с всичката й сила, а на езика му не идваха бързо по-подходящи думи. Самуил предусещаше отговора му и чакаше търпеливо. Рун каза:
— Не се е променило много нещо и там, и тук, долу. Само страхът у поповете и болярите стана по-голям, стъписаха се, въртят опашки. А нищият стана по-смел, вижда се това. Дори и повече, отколкото трябва. Рога показва.
— Това е добре — усмихна се едва великият войвода. — Да не се бои премного нищият, та и сам да се пази.
— Но и него трябва понякога… с тояга по рогата му.
Самуил се засмя по-силно, показаха се и зъбите му през сгъстилите се мустаки:
— Виждаш ли… Сега, като си овчар, тоягата размахваш. Не забравяй, когато играеше тояга по собствения ти гръб.
Богомилът се придръпна на стола си, присви още повече тъмните си вежди:
— Не съм забравил властелската тояга! Но… но сега виждам по-ясно.
Самуил се загледа в косматото му лице умислен — търсеше в ума си най-точни думи:
— По-ясно… Това е нужно; да виждаш ясно и да разделяш справедливо. Това е добре, че ти, когато е нужно, можеш да дигнеш ръка и срещу тия, с които бе до вчера, но не е добре, че и сега си готов да отрежеш главите на всички попове и боляри.
Рун го гледаше, без да трепне с очи, и погледът му беше пълен със смут и пак с подозрение. Гледаше го право в очите и Самуил. Той продължи:
— Ние с тебе сме на такова място, че за нас няма свои и чужди. Парикът може да бъде не по-малко зъл и грешен от попа и болярина.
Богомилът наведе очи. Той и сега си спомни, че Самуил Мокри бе отнел живота и на родния си брат, за да бъде пастир добър и справедлив. Великият войвода върна приказката си:
— Да. Не се е променил много нашият живот. Има още много зло в нашия живот. Повиках те по работа. В Охрид е убит боляринът Янкул Побит. Той беше мой враг, но беше за царството. Кой го е убил и защо го е убил? Искам да издириш. В това убийство виждам вража ръка, която продължава да върши своята проклета работа. Оттук, от това убийство, ти може би ще отидеш по-далеко, ще попаднеш на следа.
Богомилът мълчаливо кимна.
Той замина за Охрид още на другата сутрин. Придружаваха го други двама конници, които бяха и негови помощници, и стражи, и гонци. От някое време той ги водеше със себе си навсякъде. Познаваха го по много места в царството и никой не желаеше да ги среща. Само по това личеше, че богомилът беше началник на другите двама, че вървеше и яздеше на няколко стъпки пред тях, не им даваше да говорят много, а иначе заедно с тях се хранеше и спеше, пък и в облеклото им нямаше разлика.
Тримата конници минаха бързо през Сетина и Обител. На третия ден, едва що бяха отминали мястото, където чежду Обител и Охрид се отделя пътят за Преспа, Рун забеляза далеко нататък, по пътя за новия град, облак прах. И се поколеба за миг дали да се спусне с другарите си, да види кои бяха тия пътници към новата твърдина на великия войвода. Виждаше се — пътниците не бяха малцина. Той помисли, че това са войници — в това време къде ли не шетаха войници — и продължи пътя си за Охрид.
Същия ден, рано сутринта, през Охрид премина цяла, шествие. Охридчани отдавна не бяха виждали такова зрелище и наизлязоха по улиците да погледат.
Откакто Самуил Мокри даде съгласието си Агата и децата му да отидат до Преспа и още повече след като напусна той Охрид, двамата братя Хрисилиевци не преставаха да подтикват към това пътуване и сестра си, и децата й, да го подготвят и ускоряват по всякакви начини. Децата нямаше и защо да подканят — те всички горяха от любопитство да видят новия град и далечното жилище на баща си; трудно беше с Агата, която непрестанно се колебаеше и се плашеше от това пътуване, както и от всяко по-голямо раздвижване. Пораздвижи я донякъде пак ревността й, това единствено чувство, което беше останало живо в нейното загаснало сърце. Разгаряше ревността й по-старият от братята, Теодор, с изкусни думи:
— Ти седиш тук, тлееш като в тъмница, а за другата той издигна цял град и живее тя там като царица. Той и царица ще я направи, ако ти не й пресечеш пътя. Днес или утре той ще стане цар, а и тя с него. Той може и съвсем да те изостави, може да се разведе с тебе, за да се ожени за нея. Самуил Мокри сега може всичко…
показва.
— Добре, добре… Прави, каквото намериш за добре. — повтаряше Агата разтревожена, докато най- сетне и сама реши да замине за Преспа.
Двамата Хрисилиевци и техните помощници още преди това бяха приготвили коли, коне и всичко, що беше нужно за пътуването. И когато Агата склони да тръгне, те не чакаха да се разколебае отново. Дигнаха на крак цялата къща още при изгрев слънце. В охридския дом на Самуил Мокри се спеше до късно — господарят му най-често отсъствуваше и в него всичко беше според нрава на господарката. Тя се излежаваше в спалнята си едва ли не до обед, бавеха се по стаите си й децата; бавеха се сутрин и слугите — разтакаха се без работа, по цели часове седяха в готварницата да закусват, да си доливат чорба и медовина. Само най-голямата Самуилова щерка Рипсимия ставаше рано, за да отиде на църква, излизаше тихо от къщи и никой не я забелязваше.
Тази сутрин Теодор Хрисилий сам тръгна от врата на врата. Най-напред събуди слугите, подгони ги към готварницата, към конюшните, дори нашиба двама с бич. После събуди децата, влезе и в покоите на сестра си. Не след дълго време по пътя от вътрешната крепост към града потеглиха две кочии, а край тях, ту по- напред, ту по-назад, яздеха на конете си двамата Хрисилиевци и четиримата им слуги, истинските и лъжливите. Първата кочия беше впрегната в четири коня и в нея се бе разположила върху куп възглавници Агата заедно със застарялата вече дойка и с най-малката си дъщеря. Изхитри се да се настани тук и Мирослава току пред самото тръгване на колата; третата Самуилова щерка винаги и във всичко търсеше удобства, а в широката кола на майка й се пътуваше по-удобно. Още сънлива и отпусната, Агата едвам изви очи към девойката, когато се промъкна тя в кочията, и само това рече с равен глас:
— Ще напълниш цялата кола, дебелана…
Мирослава се търкулна при нея, разкикоти се весело на своята хитрост, взе да се умилква, да гали майка си, за да си осигури покровителството й, ако рече някой да я върне в следващата кочия, където бяха другите две Самуилови щерки. Тя се боеше най-много от по-младия си вуйчо, ала нему, изглежда, му беше все едно кой в коя кола ще се вози. Тихо, смирено седяха във втората кочия двете по-големи Самуилови щерки Рипсимия и Теодора-Косара. Най-голямата, Рипсимия, беше тъжна, че не беше успяла да отиде тая сутрин в църква и на бледото й, доста грозно лице беше изписано скръбно примирение. Лицето й впрочем имаше винаги такъв израз. Мършава, с тесни рамена и дълги, тънки ръце, тя седеше в колата някак неудобно, цялата ъгловата и разкривена. Още по-голяма тъга тежеше в сърцето й затова, че отиваше да види какъв беше грешният живот на баща й. Но искаше, искаше и тя да отиде в Преспа, да види всичко там, да види и оная жена — не можеше да потисне своето голямо, грешно любопитство. Кротко, със спокойно лице седеше до нея Теодора-Косара. Бледо беше и нейното нежно, миловидно лице може би поради острия въздух в ранния час, но и от скритото вълнение на сърцето й. Тя също искаше да отиде в Преспа. Косара бе
