единия от лъжливите слуги: — Аз премислих всичко. Ти ще я проследиш около къщата й, гора е наоколо. Ще й пуснеш една стрела. Като ловец. Никой нищо няма да чуе, няма да види.
Лъжливият слуга кимна мълчаливо, с мрачно лице. Теодор Хрисилий продължи:
— Ти стреляш добре, няма да те излъже ръката и сега. Къщата е наблизу, а тя все ще се покаже вън.
— Аз ще ида — продума Николай Хрисилий вместо слугата. Той продължи и се виждаше, че не ще допусне никакво гротиворечие: — Мога да стрелям с лък и аз. А тя наистина требва да умре.
— Не, не — възрази умолително Теодор Хрисилий. — Тебе може да те познае някой и ще бъде чудно да те види човек там.
— Аз не изпущам стрела напразно — каза слугата, но по-младият Хрисилий повтори остро:
— И аз стрелям добре с лък. Ако ме види някой… Нека. Ще помисли, че обикалям тая… царицата. Не е грозна тя. Ще я преметна като сърна.
Теодор Хрисилий познаваше по-малкия си брат: безполезно беше да го предумва да се откаже от желанието си. Той въздъхна:
— Вървете тогава и двамата.
Двамата мъже, господарят и лъжливият слуга, излязоха привечер, наметнати с тъмни плащове, като люде, които са тръгнали на разходка в края на хубавия септемврийски ден. Хладно беше на острова и влажно в тоя час, но те под плащовете си носеха и лъкове. Започнаха разходката си отдалеко, после навлязоха и в гората. Обхвана ги тук, между дървесата, здрач, дълбока тишина и те се разбързаха неусетно, като да се уплашиха в гъстата гора. Скоро излязоха на поляната, където беше жилището на Биляна, и се закриха зад по-крайните дървеса и храсти, тъкмо срещу вратника на оградата около къщата. Николай Хрисилий извади изпод плаща лъка си, сложи на тетивата стрела с излъскано желязно острие. Извади лъка си и слугата. Поляната се очертаваше по-светла между потъмнялата рамка на гората, която я обграждаше от три страни, но беше пуста. Само вратникът беше пак отворен, също и вратата насреща, ала откъм тъмната вътрешност на къщата не се дочуваше никакъв звук и глас. Високо по светлото небе прелетя самотна птица, някъде из гората се чу шум от биещи се в клоните крила и пак всичко утихна. Прозрачната избеляла синина на вечерното небе отеднаж започна да се сгъстява — види се, слънцето бе залязло зад гората нататък. Тъкмо в тоя час на поляната се показа Биляна.
Тя не излезе от къщата, както очакваха двамата скрити ромеи, а се показа между храсталаците насреща с неголяма кошница под ръка: ходила бе, изглежда, низ гората и сега се връщаше. Николай Хрисилий рязко приподигна лъка си, но слугата изсъска близу до ухото му: — Не бързай. Насам иде.
Хрисилий свали неохотно лъка. Биляна се приближаваше с бързи стъпки, сви и край каменната ограда, но сега пък Хрисилий бавеше всяко свое движение — искаше да покаже майсторството си в последния миг. Така той и закъсня и пусна стрелата си, когато младата жена беше вече пред вратника, обърната с гръб към него. Улучена, Биляна цяла трепна, присви се, приведе се, като че ли да се запази от нов удар, кошницата падна от ръцете й, падна и тя с подкосени нозе пред отворения вратник. Някъде откъм гората се чу вик и двамата ромеи видяха изненадани как тичаше през поляната отец Емилиян. Те бързо се отдалечиха навътре в гората.
Още като видя за пръв път гостите на острова, инокът бе обзет от голяма тревога. Това беше най- напред неговата всегдашна ревност към всички, които стъпваха на тоя остров; някога той бе ревнувал дори и Самуила за любовта му към това място сред водата. Инокът бе искал да създаде на острова средище и общ дом за простите селяци от околните села, но те не показаха голяма отзивчивост към неговото пастирско усърдие — колкото обичаха бога и кроткия му син, толкова и се бояха все още от злите бесове. Между тях имаше и богомили, които не почитаха ни църкви, ни манастири. По-късно започнаха да идват тук по-други люде, които също не влизаха често в църквата му, и монахът ги посрещаше с глуха тъга в сърцето си. А сега тия нечакани гости…
И цялата сегашна тревога в сърцето на инока беше с някаква неясна мисъл за Биляна. Само към нея той не изпитваше ревност, само тя не оскверняваше с нищо неговото похитено царство. Той държеше младата жена на определено място в своите мисли и чувства, макар да забелязваше със страх и някак скришом от себе си, че тя беше едва ли не във всичките му мисли и чувства. Но тя беше жена, а тсй — монах, тя беше при това любима жена на Самуила Мокри… За него оставаше тихата скрита радост, която изпитваше, когато я срещаше по пътеките около къщата й, когато влизаше понякога в тая къща, когато мислеше, волно и неволно, за младата жена. Той се боеше от тая греховна радост, но я задържаше в сърцето си, не можеше да я прогони.
С тая греховна радост, която го притегляше към земята, в мъчително сладостната си борба с нея той издигаше негли още по-високо душата си. Или пък това беше утешение, което сам си бе измислил, за да не преклони глава пред греха. Ето в такава и мъчителна, и сладка, и страшна, и желана бъркотия бяха чувствата и мислите му за Биляна, но сега той само се страхуваше за нея.
Той забеляза двамата ромеи още като се насочиха към гората. Минаха край неговата църква. Той ги проследи от колибата си до църквата и видя как влязоха в гората. Къде отиваха те по това време? Тия люде, които бяха дошли със законната съпруга на великия войвода, не можеха да бъдат приятели на незаконната, която го държеше с по-голяма власт близу до себе си. Докато се колебаеше с тия свои мисли, инокът изгуби от погледа си двамата ловци, а после, като излезе да ги проследи, те бяха изчезнали навътре из гората. Той вече и не ги видя, както се бяха скрили между дървесата, но видя как падна Биляна и това, което не видяха очите му, подсказа му го сърцето.
Отец Емилиян се спусна през поляната с всички сили. Биляна бе паднала ничком току пред вратника на къщата си. Лежеше неподвижна, ниско между двете й плешки стърчеше забита стрела, по дрехата й се виждаше кръв. Инокът приподигна ръце, но не се реши да се докосне до младата жена. „Тя е може би мъртва!“ — помисли той и друга някаква сила тласна ръката му, хвана здраво смъртоносната стрела и се опита да я издърпа. Стрелата се бе закачила с шиповете си в младото тяло или пък се бе заклещила между две кости. А може да беше отровна и не биваше да стои нито миг повече в раненото тяло! Той я дръпна още по-силно. Биляна тихо изохка. Инокът захвърли стрелата и цял се вдаде към ранената, с очи, с разперени пръсти — тя беше жива, трябваше да й помогне! Той стоеше пред ранената поразен от преголяма скръб, от преголям страх — от скръбта си за Биляна, от страха си пред младото женско тяло:
— …Всемогъщи, всеправедни боже… Тя умира! Нека изсъхнат ръцете ми, нека се разкапе проклетата ми плът, ако усетя, ако помисля и за един миг, че това не е родната ми сестра… Помогни ми, прогони по-далеко от мене сатаната изкусителя, прогони от мене всяка мисъл, вземи и светлината от очите ми, да не виждам, което не бива да виждам. Укроти сърцето ми като сърцето на самарянката и на грешната Магдалена, която изми без греховна мисъл нозете ти и ги избърса с косите си…
Той дигна ранената, а тя отвори близу до лицето му големи, уплашени очи. Инокът се извърна да не ги вижда толкова близу, но усети като пламък по лицето си дъха на младата жена. Той чу и гласа й пак тъй близу до лицето си:
— Какво стана с мене?
— Удариха те със стрела — отвърна монахът сърдито и побърза към къщата й, влезе вътре. — Къде да те сложа, къде…
Вътре беше почти тъмно, пък той и не познаваше добре малкия дом.
— Насам, насам — промълви Биляна и помръдна с глава. — Да беше ме пуснал, отче… но аз не усещам нозете си… Какъв беше тоя страшен удар… или стрелата е била напоена с яд… Цяла се разпадам… чезна…
Монахът я сложи на леглото й, а тя ту се губеше, ту пак идваше в съзнание. Той попита за светилник, зае се с преголямо усърдие да го намери, да го запали, но в същото време се бореше с мислите си, че трябваше да съблече младата жена, да превърже раната й… От съседната стая се чу гласът на сляпата:
— Върна ли се, щерко… Донесе ли гъби? То все си спи, не заплака нито еднаж.
Старата леля и детето бяха в другата стая. Той все едно че беше сам с Биляна, самият сатана е наредил тъй още когато взел очите на сляпата! А как ще остави ранената в ръцете на една сляпа жена, до люлката на детето й. Помагай, боже…
Инокът запали и трите пламъчета на светилника. Да бъде по-светло, да се вижда ясно всяко негово движение, всяка негова мисъл и помисъл. В тъмнината грехът е по-мощен. Ръцете и нозете на отеца сами се
