Сега Рун се надвеси още повече над него с разперени ръце, като че ли искаше да го запази от някаква опасност, от някакъв удар. Каза той да повикат долу и писеца. В гласа му се долавяха насърчителни, дори ласкави звуци:
— Говори спокойно, болярино. Всичко разкажи. Къде бяхте вие? Кои бяха още с вас?
Михаил Кукул вече и сам не искаше да спре. Бързаше да каже всичко и докрай, та и гласът му позакрепна. Нещо се бе отпушило в него, не можеше да задържи той езика и думите си. Говореше като че ли с облекчено сърце, искаше да се понрави на богомила, да заслужи неговата милост. И разказа всичко, което знаеше за враждебно настроените боляри в Охрид, пък и вън от Охрид, за тайните им срещи и кроежи. Повече говореше за другите и лукаво избягваше да споменава за себе си, като да беше само свидетел, а не и участник. Рун поглъщаше всяка негова дума, но беше изненадан от преголямата му словоохотливост и откровеност. Дали не го лъжеше? Ала това не беше откровеност пред мъчителя, беше голямо изтощение и голям страх от мъките, които можеха да се повторят, от железата на губителя, които можеха отново да минат с огън по разтворените рани. Като спомена Рун при това двамата Хрисилиевци, в уплахата си Кукул помисли, че богомилът е узнал всичко и че той няма какво да пази повече, какво да крие, оставаше само да запази себе си от страшни мъки и смърт.
Той дори започна да повтаря казани и повторени неща. Тогава Рун му обърна гръб и бързо изтича навън. Малко по-късно той поведе дружина от десет въоръжени конници към вътрешната крепост. Паднал бе вече мрак, вратите на вътрешната крепост бяха затворени, но той поиска да ги отворят. Царската грамота, която имаше, отваряше пред него всички врати. Нахълта дружината му в двора на крепостта, обгради от всички страни дома на великия войвода и сам Рун почука на вратата му. Излязоха слуги и богомилът каза, че иска на часа да види двамата братя на Агата Самуилова. Слугите загогвориха един през друг:
— Заминаха си те. С людете си. Още по светло. И бързаха, бързаха…
Виждаше се — слугите не лъжеха, но Рун рече:
— Повикайте сина Самуилов.
Гаврил-Радомир скоро се показа на вратата, до него се изправи и Ароновият син. Рун попита:
— Къде са двамата ти вуйчовци?
— Заминаха си за Драч — отговори Радомир.
Забелязал присмехулния поглед на Ароновия син, богомилът рязко се обърна към него:
— Ти защо се смееш!
Той не дочака отговора на момчето, обърна коня си и отмина. Владислав тихо се изкикоти след богомила. Ароновият син знаеше много неща, но още повече се досещаше. Сега той сладко се засмя на безсилната ярост на богомила. Рун препусна през двора на вътрешната крепост и поведе дружината си по пътя за Драч. Бързият тропот на конете се чуваше надалеко в настъпилата нощ. Когато малката дружина излезе на открито поле, Рун се спря, конете се стълпиха зад него и затихнаха. Богомилът нададе ухо: наоколо не се чуваше никакъв шум, никакъв тропот. Високо по ведрото небе трептяха ярки звезди, но долу, по стихналата земя, тъмнината беше още по-гъста. Само пустият път едва се белееше на двайсетина разтега нататък. „Заминаха си. Още по светло…“ Рун ядно дръпна юздата на коня и го обърна назад към града.
Той не би могъл да настигне бегълците. Двамата Хрисилиевци бяха узнали за задържането на Михаил Кукул и навреме бяха поели пътя за Драч.
Изминаха седем-осем дни, откакто Биляна Маркова падна ударена от стрела. Тя не умря и доста се посъвзе от първите болки и страхове, но не можеше да се изправи на нозете си. Дали беше от отрова или от раната на гърба, но цялата долна част на тялото й от кръста надолу, беше като откъсната и Биляна не можеше да помръдне дори пръстите на нозете си. Младата жена се надяваше, че всичко ще премине, щом остана жива, нека само раната да изцелее, и се опитваше да свиква с новите си нужди. Помагаше й усърдно и отец Емилиян.
През цялата първа нощ след раняването детето на Биляна плака от глад. Тя се опита да се понадигне, да го сложи на гърдите си, ала монахът не й го подаде — боеше се той, уплаши и нея да не би млякото й да е отровено ведно с цялото тяло. Детето прегракна и премаля от плач. От време на време то се унасяше в сън, но само за малко и пак започваше да пищи. Отецът се опита да му даде друга някаква храна, както го напътваше Биляна, но то не можеше да приеме и още повече се задавяше. През последните часове на нощта гласът му съвсем отпадна, приличаше на жално, безпомощно скимтене и сърцето на младата майка се късаше от мъка. Старата тетка, която нищо не виждаше и не знаеше, все току надаваше писклив глас от стаята си:
— Къде се загуби, Биляно? Какво става с детето ти, защо плаче толкова? Дай му да бозае…
Тя не дочуваше слабия глас на Биляна, влезе най-сетне монахът в стаята й:
— Биляна е много болна. Ти стой, бабо, спокойно тук.
— А ти? — надигна се старата жена. — Ти каква работа имаш при нея цяла нощ? Повикай някоя жена да й услужи… Ето аз не мога…
Не можеха да успокоят и нея цяла нощ.
Като се раздени, Биляна пак се опита да се поизправи и дори сама повика отеца да й помогне. Големи болки изпитваше тя — лицето й побеля още повече и се покри с влага, но се позадържа с гръб на възглавницата и каза на монаха:
— Подай ми детето, отче. Като е толкова мъничко… ако аз умра от отровата или… и то не ще може да живее. А така и от глад може да си умре. Подай ми го, отче, докато мога да се държа така на възглавницата.
Монахът донесе премалялото дете, сложи го в ръцете й. Отчаяните й думи бяха справедливи. Той се извърна и отиде в най-отдалечения ъгъл на стаята, остави я да кърми детето си. Така започна и продължи целият нов живот на Биляна Маркова. Колкото повече се засилваше надеждата й, че ще остане жива, толкова повече растяха и силите й. Към края на тази претежка за нея неделя тя се опита да се измъкне и от леглото, пълзешком на силните си лакти. Опитваше се да избягва помощта на монаха, кротко го пъдеше по- далеко от леглото си, дори и вън от стаята, когато беше нужно. Още след първата нощ, пълна с най-големи страхове, с отчаяние, между тях двамата отново се появи и започна да расте като непреодолима преграда свенът, който разделя жената от мъжа дори когато са близки, а още повече, когато са чужди. На втория ден Биляна сама поиска от монаха да види пак раната й, да я превърже и това беше за последен път. В това беше нейният страх от смъртта, също жаждата й за живот, но сетне тоя страх намаля и се засили женската й свенливост и недоверчивост, скритата враждебност към чуждия мъж.
Отец Емилиян стоеше дълго в стаята й и това беше нужно заради нея, заради детето, заради сляпата в съседната стая. Той се грижеше за храната им и тя приемаше тия негови грижи; грижеше се, ето, и да не остане вратата на къщата отворена през нощта. Монахът беше все пак неин приятел, беше приятел на детето й, на целия й дом, на Самуила също. Небесният отец да го благослови и награди за добрината му, че не я остави да загине от смъртоносната стрела, не изостави ни детето, ни дома й…
Минаха и други десетина дни. Биляна Маркова вече не се боеше за живота си, отец Емилиян винаги навреме слагаше детето в ръцете й, сита беше винаги и сляпата тетка, успокои се цялата къща. Един слънчев ден, докато монахът още не беше дошъл, Биляна се опита да пропълзи чак до външната врата, искаше да погледа гората оттам. Почувствувала се бе силна, такива бодри копнежи се бяха пробудили отново в сърцето й, но сега външната врата на къщата беше много далеко за нея. Тя не можа да я стигне и се върна в леглото си пак пълзешком, задъхана, с последни сили.
През цялото това време тя не беше престанала да мисли за Самуила, макар да не споменаваше често името му. Както и преди раняването, мислеше само за него. Всичко друго оставаше по-назад. Тя се молеше на своя богомилски небесен отец, молеше се на отца Емилияна, молеше се дори на раната си — дано да оздравее, преди да се върне при нея Самуил. Молеше се и на болните си нозе да проходят отново. С големи усилия, с всички сили се грижеше за чистотата на тялото си, на дрехите, на леглото си, макар да не можеше да се придвижи нито на два-три разтега. Оставяше от храната си — да има и за него два залъка, ако си дойде внезапно, молеше се да има винаги прясна вода и пак за него. Сутрин бързаше да се поизправи в леглото, Да пооправи косите си, дрехата, завивката. Ослушваше се във всеки шум отвън, дори и в среднощната тишина. И не можеше да възпира, да крие повече мислите си за Самуила, искаше да поговори, за него. Най-напред започна с детето, когаго го държеше в ръцете си и оставаше сама с него:
